Забравената принцеса Джаханара Бегум

Джаханара се родила на 2 април 1614 г., една година след нейната сестра Хуралниса, която умира едва тригодишна. Поданиците на империята очаквали наследник на трона и вестта за момичето не ги зарадвало много, но нейните родители, най-романтичната двойка в света, Шах Джахан и Мумтаз Махал обожавали малката си дъщеря толкова много, че по-късно я нарекли „Padishah Begum” - „Жената император” и „Begum Sahib” - „Принцеса на принцесите”.
Принцесата израснала сред разкош, носела скъпи дрехи, пиела и ядяла от златни съдове, а вечерите прекарвала край майка си и баща си като рисувала, съчинявала поеми и помагала с идеи на императора при реконструкциите на двореца и множество стари паметници. Стените на стаята й били украсени с прекрасна плетеница от пиетра дура с вплетени в изображенията на цветя сапфири, диаманти и смарагди. В нишите горели свещи, пламъците, на които, отразени в скъпоценните камъни, създавали феерия от светлини в нощния мрак. Дъщерята на владетеля била девойка, притежаваща различни дарби и невероятен интелект. Общувайки с жените в харема, Джаханара се намирала в прекрасни отношения с всяка една от тях, но най-привързана била към брат си Дара, с който споделяли своята взаимна обич към изкуството, философията и религията. Към другия си брат, войнственият, жесток и лукав Аурангзеб принцесата изпитвала нескрита неприязън и омраза. Тя не одобрявала презрителното му отношение към другите религии и жаждата му за власт и надмощие.
По-голяма част от детските си години дъщерята на Шах Дахан прекарвала в пътувания из империята заедно със своите родители, като любимите й места били езерото Дал в Кашмир и градините Шалимар в Сринагар.
Джаханара се отличавала със своята красота, елегантност и добро сърце. Получила солидно образование от множеството си учители и своята майка - Мумтмаз Махал, принцесата владеела астрономията, философията, историята, религията и дипломацията.
Под влияние на брат й Дара и неговите задълбочени проучвания в областта на различните религии, Джаханара става последователка на Мулан Шах Бадакши от суфисткия орден Кадрия, на Низамуд дин Аулия от ордена Чисти в Делхи и на Кваджа Моинудин Чисти от Аджмерския суфистки орден.
Нейният напредък в суфистките познания бил толкова голям, че Мулан Шах решил да я обяви за своя наследничка в управлението на ордена Кадрия, но суфистките правила не позволили това да се случи. Принцесата написала биографиите на основателя на ордена Чисти - Моинуддин Чисти и тази на Мулан Шах Бадакши.
Девойката се прочула с грижите си към бедните и финансирането на строежите на градини и сгради. Тя взела дейно участие в проектирането на големия пазар „Чандни Чок” („Залят от лунна светлина”), името, на който идвало от голямо изкуствено езеро и водни канали, отразяващи лунната светлина, на красивата „Masjid-i Jahān-Numā” в Делхи и мавзолея Тадж Махал.
Градината „Begum ka Bagh”, която Джаханара построила в Делхи, се отличавала със своята прохлада и изящна архитектура. Тя била заобиколена от висока каменна стена, а в нея се намирали канали с течаща вода, фонтани и изкуствени езера. Цялата градина била изпълнена с цветя, цъфтящи и плодни дървета, по които били закачени люлки. Сред зеленината се издигали павилиони за отмора. „Begum ka Bagh” била предназначена за отдих, разходки и веселие на дъщерите на благородниците и жените от двореца. В нея се провеждал и панаира, траещ цели седем дена „Pankhon ka mela”.
След смъртта на майка й в 1631 г., върху крехките рамене на Джаханара пада задължението да възвърне към живот потъналия в своята скръб Шах Джахан, да възобнови политическите му дела и да организира сватбата на брат си Дара.
Скоро нейната мъдрост и успешни дипломатически ходове накарали баща й да се вслушва в съветите й и дори да й повери императорския печат.
Бракът на Дара с Надира Бану Сахиба бил замислен от Мумтаз Махал, още когато синът й бил дете. Надира била дъщеря на полубрата на императора - султан Первиз Мирза и се отличавала със своята красота и интелигентност. Поради голямата й обич към принца и изключителната привързаност на Джаханара към нейния брат, Надира останала близка приятелка с дъщерята на императора до края на своя живот.
Дара се оженил за съпругата си на 11 февруари 1633 г., а бракът им бил изпълнен с хармония, обич и щастие. Едно от неговите деца - дъщеря му Джани, била любимка не само на своя дядо - императора, но и на принцеса Джаханара, която поела грижите за нея след смъртта на баща й. Девойката била добра и очарователна, тя не таяла в душата си омраза и не търсела отмъщение дори след сполетялата я трагедия, отнела нейното семейство. Джани обичала да казва: „Алах ще съди виновниците, аз няма да позволя мислите и действията на моите врагове да ми навредят...!”. Опрощаващата й натура и благородството на младата принцеса накарали дори коравосърдечният Аурангзеб, който се отнасял с подозрение към всеки и бил човекът, осъдил Дара на смърт, да заобича Джани и дори да я направи жена на сина си Мирза Мохаммад Азам Шах. Като дар за сватбата й, нейната леля - Джаханара подарила на любимката си всичките си най-ценни бижута.
В борбата за наследяване на трона, дъщерята на Шах Джахан застанала на страната на мъдрия Дара, който през целия си живот, посветен на изкуството и науката, се стремял да продължи политиката на баща си на обединение и толерантност в империята. Неговите миролюбиви възгледи се противопоставяли на тези на войнствения му брат Аурангзеб, който след смъртта на императора наследил неговия престол.
От деня, в който станал владетел, до неговата смърт, Абул Музафар (Аурангзеб) водел непрекъснати войни, които изтощили страната. С идването му на власт, демократичността на управление и религиозната търпимост, градени с много усилия от неговите предци - Акбар, Джахангир, Шах Джахан и брат му Дара изчезват и са заменени с консерватизма, налагането на Шериата и придържането към исляма. Религиозният му фанатизъм довел до разпокъсването на империята, етническото разделение между поданиците й.
Със закон са забранени: алкохолизма, робството, кастрацията, използването на наркотични вещества, хазартните игри, назначаването на евнуси, разгулните тържества, песните, танците и всякакви артистични представления.
С цел да се прекратят сблъсъците между враждуващи групи под въздействието на алкохол и наркотични напитки, императорът забранил панаирите по време на хиндуистките религиозни празници.
Други забрани засягали обичая „Сати”, както и обичаите „Jaharoka Darshan” и „Tuladan” или премерването на владетеля в злато. Аскетичният живот на Аурангзеб оформил неговото разбиране за това, че чрез „Jaharoka Darshan” се създава култ към личността на управника, който народът бил задължен да приветства всяка сутрин при неговата поява на балкона на двореца. Понякога отсъствието на владетеля се тълкувало неправилно, тръгвали слухове, че е починал, които често водели до бунтове.
Обичаят „Tuladan” бил отменен заради излишната показност на богатство и власт.
Възвърнат бил отменения по времето на Акбар данък при религиозни поклонения - „Джиза”, който се плащал само от немюсюлманите.
Много хиндуистки храмове, между които „Каши Вишванат” и „Гопинат” в Бенарес, „Кришна Джанмастан” в Матхура и „Сомнат” в Гуджарат били разрушени, а на тяхно място били построени джамии. Същата участ застигнала и хиндуистките училища.
Тежките данъци, с които са налагани хората от страната, непочтителното му отношение към немюсюлманите, насилственото налагане на исляма, бруталната разправа с онези, които не искат да се подчинят на волята на владетеля, неговите чести отсъствия от столицата довеждат до загубата на доверие в Аламгир и неговото управление. Избухват чести бунтове и се натрупва омраза, които подкопават основите на властта и отслабват силите на империята. Недоверието на Аурангзеб отчуждава от него всичките му приближени, синовете, жените и сестрите му. През цялото си царуване той не успява да разбере, че за да запази огромните си владения е трябвало да спечели любовта, привързаността и подкрепата на поданиците си.
Въпреки опасността, която криела конфронтацията с брат й - Аламгир, още преди той да бъде император, Джаханара оспорвала неговите виждания за властта. Веднъж, когато той бил тежко болен, а тя се грижела за него, той я попитал дали би го подкрепила в битката му за престола. Принцесата категорично отказала да застане на негова страна, познавайки жестокият му нрав и дори се осмелила да му каже, че той никога няма да стане владетел. Злопаметният Аурангзеб запомнил думите й и през целия си живот се опитвал да си отмъсти за тях. Въпреки огорченията, които понасяла от него, Джаханара не допуснала те да сломят нейния дух.
През 1644 г. дъщерята на Шах Джахан претърпява инцидент, при който получава редица изгаряния. Историята разказва, че напоената й с парфюм дреха се подпалва от една глинена лампичка и въпреки че придворните й дами се хвърлили да гасят обхваналите я пламъци и загинали сред тях, девойката получава множество изгаряния и дълго време се бори за живота си. Баща й повикал лекари от цял свят и стоял денонощно до дъщеря си, за да сменя нейните превръзки, да поставя билки в раните й и да я храни. За да има време да се грижи за нея, императорът събирал съвета само когато се налагало да разреши неотложни държавни дела. Той поставял под възглавницата на момичето торбички с хиляди рупии, които на следващия ден се раздавали на бедните, защото се смятало, че чрез благотворителността от Аллах може да се измоли спасението на Джаханара. Всяка сутрин и вечер Шах Джахан падал на колене пред бог и със сълзи на очи го молел да излекува детето му. Въпреки старанията на лекарите и неговите молитви, здравето на принцесата се влошавало. Когато всяка надежда била загубена, един роб на име Ариф направил мехлем, с който раните на принцесата по чудо се затворили и за два месеца тя се изправила на крака. По случай нейното оздравяване, тя получава от Шах Джахан красив диамант, бижута и приходите от пристанището Сурат.
Изглежда, че императорът заподозрял коварните действия на войнствения си син Аламгир спрямо любимата му дъщеря, защото когато той пристигнал в двореца три седмици след подпалването на Джаханара вместо в деня, в който е повикан и влязъл в покоите й с военни дрехи и снаряжение, баща му го лишава от поста на губернатор на Декан и му отнема възможността да се настанява в червена шатра, приоритет на царските особи по време на поход. Тази възможност той дава на другия си син Дара Шико, а на Аурангзеб е забранено дори носенето на символите на мугалската армия.
На следващата година - 1645, Аурангзеб е отстранен от царския двор за седем месеца. Предвиждайки гнева на брат си и неблагоприятните последствията от него върху живота на императора и Дара, Джаханара измолва от баща си да върне благоразположението си към Аламгир и да го назначи за губернатор на Гуджарат, за да го държи далеч от двора. По-късно заради отличната му служба като такъв, Шах Джахан прави Аурангзеб губернатор на Балкх и Бадакхшан.
В 1658 г. мугалският владетел се разболява тежко и управлението на империята се поема от любимия му син Дара. Научавайки за това, другите му двама синове - Шах Суджа - управител на Бенгалия и Мурад Бакш - управител на Гуджарат, се отправят към Агра, за да защитят правото си да наследят престола. От своя страна Аламгир организира голяма армия и след като се справя с Мурад и Суджа, побеждава войските на Дара в битката при Самугарх. Той довежда брат си в Делхи на гърба на мръсен слон и го развежда по улиците на града, окован във вериги. Обвинен в заплаха срещу исляма и нарушаване на обществения мир, принцът е екзекутиран пред очите на собствения му син, а главата му е увита в златен тюрбан и изпратена на баща му с послание от Аурангзеб: „Твоят син ти изпраща това, за да видиш, че не те е забравил!”. При тази гледка, Шах Джахан припада и дни наред не може да проговори или да помръдне.
Той, заедно с дъщеря си Джаханара е затворен в кулата „Мусаман Бурджу”, служила някога за покои на любимата му жена - Мумтаз Махал. Принцесата преживява като затворничка заедно с баща си цели осем години, през които се грижи да намали страданието на умиращия владетел. На 22 януари 1666 г. той издъхва в ръцете й с поглед, обърнат към гробницата на любимата си съпруга.
Въпреки молбите на Джаханара Аурангзеб да му осигури подходящо за ранга погребение, такава чест му е отказана.
През една мрачна утрин, тялото на един от най-великите мугалски владетели било поставено в ковчег от сандалово дърво и изнесено от група незначителни слуги през малка странична врата на крепостта. По заръка на Джаханара, която изпълнила последната воля на своя баща, то било поставено в криптата на Тадж Махал, близо до тялото на любимата му жена, от която дори смъртта не могла да го раздели.
Когато Аламгир се възкачва на престола, Джаханара напуска императорския двор, въпреки че заради дипломатическите й умения и будния й ум брат й я признава за първата дама в двореца, измествайки от този пост другата си сестра Рошанара Бегум. Принцесата живее в голямо имение в Делхи, далече от политическите интриги и суетата на палата в Агра. Въпреки жестокия и деспотичен характер на новия император, Джаханара не престава да се противопоставя на взиманите от него решения и начина му на живот. С течение на времето тя си извоювала привилегии, които другите жени не притежавали, както и уважението на Аурангзеб.
До края на живота си, принцесата продължила да отстоява своите разбирания за религиозна търпимост между поданиците на империята и демократичност в управлението на държавата. Заради нейните изключителни качества на човек и управник, заради грижата й към сираците, бедните, болните, вдовиците и поддържането и насърчаването на хората на изкуството, Джаханара била обичана от всички. След смъртта й през 1681 г., брат й - император Аламгир я погребва в скромна гробница в религиозния комплекс „Nizamuddin Dargah”, издигнат в чест на прочутия суфист Низамуддин Аулия, който сестра му почитала приживе.

На мраморната плоча, поставена до саркофага й, е изсечен надписа:
„Алах е живот и подкрепа!
Нека нищо не покрива моя гроб, освен зеленината, която е покров за бедните.
Простосмъртната и живяла в смирение принцеса Джаханара -
ученичка на Кхаваджа Моин-уд-Дин Чисти,
дъщеря на Шах Джахан - победителят,
дано Алах да освети живота му!”

Новият мугалски владетел удостоява сестра си с титлата „Sahibat-uz-Zamani” - „Жена на века”, с която изразява преклонението си пред нейните заслуги за управлението и културното развитие на империята на мугалите.