Традиции на Индия
Хиндуизмът има своите традиции и обичаи, които се опират на любовта, уважението към другите, смиряването на егото, така че вътрешната природа, която е чиста и носи божественото начало да заеме първостепенно място. Според хиндуистите съществуват три начина за духовно усъвършенстване и постигане на освобождение от колелото на прераждането: bhaktimarga - пътят на преклонението пред боговете, jnanamarga - пътят на философията и познанието и karmamarga, или пътя на действието.
Те живеят по законите на „Sanaathana dharama”, което се превежда като „Неразрушимата Дхарма” или „Вечен закон”. Думата Sanaathana означава нещо, което не може да бъде унищожено от вода, огън, оръжие или други стихии и живее във всяко живо същество.
Този „Вечен закон” е даден на хората от боговете и залегнал в основата на свещените книги „Веди”, най-стария слой на санскритската литература и най-старите текстове в хиндуистката литература. Предполага се, че те са Apaurusheyatva - несъздадени от човешка ръка и са вечното познание - дело на боговете, запис на Вселенските звукове на истината. Това познание било предавано на хората по устен път от свещените брахмани - Риши и записано за благото на човечеството. Така Ведите (от санскрит - वेदाः познание) са характеризирани като śruti - (това, което е чуто) и smṛti - (това, което трябва да се запомни).
Дхарма представлява правилния път, който трябва да следва всеки човек. Тя е висшата истина и закона, които определят правилното поведение в живота. Дхармата дава представа за истинската същност на божественото и съставя моралните норми в обществото. Според хиндуизма и будизма, ако човек води праведен живот в този и в друг живот, той ще изпитва по-малко страдание и дори може да достигне до избавянето от колелото на прераждането или Самсара. Хиндуистките правила на живот, чрез които се достига до дхармата, съвпадат с тези на будизма, а те са: правилен възглед, правилно намерение, правилна реч, правилно действие, правилно усилие, правилно мислене, правилна концентрация. При спазването им, според будизма и хиндуистката религия, се достига до духовното освобождение „мокша” или „нирвана”.
Хиндуистите често казват, че времето може да отминава, годините и света да се променят, континентите да израстват и изчезват, цивилизациите да идват и да си отиват, но вечните морални стойности като: любов, състрадание, истина, отговорност към семейството и близките, почитта към учителите, духовното начало, милосърдието, верността, достойнството и мъдростта ще се запазят завинаги и никога няма да се променят.
Дхармата е тази, която спомага за хармонията във Вселената, тя е тази, която свързва човека със заобикалящия го свят и го води в правилната посока по житейския му път. Без нея би настъпил хаос, защото няма какво да държи всичко сътворено заедно и да поддържа крехкия баланс в природата, обществото и света.
Една от основните за хиндуизма и будизма мантри е мантрата „Ом”, която символизира първото проявление на божествената същност и триадата Вишну, Шива и Брахма. Тя олицетворява трите нива на съществуване: Раят (сварга), Земята (мартья) и подземното царство (патала). Мантрата е въплъщение на трите човешки способности: желанието, знанието и действието. Във ведическата литература този звук символизира слънцето и приближаването на душата към божествената същност, ето защо всички древни текстове завършват с него. Ом е символ на трите свята, триединството на сътворението, разрушението и вселенското равновесие и приближаването на душата до светлината на висшето познание.
„Аз съм бащата на Вселената, опората и равновесието. Аз съм обектът на знанието, пречистващият и сричката Ом. Аз съм Ведите” - се казва в един от диалозите на Бхагават Гита като „Ом” се свързва с действието, желанието и знанието. Това е първият звук на сътворението, мистерията на живота. Произнасянето на мантрата има за цел да активира седемте висши чакри и да ги свърже със седемте виши светове на духовно съществуване като по този начин се лекува тялото, подхранва се духа и се просветлява интелекта. Вярва се, че тази мантра има силата да излекува мъката в човешкия живот и да пречисти хората от греховете им. Тя свързва Вселенския разум със седемте чакри в човешкото тяло като по този начин обединява сърцето, разума и душата с духовната светлина, създавана от Вселената.
Друга, равностойна на нея по важност мантра, е Gayatri Mantra, посветена на соларното божество Савитър, олицетворение на силата на слънцето, както и на богинята Гаятри - инкарнация на богинята на мъдростта, науката и изкуствата Сарасвати, която според индийската митология помага на бог Брахма при сътворяването на Ведите.
При правилно изпълнение на мантрата се постига разширяване на съзнанието, развитие на интелекта, получаване на мъдрост, засилване на паметта, сливане с Вселенския разум поради вибрациите при нейното произнасяне. Тя дава на повтарящите я добро здраве, благополучие, спокойствие на духа, жизнена енергия, уравновесеност, физическо здраве, единение с божественото в него и пречиства кармата като елиминира страховете, болестите, заблудите и илюзиите.
Gayatri Mantra се предава на децата, навършили осем години като се смята, че ще ги подготви за доброто усвояване на учебния материал при бъдещето им образование.
В ежедневието тя се повтаря три пъти - на разсъмване, на обяд и при залез-слънце.
„Om bhur bhuvah svah
tat savitur varenyam
bhargo devasya dhimahi
dhiyo yonah prachodayat.”
„ॐ भूर्भुवः॒ स्वः॒
तत्स॑वितुर्वरे॑ण्यम्
भ॒र्गो॑ दे॒वस्य॑ धीमहि।
धियो॒ यो नः॑ प्रचो॒दया॑त्॥„
„Ние медитираме върху славата на Създателя,
който е създал Вселената,
който е достоен за почит,
който е въплъщение на знанието и светлината,
който премахва греха и невежеството.
Дано той отвори сърцата ни и просветли нашия интелект!”
Неотделима част от индийската традиция е поздравът Namaskar (официално) или Namaste - неофициално (नमस्ते) .
Думата произлиза от санскрит и е съставена от две части - Namah, което означава прекланям се, покланям се и e със значение пред тебе, на тебе. Пълното значение на този поздрав е: „Почитам онзи кът в душата ти, където е скрита Вселената. Прекланям се пред онази част от теб, приютила любовта, честността, светлината и мира. Когато те живеят в теб и мен, ние сме едно.” По-краткото му значение е: „Прекланям се пред божественото в теб”. Намасте или Намаскар е един от традиционните официални поздрави, споменати във Ведите, чрез който се изказва почит и уважение. Той символично изразява не само срещата на двама човека, но и срещата на техния интелект и мисъл. Тази идея се показва чрез поставянето на съединени длани към мястото на гърдите, където се намира сърцето или към средната част на челото, до предполагаемия център на трето око, или мястото, откъдето божествената енергия прониква в човека. Различната позиция на поставяне на прибраните длани има различно смислово значение: когато съединените длани са над главата, те изразяват висша форма на преклонение и почит, когато дланите са на височината на челото (Añjali Mudrā) или (Pranamasana) и жестът е придружен от лек поклон, то той е знак на уважение и почит. Ако при Намасте дланите са поставени пред гърдите (aayushman), поздравът казва: „Желая ти дълъг живот!”.
Произходът на поздрава Намасте не е известен, но той просто представлява приемането, уважението и преклонението пред другите и божественото в тях, а също така почитта на по-младите към по-старите. Този поздрав често се допълва с поемането на ръката на другия човек от двете ръце на поздравяващия. Така според хиндуистите се предава жизнената енергия или Прана. При предаването и приемането на подаръци също се използват двете ръце, но никога лявата ръка, защото тя се смята за нечиста. Протичането на Прана между двама души спомага за тяхното приятелство и създаване на хармония между тях. Прегръдката като поздрав също се практикува, но между близки познати, между учител и ученик или в семейна среда.
Почитането на възрастните се показва чрез докосването на крака им с пръстите на дясната ръка, след което ръката се поставя до сърцето или до челото на поздравяващия. Този жест показва преклонението пред натрупания житейски опит, мъдростта и извървяния път от по-старите, заеманото по-високо място в обществото и търсенето на благословия от тях - Pranāma. По същия начин се показва уважение и почит към гуруто или бога, което се изразява отново чрез докосването на краката на по-възрастните мъдри учители, бога или някой високопоставен човек. В семейството децата докосват краката на по-възрастните като знак на уважение и начин да се иска благословията им. По-възрастните пък могат да докосват краката на своите духовни учители и наставници. Разновидност на Пранама е и докосването на свещените текстове или книги като указване на уважение към божествената мъдрост.
В индийското общество съществуват определени ситуации, в които се използва Pranāma: завръщане от дълъг път, религиозни церемонии, сватби, специални срещи, посещения в друг дом, религиозни фестивали или в ежедневието. Това се прави с цел поздравяващият да вземе частица от мъдростта, жизнения опит и божественото за себе си, или да покаже лоялността и подчинението си пред седящия по-високо над него в обществената йерархия. След извършване на Pranāma, възрастните хора докосват главата на онзи, който ги поздравява и го благославят със здраве, дълъг живот и просперитет.
Има няколко вида Pranāma:
Ashtangana - докосване на някаква повърхност с колене, ръка или лакът;
Shastanga - докосване с ръка, брадичка или пръсти;
Panchanga - докосване с чело, ръка или гърди;
Dandavata - свеждане на челото и докосване на земята;
Namaskar - докосване на челото с ръце, прибрани за Namaste;
Abhinandan - поклон с прибрани една до друга длани.
Pranāma се използва като вид извинение, когато някой е настъпил книга или нещо написано (книгите са символ на богинята на мъдростта и знанието Сарасвати), или без да иска е докоснал друг човек.
Възрастните хора се почитат и чрез различни прояви на уважение към тях: ако те седят прави, всички останали също са прави, тяхното мнение не се оспорва, храната се сервира първо на тях, от тях се търси съвет за всички житейски ситуации, не им се крещи или противоречи, изборът им е с предимство, дори в съвременното общество те имат своята дума относно търсенето на избраник за мъж или жена.
Един от тези ритуали е Пуджа или молитва и принасяне на жертва на боговете, с която се цели да се измоли тяхната помощ или закрила. Пуджата се прави и за важни гости или някакво рисковано или ново начинание. Този ритуал се изпълнява два пъти дневно като обикновено е преди изгрев-слънце. Преди обичая хората трябва да се пречистят с вода, след което се изпълняват молитвите на санскрит или съответния диалект. В запаления свещен огън се хвърля ориз, кокосово мляко, масло (гхи), плодове, мед, ладу, които са дарове за боговете. По време на ритуала участниците в него поставят на челата си тилак, който символизира подчинението им на волята на бога и Висшия разум. Пред скулптурните изображения на боговете - Муртите, се палят ароматизирани пръчици и се поставят запалени маслени лампи като преди това краката на тези изображения се измиват с вода, а на вратовете им се поставят гирлянди от цветове. Някои от Муртите се обличат в специално изработени за тях облекла.
Друга особеност на хиндуистките обреди е приемането на Прасад (प्रसाद; prasāda) като символ на божествената милост или божествения дар. Този Прасад се предлага на боговете, а след това се консумира от вярващите като израз на божествената благодат. По този начин материалното придобива част от силата на боговете. Една от разновидностите на Прасада е Чаранамрит (Панчамрит पञ्चामृत - свещена вода), която се приготвя от пет основни елемента: прясно мляко, пречистено масло гхи, кисело мляко, мед и захар. Смята се, че свещената вода пречиства човека и спомага за неговото духовно развитие. Тази напитка се използва при особено тържествени случаи в храмовете или при всекидневната Пуджа, като с част от нея се измиват краката на божествата, а другата част се изпива от хората. За изготвянето на някои видове Панчамрит се използва вода от Ганг или някоя друга свещена река. Към Прасада обикновено се прибавя поднасянето на плодове и Ладу, които символизират особената връзка между вярващите и бога и почитта на хората към него. Прасада се счита за форма на милост и щедрост и като такъв е описан в древните ведически писания. Освен като материална същност, той може да се разглежда като състояние на духа.
От древността в хиндуизма се е запазил ритуала Киртан (повтаряне, така, че да бъде чуто), който представлява вид медитация, влияеща върху чакрите на човека, така че да предизвика спокойствие, духовно извисяване и любов. При този ритуал мантрите се пеят първо от водещия медитацията или молитвата, а след това се повтарят от останалите присъстващи. В санскрита всяка буква е създадена така, че нейното произнасяне да влияе на една или друга човешка чакра. При медитацията, съчетана с произнасянето на мантрите на Киртана, се активизира духовната човешка енергия, което води до достигането на определен етап на мъдрост и познание. Молитвите на Киртана завършват с танц, олицетворяващ положителната енергия и чувството на радост и доверие. Израз на тези човешки емоции са ръцете, които при танца на Киртана са разтворени и вдигнати над главата, което символизира духовната връзка между хората и изпитваната радост. Вярва се, че при изпълнението на този танц от повече хора, натрупаната от тях положителна енергия може да повлияе положително на заобикалящата среда или хода на събитията, защото Киртана е предназначен за влияние върху разума и душата.
Повечето от търсещите духовно извисяване хора в Индия се насочват към свещените места в страната, с цел да получат духовно просветление, или така наречения Даршан (Darśan) (दर्शन) - появата на учителя, гурото пред учениците, появата на светеца пред вярващите, на управника пред неговите поданици, на някоя велика личност пред народа, разговора с тях, получаването на благословия, посещението на някое свято място. Наименованието на обичая идва от санскрит и означава знак или божествено видение. Вярващият може да получи такъв Даршан от някой духовен учител или от самия бог, на когото се покланя. Като практика Даршана е метод, който се е използвал от самия Буда за насочване на размисъла на учениците му към мъдростта и разбирането на древните текстове. Даршанът е един вид виждане, чуване, някаква случка или мъдрост, която може да доведе вярващия до духовно просветление и мокша или нирвана.
Surya Namaskara е ритуал за отдаване на почит на бога на слънцето Сурия, който се изпълнява всяка сутрин. Той се състои в заемането на удобна позиция като лицето със затворени очи е обърнато към слънцето. Диша се бавно и равномерно. Когато се поема дъх, се визуализира космическата енергия, преминаваща през очния нерв, която постепенно протича през епифизата и хипоталамусния комплекс, отговарящ за редица важни функции в организма, в това число емоциите и настроенията на човека. От там, при издишване, се визуализира как слънчевата енергия протича по цялото тяло. Правят се пет вдишвания и издишвания в продължение на две минути. Времето постепенно се удължава, като се достига до един час след изгрев-слънце или един час след залез-слънце. След завършването на ритуала се остава в покой около една минута като се мисли за нещо хубаво, а после се благодари на слънцето за дарената жизнена енергия. Смята се, че само в периодите на изгрева и залеза на слънцето нивата на ултравиолетовото лъчение са в безопасна граница. Ритуалът подобрява имунитета на организма, лекува бактериалните инфекции на кожата, увеличава силата на кръвта и дейността на белите кръвни телца, посредством проникването на слънчевата енергия в тялото, балансира отделянето на хормони и допринася за детоксикацията на организма.
Ритуалите успокояват нервната система и психиката на човека чрез
правилното протичане на жизнената енергия - прана, даване на възможност чрез медитация да се разбудят интуицията и телепатичните способности на личността.
Много важна част от живота на хиндуистите е Самскарът. Това е система от ритуали, тайнства и жертвоприношения, свързани с определени етапи от човешкия живот, които целят подобряването на човешката съдба. Тези ритуали се изпълняват пред свещения огън и изискват присъствието на обучени за това брамини. Всяко важно събитие в живота на индийците се отбелязва с определен вид Санскар. Смята се, че изпълнението на шестнадесетте задължителни самскара ще помогне на човек да се пречисти от греховете си, да постигне нирвана и след смъртта душата му да достигне по-бързо до небето.
Първият санскар е Garbhadhana - изпълнява се непосредствено след сватбата и е предназначен да доведе до раждането на наследник на семейството.
След него следва Punswana - който се извършва на третия месец от бременността и цели запазването на плода. Молитвата се отправя към бога на вселенското равновесие - Вишну.
Seemantonnayana е санскар, изпълняван на петия месец от бременността, защитаващ майката и още нероденото дете от злите духове и осигуряващ лесно раждане на жената. Този ритуал е предназначен да измоли добро здраве, просперитет и щастие за детето в бъдещия му живот.
Jatkarma е обред, който се изпълнява след раждането на детето. Той цели да осигури дълъг и успешен живот на новороденото. При него бащата допира до главата на детето златна лъжичка, пълна с мед и масло, като три пъти изрича думите „живот” и „слово”. На ухото на детето се казват молитви, които му предричат стогодишен живот. В миналото на земята са поставяли златен предмет, върху него брадва, а отгоре камък. Бащата вземал детето и сядал върху камъка, като пожелавал на своя наследник да бъде силен и здрав като каменният къс, върху който седят. После нагрявал ръцете си на огъня, докосвал с тях новороденото и земята, като измолвал милост от нея и се молел тя да защитава сина му.
Namakarana е обичаят, по време на който се дава име на детето. Запалва се свещения огън, край него със свещена трева се застила пространство, върху което сядат бащата и майката, обърнати с лице на юг. След прочитането на свещените мантри, майката подава бебето на своя съпруг, който завързва около врата му златна каишка със златен пръстен на нея, седяла преди това потопена в осветено масло. Бащата нагрява ръцете си на огъня и с тях докосва главата на новороденото, като в същото време му дава име, което е определено преди това от астролозите. Името на момчетата се дава на единадесетия ден от тяхното раждане, а на момичетата - на дванадесетия ден.
Nishkramana (निष्क्रमण) е санскар, с който се отбелязва първото напускане на дома от детето. Той се извършва на четвъртия месец от неговото раждане, като двора на къщата се настила с червена глина под формата на квадрат, в средата на който се вписва свастика. Майката, облечена в ново копринено сари, хвърля ориз в средата на квадрата, а през това време дойката изнася детето под звуците на музиката на брахманите и техните мантри. Бащата взема бебето и го обръща към слънцето като му пожелава дълъг и щастлив живот. Ето защо този обичай често се нарича Сурия - Даршана или „Показване на слънцето”. Когато ритуалът завърши, детето се занася в храма, където за негово здраве се четат молитви, а близките му подаряват подаръци.
Annaprashana (अन्नप्राशन) е обред, при който на детето на шест месеца се дава първата твърда храна и се определя съдбата му. Тази церемония е своеобразен празник, на който са поканени всички близки на семейството. Майката или бабата приготвят специална храна - пайеш (ориз, мляко и захар), която се освещава с предназначената за това пуджа. Бебето седи в майка си, а дядото му дава малко от храната в златна лъжичка. След него всички останали от семейството се редуват да хранят детето като му пожелават дълъг и щастлив живот. Аннапрашанът е съпроводен с ритуал, определящ бъдещето на бебето. На земята около него се нареждат различни предмети, свързани с определени професии и по това какво то ще вземе в ръцете си, се съди какво ще бъде неговото бъдеще.
Chudakarana (चूड़ाकरण) e ритуал, при който на първата или третата година от живота на детето неговата детска коса се остригва като се оставя само една малка част от нея на върха на главата. По време на този ритуал бащата или свещеникът четат молитва, специално предназначена за обичая. В хиндуизма се смята, че първата коса на детето е свързана с миналите животи и неблагоприятните случаи в тях, ето защо нейното подстригване води до освобождението от натрупаната лоша карма, както и до очистването от греховете на родителите. Отстраняването на детските кичури дава възможност на детето да навлезе в новия живот необременявано от действията в миналото.
На брега на Ганг в Ришикеш се провеждат специални церемонии за подстригване на децата, съпроводени с четене на молитви и ведически мантри, след което остриганата коса се дава като дар на реката, която отмива миналото и благославя бъдещето на детето. Непосредствено след този обичай, родителите извършват огнения ритуал яджна, с който благодарят на боговете като поставят в свещения огън различни дарове, предназначени за тях: пречистено масло, ориз и сома.
Karnavedha (कर्णवेध) e самскар, без който не може да бъдат прилагани останалите седем санскара. Той има мистичен, магически характер, целящ да се пробуди слуха на детето за свещените слова, които да обучават и облагородяват душата му и да му донесат мъдрост и разум. Ритуалът се провежда на третата или пета година от живота на детето и е свързан с пробиването на ушите му. При момчетата се пробива първо дясното ухо, а после лявото, а при момичетата обратно - първо лявото, после дясното ухо. Пробиването става със златна или сребърна игла, а при низшите касти с метална. Действията са съпроводени със специални мантри, които да доведат божествените слова до слуха на детето. На пробитите уши се поставя специална златна нишка като се четат молитви и се отправят благодарности към бога на мъдростта Ганеш, трите основни божества: Брахма Вишну и Шива, пазителите на посоките на света - Локапали, Наваграха - деветте планети, даващи добруването и кармата в човешкия живот и Вселенския разум - Брахман.
Vidyarambha(വിദ്യാരംഭം) наименуванието означава знание, начало, а ритуалът е предназначен за научаването на детето да изписва първите символи, букви, които образуват думите. Ритуалът се провежда на последния ден от празника Наваратри, когато се чества победата на доброто над злото. В деня, наречен Виджиядашами, родителите довеждат децата на възраст от две до три години в храма, където свещениците започват да ги обучават на изписването на първите букви. За целта се използва изписването на свещената мантра „Om hari sri ganapataye namah” (ഓം ഹരി ശ്രീ ഗണപതയേ നമഃ) - която е прослава на бога и измолване на успех в живота. Тя трябва да бъде повторно изобразена върху ориз или пясък, като детето също се опитва да изпише и повтори на глас буквите на мантрата. Това изписване символизира стремежа към познание, гарантиращо бъдещия просперитет на личността.
Ритуалът се ръководи от бащата или някой уважаван учител, като след изобразяването върху ориза на свещените думи те се изписват с парченце злато върху езика на детето. Смятя се, че така се призовават боговете на познанието, които да бдят над малките ученици и да им внушат почит и преклонение пред богатството на човешкото знание и да ги поведат по неговия път. Видиярамбхам се практикува от всички касти и религии в Индия.
Upanayana е един от важните самскари в хиндуизма. Той се свързва с получаването на така наречената свещена нишка - шнур и приближаването към висшето духовно познание чрез изучаването на Ведите. За различните касти получаването на тази нишка започва на различна възраст: за кастата на брамините - на осемгодишна възраст, за кастата на кшатриите - на тринадесет години, а за кастата на вайшиите - на седемнадесетгодишна възраст. Този ритуал означава второто духовно раждане на детето и преминаването му в първия от четирите стадия на живота - този на учението. Церемонията Упаная е сложна и отнема няколко дни като може да се провежда в храма или в дома на детето.
Свещенната нишка се състои от три вплетени една в друга нишки, които символизират учителя, предците, родителите и самият ученик, усвояващ през годините духовното и социално познание. Тези нишки са и символ на трите богини: богинята на разума - Гаятри, богинята на мъдростта и познанието - Сарасвати и богинята на делата - Савитри, както и символ на чистотата на мислите, делата и думите на онзи, който носи свещения шнур. В будизма трите сплетени нишки имат значението на Дхарма - учението за универсалния Вселенски закон и прилагането му в човешкия живот, будисткото просветление и висшия разум, съществуващ във всяко човешко същество и Сангха - постигането на висшата мъдрост и предаването й на онези, които се стремят към нея.
Важно място в изпълнението на този санскар заема Гаятри мантрата, с която се призовават богинята на разума Гаятри и богинята Савитри - символ на светлината.
Има три начина да се носи свещения шнур - от лявото рамо, под дясната ръка. Така той се носи от боговете или висшите брахмани.
Другият начин е нишката да бъде увита около врата и да преминава през гърдите - така тя се носи от онези, които все още търсят отговори на въпросите, свързани със света, който ги заобикаля и духовното начало.
Третият начин за поставяне на свещената нишка е тя да бъде преметната през дясното рамо и да преминава под лявата ръка. По подобен начин тя се носи от онези брахмани, които изпълняват погребалните ритуали и от духовете в митологията.
Praishartha или Vedarambha се практикува при започване на обучението на детето или при началото на изучаването на Ведите в Гурукула. Церемонията се извършва винаги около свещения огън, в който се поставя пречистено масло като дар за боговете и дарове, описани във Ведите. При завършване на образованието се извършва церемонията Upasarjanam.
Keshanta е ритуалът на първото бръснене на учениците, с който се слага началото на техния живот като зрели хора. При различните касти той се извършва на различна възраст - за брахманите - на 16 години, за кшатриите - на 22, за вайшиите - на 24 години. По време на церемонията се полага клетва за мълчание и въздържание за срок от една година и се дарява крава на учителя като знак на признателност.
Samavartana е самскар, отбелязващ края на обучението на ученика от неговия учител и завръщането му у дома. В края на учението си всеки ученик извършва ритуално измиване, символизиращо края на един от етапите на човешкия живот, според хиндуистите. След този период следва нов, в който младежът се превръща в стопанин на своя дом, може да се ожени и да запали своя собствен свещен огън заедно с жена си. Преди да напусне дома на своя учител, младият човек се облича в нови дрехи, слага си накити и дарява на своя учител земи или крави в знак на признателност за знанията, които му е дал. От него ученикът взима разрешение да се ожени и така се отбелязва края на суровия период на обучение и преминаването към реалния живот в обществото.
Vivaha е един от най-важните санскари в живота на индийците. В Индия се смята, че бракът между двама души е предречен от небето, а на неговото сключване се гледа като на свещена връзка за цял живот, благословена от свещения огън. Индийското семейство е патриархална общност, ето защо след сватбата младоженците заживяват в къщата на съпруга, като така се осъществява свързването между двете сродени семейства. Приема се, че бракът е обединение на Дхарма - (спазването на основния природен закон за правилния пътпрез живота), Артха - (притежанието, просперитета и богатството) и Кама - (желанието и удоволствието), към които не трябва да съществува пристрастяване, защото според хиндуизма, човек е смъртен и като такъв привързването му към нещата от живота може да доведе до лъжливи представи, илюзии, а опитите му да се откъсне от всичко, към което е привързан, създават усещането за болка и нещастие.
В индийското общество съществуват осем форми на брак:
Брахма - при този брак след завършване на обучението, младежът се признава за достатъчно годен за живота в обществото и за сключването на брак. Родителите му отиват при семейството или настойниците на момиче от същата каста, към която принадлежи и момчето и ги молят да я дадат за жена на сина им. От своя страна бащата на момичето също избира подходящ за дъщеря си съпруг, който трябва да има високопоставено семейство и да е запознат в подробности с Ведите. При този брак девойката може да донесе като зестра само няколко дрехи и няколко бижута.
Дайва се нарича бракът, при който момичето се оженва за жрец като един вид жертвоприношение. Това се случва, когато семейството на младата девойка е чакало дълго време за намирането на подходящ съпруг, но такъв не се е намерил. Тогава родителите започват да търсят жениха на местата, където се извършват жертвоприношения. Този вид брак се смята за унизителен за семейството на момичето.
Арша е вид брак, при който бъдещият съпруг дарява на семейството на момичето крави или двойка биволи. Такъв брак се осъществява тогава, когато семейството на девойката не може да си позволи достатъчно големи разходи за сватбата. В такива случаи, момичето бива женено за възрастни мъдреци или свещеници. Подаряването на крави като зестра показвало, че женихът не притежава никакви особени качества и поради тази причина Ашара не се смятало за подходящ вид брак.
Праджапатия се нарича бракът, при който бащата на девойката сам търси жених за нея. Отговорността за бъдещето на момичето се прехвърля от бащата на младоженеца при специална церемония, наречена Паниграханам, при която момчето е обърнато на запад, а момичето на изток. Бащата подава дясната длан на дъщеря си на бъдещия си зет като я поставя в неговата дясна длан. Върху дланта на момичето се нареждат плод, лотосов цвят, златен предмет или листо от свещено растение. Майката на булката прелива вода от Ганг върху ръката на дъщеря си като символ на даряване на момичето на нейния съпруг. Дланта на девойката символизира нейното сърце, което тя отдава на своя съпруг. Като знак, че приема невястата си, мъжът докосва нейното дясно рамо.
Гандхарва е брак между двама души без съгласието на техните родители.
Той е древноиндийски ведически обичай, при който влюбените си разменят сватбени гирлянди и се оженват тайно без присъствието на близките им хора пред статуята на почитания от тях бог. Заради своя характер, Гандхарва се определя като брак по любов.
Асура - при този брак младоженецът не се счита за много подходящ за булката, ето защо трябва да откупи бъдещата си съпруга от нейните родители и роднини като им подарява толкова богатство, колкото може да си позволи.
Ракшаса е разновидност на брак, при който девойката се отвежда насила от нейния дом, защото роднините и родителите й не са съгласни с бъдещия брак и бива принудена да се ожени за момчето, избрало я за своя съпруга.
Пайшача представлява най-неприеманата от обществото форма на брак, при който девойката е принудена да се ожени за някого под въздействието на алкохол, упойващи вещества или лъжа.
Сватбената церемония при хиндуистите е дълъг процес, който отнема няколко дни. Тя се състои от множество отделни обреди, различни за различните области на Индия.
Първата стъпка към сватбата е Ваак Даанам - изпращането на двама души от семейството на младоженеца при родителите на бъдещата булка, с цел да поискат ръката й от нейния баща. Преди тръгването им се четат две мантри от Ригведа, които да обезпечат техния успех в начинанието, безопасния им път до дома на момичето и тяхното бързо завръщане при жениха с положителен отговор от страна на роднините на бъдещата невеста.
Тилак е предсватбена церемония, която утвърждава съгласието на две семейства за сключването на брак между техните деца. Тя е и символ на готовността на младежа да създаде собствено семейство. Бащата или брата на бъдещата булка, заедно с всички техни роднини, посещават дома на младоженеца, където се извършва специална молитва, след която брата на девойката поставя на челото между очите - Ajna Chakra на бъдещия й съпруг жълта линия - Тилак от сандалова паста като знак за уважение, благословия и морално задължение. На младежа се поднася табла с едно бетелово листо, синапено масло, кокосов орех, едно цвете, сладки и пари, символизираща добрите пожелания, изпратени му от момичето и добрите пожелания на нейното семейство.
От своя страна, семейството на младоженеца изпраща на булката жълто сари, бетелово листо, сусамено масло, сладки, бетелов плод, различни плодове и сладки. Подаръци се разменят и между членовете на двете семейства. От този момент нататък, става ясно, че младежът е одобрен от семейството на девойката и го наричат Var - син, а също, че той може да поеме семейните задължения.
Харди е церемония, при която роднините мажат булката и младоженеца с паста от куркума и синапово масло. Тази паста е предварително осветена от свещениците, за да й се придаде по-голяма сила, донасяща щастие и просперитет на младежа и девойката като ги предпазва от всяко зло, болест и нещастие по новия им път.
Сместта прави кожата мека, блестяща и ухаеща и служи също така като козметично средство. Преди сватбата тя се поставя в специален съд - katori и се пази в семейния олтар, за да бъде осветена от боговете. Свещеникът взима стрък трева и съда, като ги допира до изображението на божество, а после пръв нанася пастата върху раменете, краката, ръцете, коленете, главата и сърцето на младоженците.
След него останалите роднини се изреждат да мажат със сместа младежа и девойката, като пеят закачливи песни и им пожелават щастие.
Mehendi - няколко дена преди сватбата в дома на булката близките и специално поканен Хена-дизайнер украсяват ръцете и краката на девойката с Хена. Тази церемония показва трансформация на момичето в съпруга. Пауните, листа от манго, цветя са най-често срещаните мотиви при поставянето на Хена. Смята се, че колкото по-ярка е къната, толкова по-силна ще е любовта на съпруга към неговата жена. Механди е и начин булката да изглежда красиво и привлекателно. Хената се поставя не само на булката, но и на женените жени по време на различни празници като Холи, Дивали, Карва Чаут.
Var Mala е церемония, чрез която младоженците доказват, че се приемат взаимно и желаят да живеят заедно. Името Var Mala е дадено на гирляндите с разнообразни екзотични цветя, които младоженците си разменят. Щом наближи мястото, където ще се състои сватбената церемония, младоженецът се посреща от майката на булката, която носи табла за молитва - pooja thali. Тя поставя тилак на челото му и изпълнява арати, за да го предпази от злите духове и да го благослови. След това той се приближава до централния подиум, където очаква бъдещата си жена. Девойката идва, придружена от сестра си и своите приятелки, като държи в ръцете си гирлянд от цветя, подобен на този на младоженеца. Бъдещите съпрузи се разменят цветните гирлянди като в началото, правейки се шега, всеки един от тях се стреми да избегне гирлянда на другия. Накрая гирляндите са разменени и така е обявено съгласието на мъжа и жената за бъдещото им съжителство.
Kanya Danam се нарича ритуалът, при който родителите на девойката показват, че те доброволно дават дъщеря си на нейния съпруг. При пристигането на момчето в дома на родителите на булката, на прага на дома се извършва специална церемония за неговото посрещане, при която майката на булката разпръсква над главата на бъдещия си зет ориз и червен прах - Кумкум, след което го благославя като поставя на челото му тилак и повдига ръцете си над главата му. Придружен от пандите и родителите на булката, младоженецът се отправя към подиума, където ще се състои сватбата. Там върху дланта на девойката се нареждат плод от бетел, лотосов цвят, раковина, златен предмет или листо от свещено растение. Майката на булката поставя дясната си ръка под нейната, бащата на девойката поставя дясната си ръка под тази жена си, а под неговата ръка младоженецът поставя своята дясна ръка. Съществуват и случаи, при които бащата поставя своята дясна ръка под дланта на булката, а младоженецът поставя своята дясна ръка под тази на бащата. След това бащата (майката) прелива вода над ръката на дъщеря си като така символично я предава на нейния съпруг (така, както водата се прилива от неговата ръка към ръката на младежа). Младоженецът обещава, че ще се грижи за своята съпруга и ще я защитава от всяко зло. Дланта на девойката символизира нейното сърце, което тя отдава на своя мъж. Като знак, че приема невястата си, женихът докосва нейното дясно рамо.
Paanigrahana or Hasta Milap е обичай, при който младоженецът хваща дясната ръка на булката със своята лява ръка като казва: „Дано животът ти с мен бъде щастлив! По волята на всемогъщия бог сътворител и поддръжник на Вселената, ти се омъжваш за мен, за да можем заедно да изпълняваме съпружеските си задължения. С цялата си сила аз държа ръката ти и ти обещавам, че заедно ще следваме пътя, определен от Вселенските закони. Ти си моя законна съпруга, а аз съм твой законен съпруг. Благословен с деца, нека твоя живот с мен бъде щастлив до края на дните ни. Следвайки божествените закони и благословени от мъдрите думи, произнесени от свещениците, дано успеем да изградим един щастлив живот, озарен от светлина и радост!”.
Vara Prekshanam е част от сватбения ритуал, при която се осъществява виждането на младоженеца и булката за първи път. По време на тази среща, момчето докосва със стрък от тревата „дарбха” веждите на момичето, с цел символично да премахне всички дефекти, които то притежава. Заедно с това действие се четат множество мантри, които да доведат до щастлив и дълъг семеен живот.
Madhuparka ceremony е онази част от сватбената церемония, при която бащата или булката предлагат на младоженеца малка каничка с мед, гхи и извара. След махането на кърпата, която седи над каничката и поглеждането в нея, женихът казва следните думи: „Нека вятърът да бъде сладък като мед, водата в реката да бъде сладка като мед, цветята и тревите да са сладки като мед за нас. Нека дните и нощите бъдат сладки като мед за нас, нека небесата бъдат сладки като мед за нас. Нека слънцето и млякото на кравите да бъдат сладки като мед за нас. „Младоженецът отлива от каничката с мед в три чашки, а от тях отлива във всяка една от чашите на гостите по малко мед, като казва: „Медът е най-сладкият и най-хубавият! Дано да получавам храна сладка като този мед и да мога да й се наслаждавам.”.
Церемониално подаряване на крава - в миналото този обичай е бил от изключителна важност, тъй като кравата е била необходима на младото семейство в първите стъпки на техния съвместен живот. Днес бащата на булката подарява на младоженеца символична фигурка на крава, както и пръстен или някакъв друг, избран от него подарък. От своя страна, младоженецът подарява на булката бижута и сарита като по този начин иска да покаже, че е в състояние да обезпечи бъдещия й живот с него и да грантира, че тя няма да изпитва необходимост от нищо.
Vivaaha - Gath Bandhan е завързването на шаловете на младоженеца и булката, символизиращо вечната им връзка и тяхната вярност. Младоженците се хващат за ръка и молят боговете за благословия.
Mangala Snaanam се нарича обличането на булката в сватбени одежди. По време на този ритуал се изпълняват различни мантри, които да доведат до успешен и хармоничен брак на младото семейство. Когато булката е готова, младоженецът връзва около кръста й тънко въженце, наречено „дарбха” и я води до мястото, където ще се извърши сватбената церемония. Младоженците сядат до свещения огън на ново килимче, като брахманите четат мантри, с които да засилят младостта и красотата на булката. Тези мантри се повтарят от бъдещия съпруг три пъти.
Maangalya Dhaaranam е церемонията, при която женихът поставя сватбената огърлица на врата на своята бъдеща съпруга като се обръща към нея с думите: „Това е свещена огърлица! Тя е символ на дългия ни живот. Аз я завързвам на твоята шия с пожеланието да живееш хиляди години!”. Огърлицата е символ на боговете Шива и Вишну. След поставянето на огърлицата, която показва приемането на съпругата от мъжа й, на пътя на косата й се поставя синдур, което символизира нейния статус на омъжена жена. Сватбената огърлица не е обикновено бижу, всяко нейно мънисто символизира предпазването на семейната двойка от злото и пази живота на мъжа. Тя говори и за по-високия статус на жената в обществото - излизането от дома й и създаване на собствено семейство. Суеверието твърди, че ако огърлицата се загуби или скъса, това ще доведе до нещастие в дома.
Satapadi или Седемте стъпки е една от най-важните части на сватбената церемония. При нея младоженецът и булката правят заедно седем стъпки като при всяка стъпка пожелават по нещо:
1. да има винаги храна и здраве в дома и да разделят помежду си радостта и болката;
2. да си вярват и да бъдат верни един на друг и да останат добри приятели през целия си живот;
3. да изпълняват задълженията един към друг и към своите роднини;
4. да приемат със спокойствие нещата от живота, да се стремят към мъдрост и знание;
5. да бъдат отговорни спрямо своите деца;
6. да пазят семейното богатство;
7. да вървят по пътя на Дхарма - Вселенските закони.
Agni Parinaya е онази част от сватбената церемония, при която младоженецът хваща дясната ръка на булката със своята дясна ръка и така обикалят три пъти (в някои области пет пъти) около свещения огън по посока на часовниковата стрелка. Ритуалът символично представя пътя през живота. Първите три обиколки булката върви първа, а младоженецът я следва, а последната обиколка булката следва младоженеца. По време на тези обиколки се пеят свещени химни и се четат свещени мантри. Приема се, че чрез първите три обиколки се търси благословията на боговете и тяхната помощ за това младоженците да бъдат мъдри хора, да бъдат верни един на друг и заедно да се грижат за децата си, а с четвъртата обиколка жената обещава да живее според законите на хиндуизма, да се грижи за своя съпруг, неговото семейство и дома. След обиколката, младоженецът поставя ръката си на главата на булката и я обявява за своя съпруга, като се заклева да бди над нея и да я пази от всяко зло през целия й живот. С това сватбената церемония се счита за завършена, но следват още няколко допълнителни ритуали.
Ashmarohanam - стъпване върху камък е вид ритуал, при който младоженецът повдига десния крак на жена си и го поставя върху един камък, който се намира от дясната страна на свещения огън. При поставянето на крака й, той изрича думите: „Бъди твърда, непоколебима и устойчива като този здрав камък! Имай сила да се възправиш срещу всеки и да защитаваш своето семейство и религия. Бъди толерантна към враговете си и води честни битки с тях, за да защитиш правото си на ръководеща семейното огнище.”. В някои райони на Индия съпругът също стъпва върху камъка, като моли жена му да му бъде винаги вярна и да бъде устойчива като камъка, когато заедно с нея се изправя срещу трудностите в живота. Целта на ритуала е да напомни на младоженците да устояват на трудностите в семейния живот така, както камъкът устоява всички стихии.
Laaja Homam е церемонията, при която в дланите на булката се поставя ориз, а младоженецът добавя към него по една лъжичка масло като изпълнява по една мантра от Ведите. Това се повтаря пет пъти. След всяка мантра жената хвърля ориза в огъня като дар за бог Агни, който е свидетел на брака. По време на този ритуал съпругата се моли за дълъг живот на своя мъж и за брак, изпълнен с хармония и спокойствие. Когато обредът завърши, женихът отвързва от кръста на жена си колана, наречен дарбха, като й обещава да бъде неин постоянен спътник в живота.
Sindhoor Daan (Sindoor Bharan) е церемония, при която младоженецът поставя върху челото и косата на булката червена линия с червен прах, наречен Синдур, който преди това предлага три пъти на бог Ганеша и седем пъти на богинята на Земята, като казва: „О, божества, присъствайки на тази сватбена церемония, погледнете с благосклонност на тази булка и нека с нея живеем винаги заедно! Благословете ни с много наследници!”.
Bidaai е ритуал, свързан със сбогуването на булката с нейните роднини и близки и заминаването й за къщата на младоженеца.
Griha Pravesam се извършва непосредствено след сватбената церемония и е свързан с изпращането на булката от дома на родителите й в този на нейния съпруг. По пътя за дома, младоженецът носи част от свещения огън в глинено гърне, а преди да я изпрати в новия й дом, майката на девойката изрича следните думи: „Бъди кралица в дома на мъжа си и нека той прославя твоите добродетели. Дръж се по такъв начин, че да спечелиш сърцето на твоята свекърва и да бъдеш обичана от роднините и близките на съпруга ти.”.
При пристигането в дома на младоженеца, булката влиза в него с десния крак, като трябва да каже следните думи: „Аз влизам в този дом с радостно сърце. Дано да родя деца, които да вървят по пътя на правдата, дано този дом, в който влизам днес, да процъфтява винаги и никога в него да не се чувства недостиг на храна. Нека този дом е известен с това, че хората, живеещи в него, имат благородни мисли и много добродетели.”.
Майката на младоженеца посреща своята снаха като извършва арати, при което и дава да бутне съд с ориз. Булката стъпва в табла със синдур и оставя стъпките си по пода.
Aashirvaad - получаване на благословия от родителите на младоженеца, които, след като двамата съпрузи докоснат краката им в знак на почит, даряват снаха си с дреха или цветя като по този начин признават нейното присъединяване към новото й семейство.
Surya Darshan е ритуалът, при който женената двойка поглежда към слънцето и го моли да им даде процъфтяващ и смислен семеен живот. Булката и младоженецът заедно се молят така:
„О блестящи боже, нека ние с добродетелност да живеем стотици години, да чуваме и говорим стотици години. Нека не зависим от никого. Нека живеем в мъдрост стотици години.”.
Hridya Sparsh - Докосване на сърцето е церемония, при която младоженецът докосва сърцето на булката като казва:
„Нека това сърце бъде едно с моето, да тупти като моето при изпълнение на задълженията ми, да бъде едно с ума, мислите и думите ми! Дано Богът на сътворението свърже нашите сърца!”.
Същите думи се изричат и от жена му.
Dhruva dhyaanam darshanam е ритуал, с който омъжената двойка се обръща към Полярната звезда, която е сравнително неподвижна, въпреки движението на небесната сфера, като това символизира желанието на младоженците всичко в живота им да бъде хармонично и устойчиво, а те самите да проявят постоянство в изпълнението на обещанията си един към друг. При тази церемония ръката на жениха се поставя на главата на булката като тя изрича написаното в „Ригведа”:
„Така, както Арундхати (Зорницата), е свързана със звездата Васешта, така и аз да бъда свързана с моя съпруг.”.
В отговор съпругът казва: „
Така както небето е дълготрайно, Земята е дълготрайна, планините са дълготрайни, такова да бъде и присъствието на жена ми в моя дом. Нека винаги се запази любовта й към мен, защото Великият Бог ни събра. Нека завинаги живее с мен, да ме дарява с деца и щастие стотици години...!”.
Anna Praashan е заключителният ритуал на сватбата, при който двойката дарява на боговете храна като се цитират различни мантри от Ведите. Онова, което остава от храната за боговете, служи мъжът и жената да се нахранят един друг като израз на споделена любов и привързаност помежду си.
Antyeshti - Последният самскар, който всеки един индиец трябва да спази, е свързан с погребението на близките. След смъртта на близък човек, тялото му се поставя на пода, обърнато с краката на юг към земята на мъртвите. Около него се нареждат маслени лампи, които трябва да горят в продължение на три дни. За хиндуистите мъртвото тяло е нечисто и съприкосновението с него е минимално. На третия ден тялото се измива със свещена вода и се облича в нови дрехи - ако починалият е мъж или вдовица, дрехите са бели, ако е омъжена жена с жив съпруг или девойка, се облича в червено или жълто. На челото се поставя свещена пепел, свързана с почитането на бог Шива, а в устата се капват няколко капки вода от Ганг, които да освободят душата на мъртвия. От дясната страна на тялото се поставят листа от свещен босилек - Тулси, с цел да бъде помнен човека, който си е отишъл. Носилката се украсява с рози и жасмин, които покриват и цялото тяло. Роднините на починалия носят носилката, до мястото на изгарянето, на раменете си. Местата за издигане на кладата обикновено са покрай бреговете на реки, които се смятат за граница между света на мъртвите и този на живите. Преди погребалната церемония се извършва ритуала „Хома”, при който се благославят девет гърнета с вода и едно глинено гърне, които се използват при запалването на кладата. Ръководителят на церемонията, без да се обръща с лице към мъртвия, подпалва кладата и си тръгва. Обичаят да се изгарят труповете на починалите има за цел чрез огъня и пречистващата сила на бог Агни да се освободи душата на мъртвия от земните й грехове и посредством умилостивяването на боговете чрез даровете, хвърляни в пламъците, да достигне безпрепятствено до небето. Въглените за кладата се взимат от огъня, запален по време на сватбата на починалия и пазен от него през целия му живот до смъртта. Тези въглени на угасения огън са символ на преходността на човешкото съществуване.
Два дни след изгарянето на тялото някой член от семейството отива на мястото на кладата, за да събере прахта на мъртвия, която се разпръсква над свещената река Ганг при свещените градове Варанаси, Алхабад или Хардивар.
Тилакът (तिलक)е свещеният знак, който носят на челата си хиндуистите. Той може да е направен от различни материали като паста от сандалово дърво, пепел, глина от свещените реки Ганг и Ямуна, синдур или кумкум. Формата на тилака и материала, с който е направен, говорят за принадлежността на носителите му към определени религиозни направления. Шиваитите носят тилак, направен от паста от сандалово дърво, нанесена под формата на три хоризонтални черти с червена точка от кумкум в средата. Този знак се нарича Tripundra (три знака) и символизира единството на anava, karma и maya (индивидуализма, кармата и илюзията) . Червената точка в средата символизира третото око или окото на разума и божествената същност, както и духовното извисяване.
Вайшнавитите поставят на челата си няколко вида тилак, направен от глината на свещените реки Ганг и Ямуна или пръст от Вриндаван, примесена с паста от сандалово дърво. Единият вид свещени знаци представлява две вертикални линии, които се съединяват при веждите и напомнят за стъпката на Вишну. Друга разновидност на знака са двете вертикални линии с една черна по средата и жълта или червена точка под нея, олицетворяващи стъпките на Кришна, самия Кришна, Лакшми и Радха.
При Гаудия Вайшнавитите, вместо червената точка под черната линия, се поставя знак под формата на лист тулси (свещен босилек), което говори за постигането на висшата цел в живота и напомня на ученика за неговия учител.
При последователите на бог Ганеша, тилака се изготвя от паста от сандалово дърво (ракта-чандан).
При последователите на богинята Шакти, тилакът представлява една червена линия в средата на челото, направена от кумкум.
Съществува особен вид тилак, който се поставя само на кралете, победителите във войната или важните гости и се нанася като червена права линия от средата на челото, до веждите.
Жените в Индия носят червен тилак под формата на червена точка, наречена Бинди (капка, точка). Тази точка се поставя след всекидневните молитви - Pooja (पूजा), след завръщане от чужбина или на големи празници. Когато тилака е нанесен като червена паста - Синдур, върху пътя на косата на жената, означава, че тя е омъжена.
Хиндуистите изпълняват редица ритуали в храмовете или у дома.
Гостоприемството е една от основните черти на индийската култура и традиции. Да се осигури храна и подслон на пътника, нуждаещият се, брахмана или някой свят човек, е основно задължение на всяко домакинство. Традицията учи, че без значение колко беден някой може да бъде, на него винаги трябва да му се предложат три неща: добри думи, подслон и нещо освежаващо за пиене (обикновено вода или разхладителна напитка). По-важните гости се посрещат като на врата им се поставя гирлянд от цветя в знак на почит и радост от тяхното посещение и обич, а на челото им се поставя червена точка - тилак и пред тях се извършва арати за прогонване на злото.
Древните санскритски текстове гласят: „Atithi Devo Bhava" - „Гостът е бог”, следователно домакинът на даден дом трябва да се отнася към него със същата почит, каквато показва пред боговете. За гостите се грижат така, че те да забравят, че не са у дома. Никога гостът не се оставя да се тръгне гладен, жаден или недоволен. От своя страна гостът също трябва да прояви уважение към своя домакин като спазва традиционните правила: преди влизане в дома обувките се събуват навън, ръцете се мият преди ядене и след ядене и никога не си използва лявата ръка (нито при хранене, нито при докосването или подаването на предмети, нито при ръкуване), защото тя се смята за нечиста. Храненето започва, когато най-старите седнат на масата и започнат да се хранят. Ако гостът се е нахранил, той изчаква и другите да направят това и тогава става от масата. Ако другите ядат с ръце и гостът постъпва по същия начин, като се използват трите пръста на дясната ръка и чинията никога не се повдига към устата. Изяждането на цялата порция се счита за уважение към домакина и уважение към храната, която се смята за свещена и не бива да се разхищава. Храната трябва да се изяжда, без да се иска втора порция, освен ако домакинът не предложи такава, а също не е прието да се иска сол или други подправки, защото това означава, че яденето не е добре сготвено и е безвкусно. Не трябва да се яде нито много бърз, нито много бавно, защото и двата начина се считат за проява на лоши обноски. По време на хранене лактите не се поставят на масата, а гърбът трябва да бъде изправен. Ако се седи на земята, се сяда с кръстосани крака. На масата се говори тихо и никога с пълна уста. Не се предлага храна от собствената чиния. Към домакинята може да бъде отправен учтив комплимент относно предложените ястия.
Соченето с пръст е строго забранено, защото се смята, че дясната ръка притежава силна, агресивна енергия, която движи останалите сили в света и се отразява отрицателно на нервната система, на онзи, към който е насочена. Ето защо посоката се показва с цяла длан като палецът е прибран към показалеца или се обяснява с думи.
Индийците държат на благоприличието, ето защо те не показват емоционални състояния или чувства на публично място. При ходене по улиците жените и мъжете не се хващат за ръце, а също жена не се докосва, освен ако е много стара и немощна и има нужда от помощ. Жените не излизат на пазар или разходка сами, а винаги придружени от някой (с изключение на големите градове). Те винаги вървят две стъпки зад своя съпруг и когато са сами в къщи, не могат да поканят дошлия да види мъжа й гост, освен ако в дома няма друг, освен нея. Обикновено мъжете общуват с мъже и жените с жени. Воденето на разговор през прага на вратата се счита за неприемливо и носещо лош късмет. За учтивост се смята донасянето на подарък при посещението на госта, като се подаряват отделни подаръци на мъжа, жената и децата, в зависимост от случая.
Разговарянето на улицата с непознати е неприемливо за жените. При срещи, те се намесват деликатно в разговора.
Докосването на нечия глава не се допуска, а при настъпване или сблъсък с някой, трябва да последва извинение, което се извършва като с пръстите на дясната ръка се докосва мястото, което е настъпено или блъснато и после дясната ръка се поставя на лявото и дясно око на извиняващия се или до сърцето или до челото.
Индийците са общителни и любознателни и обичат да обсъждат различни теми, но чужденецът трябва да прояви сдържаност при разговорите за кастовата система и бедността, както и историческите факти, свързани със страната, да не съди сурово и да критикува неща, които не разбира напълно, или да се държи надменно и студено.
Хората в Индия са привързани към страната си и начина си на живот, ето защо трябва да се показва уважение към техните национални символи и начин на мислене. Задаването на въпроси от личен характер е нещо нормално за общуването в Индия и се тълкува като форма на учтивост и не трябва да се възприема с раздразнение.
Дрехите издават статуса в обществото и обикновеното облекло може да доведе до трудности в печеленето на нужния респект. Трябва да се носят облекла, които скриват възможно най-голяма част от тялото. За жените носенето на тесни дрехи е неприемливо, както и на къси панталони при мъжете. При жените раменете, краката и деколтето трябва да бъдат покрити. Колкото по-малка част от тялото показва едно облекло, толкова по-приемливо е то. Смята се, че липсата на достатъчно облекло издава бедност, или си достатъчно безсрамен да показваш тялото си.
През целия ден индийците запазват своето приветливо изражение и се обръщат с усмивка и мили думи към всеки, с който общуват, защото вярват, че бог е във всеки един човек и навсякъде около тях и ако се отнасят непочтително към някой, могат да обидят боговете.
Горната част на главата се приема за свещено място - част от душата и не може да се докосва.
При запознанство, непознатите може да се назовават с техните титли, или ако няма такива, с госпожо и господине. Към по-близките обръщението е със собствени имена или лельо и чичо.
При показване на уважение към човек, местност или божество, към края на името се прибавя - „ji” Gangaji - за свещената река, Deviji - за жена - мадам като обръщение, "Navraji" - господин Наврадж, Babaji - за баща). Към хора на еднаква с тази на контактуващия възраст, или малко по-стари, може да се използва обръщението - “bhai/bhayya” или „behenji” - братко или сестро.
Кравата в Индия, както змията и маймуната, се считат за свещени животни. Кравата е превъплъщение на майката на боговете Адити, свещения бик на Шива - Нанди и майката - земя, която дава всичко необходимо за живота, но не иска нищо в замяна. Млякото, маслото и изварата се използват като дар за безсмъртните по време на религиозните церемонии. Кравата се разхожда свободно по улиците и се вярва, че ако бъде нахранена, ще благослови онзи, който и е дал храна.
От своя страна маймуната е символ на приятеля на Рама и предводителя на ванарите - Хануман, който помага на владетеля на Айодия да освободи съпругата си Сита от злия демон Равана, а змиите са първообраз на свещените змии Наги и на змията, крепяща вселената - Шеша.
В хиндуизма съществува един универсален Вселенски разум, който обединява в себе си времето, пространството, материята и енергията. Този разум се нарича Брахман и е невидим, но се проявява чрез себеопознаването - atma jnana. Той е скрит в атмана - най-дълбоката човешка същност, до която хората почти не достигат и която ги отличава от всички останали същества. Атманът от своя страна е градивен елемент на безкрайността на Вселенската душа, част от безкрайността на творението и в същото време индивидуалност, отличаваща всеки един човек.
Всички богове в хиндуизма се считат за различни проявления на Брахмана, ето защо, въпреки описаните 330 милиона богове, тази религия се счита за монотеистична. Хората, които я изповядват, са свободни да се покланят на този образ на великия Вселенски разум, който намират за най-близък до тях и в същото време се отнасят с почит към останалите божества. Събирателното име на бога е Ishvara (повелител) - отражение на вселенския разум или Bhagavan (дарител на щастие).
Основните божества в хиндуизма са Тримуртите и Тридевите. На тримуртите се приписва космическата функция на създаването, поддържането и разрушението, като Брахама е богът, създател на Вселената, Вишну е богът на вселенското равновесие, а Шива - на сътворението и разрушението. На тези божества отговарят трите богини - майки - тридеви: Сарасвати - богинята на знанието, изкуствата и мъдростта, Лакшми - богинята на богатството и благосъстоянието и Парвати - богинята на селата, любовта, която често се отъждествява с Шакти - градивната Вселенска енергия, която изпълва целия свят.
Женската креативна енергия, която е началото на всичко съществуващо и се изменя от един вид в друг, се свързва с Великата божествена майка - Adi Shakti, контролираща трите основни божества - тримурти и космическите тела.
Хиндуистите наричат своите божества Дева, а богините Деви. Те представляват силите на природата и нейните стихии - водата, въздуха, огъня, дъжда, океаните, растенията, небето, земята, Слънцето и Луната.
Сред най-древните от тях са Индра - царят на боговете и бог на бурите, Сурия (Савитр) - богът на слънцето, Уша - богинята на зората, Агни - богът на огъня, майката на боговете Адити, Притви - богинята на земята, Дяус - богът на небето, Ваю - богът на вятъра, яростното проявление на Шива: Рудра - богът на нещастията, Ашвините - боговете покровители на аюрведическата медицина и богове на изгрева и залеза, Митра - богът на полагането на клетви, връзките между племената и приятелството, Яма - богът на смъртта и Сома - напитката, поднасяна в дар на боговете.
От древните богини най-известни са Притви - богинята на земята, Уша - богинята на зората, Араниани - богинята на гората и животните, Ратри - богинята на нощта, Нирти - богинята на злото и смъртта и Сарасвати - богинята на мъдростта, философията, учението и изкуствата. Всички те са обединени от общото понятие - Пракрити: Вселенският интелект, чрез който всичко се изгражда, движи и съществува.
Освен тях съществуват други богове и богини като Чандар - богът на Луната, Ганеша - богът на щастието, Кубера - богът на богатството, Кришна - богът на справедливостта, Муруган (Сканда, Картикея) - богът на войната, Дурга - богинята - войн, Кали - богинята на времето, богът на любовта Кама, богините на реките Ганг и Ямуна, Апсарите - нимфите на водите и облаците, Дхумавати - богинята на вдовиците, Шакти - богинята на всепораждащата Вселенска енергия, Сати - първата жена на Шива, въвела ритуалното самоизгаряне, наречено на нейното име - Сати, Тара - богинята на звездите и мъдростта, Данвантари - богът на аюрведическата медицина, Мая - богинята на илюзията, Акаш - богът на небето, Варуна - богът на космическия океан, Якша - пазителите на земните съкровища, но и духовете на планините и природата, Шеша - нагата, крепителка на Вселената и символ на вечността. Повечето богове се почитат по време на големите празници като Navratri, Diwali, Ganesh Chaturthi, Durga puja, Holi, Dussehra, Maha Shivaratri, Krishna Janmaashtami и Vijayadashami.
Сати е религиозна практика, при която след смъртта на мъжа си, вдовицата доброволно или насилствено се принася в жертва, като изгаря върху погребалната клада. Обичаят е символ на предаността, привързаността и голямата любов на всяка жена към нейния съпруг. Тази практика е описана в „Ригведа” където се казва: „Нека жената, чийто мъж е живял достойно и е починал, да вземе свещено масло, с което да помаже очите му и да стъпи върху кладата без страх, без сълзи и облечена в най-красивите си дрехи.”. Сатито се прилагало като се смятало, че така се премахват всички извършени от мъжа грешни дела и той получавал по-добър живот след смъртта си.
Първите данни за този обичай водят началото си от преди съществуването на империята Гупта. След тази епоха, местата, където е извършвано Сати, са обозначавани с гравирани каменни плочи, наричани „Девли” или „Сати камъни” - „Maha-sati” (hero-stones). Такива паметни плочи са намерени в Сагар - Централна Индия, Западна Индия и Раджестан, където техният брой е най-голям. Името на тази религиозна практика се свързва с името на богинята на семейното щастие и дълголетие и Вселенската енергия - Сати, или както още я наричат Дакшаяни, или Парвати, на която жените се молят за благоденствието и дългия живот на мъжете си.
През царуването на мугалите (1526-1858 г.), практиката на ритуалното самозапалване била прилагана главно от жените на раджпутските владетели и войни под формата на „Jauhar”. Този обичай се извършвал тогава, когато крепостите били завземани от чуждите нашественици и отбранителите им се изправяли пред лицето на поражението. За да избегнат позорния плен и да запазят своята чест и достойнство, жените предпочитали да се хвърлят в пламъците на кладата, докато мъжете и синовете им се впускали в последната отчаяна битка за отстояването на владенията си, която наричали „Сака”. Ритуалът „Jauhar” се практикувал от раджпутската каста на кшатриите и кастата на брамините. Благородничките от двора обличали сватбените си дрехи и предвождани от своята махарани, издигали голяма клада, която поглъщала техния живот, докато мъжете им, облечени в Kesariya Bana - шафранено жълти облекла, слагали лист от свещения босилек тулси в устата си, за да бъде запомнен техния подвиг и поемали към последната си битка, която водели до смъртта на последния войн от крепостта. Такива примери на саможертва са трите джаухара в цитаделата Читоргарх, когато крепостта била разграбвана на три пъти, а именно в 1303 г., когато Ала-уд-дин Килиджи побеждава махараджата Ратан Сингх, в 1535 г., когато Бахадур Шах - султан на Гуджарат, побеждава Викрамеджет Сингх и в 1567 г., когато император Акбар побеждава махараджа Удай Сингх. Подобни случаи се срещат в Райзен форт при продължителната му обсада от Бахадур Шах през 1532 г. и последвалият разгром, при който 700 жени, начело със своята владетелка Рани Дургавати, доброволно жертват живота си, за да запазят своята чест и в Чандери форт през 1528 г., когато след завземането на крепостта от мугалския император Бабур, 600 раджпутски съпруги намират смъртта си сред пламъците на кладата. С подобна слава остава в историята и най-известната индийска крепост Гвалиор, с нейния „Jauhar kund”, или водохранилището на цитаделата, чиято вода е източена, за да стане сцена на джаухара при падането на крепостта през 1232 г. под натиска на войските на делхийския султан Шамс-уд-дин Илтутмиш. В хрониките на раджпутската гордост и непреклонност, създали страшния обичай джаухар, следва името на Джайсалмер Форт, при завземането, на който от Ала-уд-дин Килиджи през 1294 г. загиват 24 000 жени и още 16 000 след нападението на Фероуз Шах. В Мехрангарх форт, при смъртта на махараджа Ман Сингх, петнайсетте му съпруги изпълняват обичая Сати, за да останат със своя повелител, дори в отвъдния живот. Тази форма на саможертва в миналото и до ден-днешен се смята за подвиг, който носи щастие на семейството на вдовицата, съпруга й и хората от градчето за седем поколения напред. Жената, пожертвала себе си, се почита като богиня - Satimata, която защитава своите близки и съграждани от всяко зло. От митологична гледна точка на обичая Сати се гледа като на възможност за проява на свръхестественото. Говори се, че запалената клада има силата да отменя проклятия, а на жената, която тръгва доброволно към нея, може да бъде дадена дарбата да предскаже бъдещето, да излекува неизлечима болест и да достигне безпрепятствено до небесното царство, заедно със своя съпруг. Тъй като ритуалното самозапалване се считало и се счита и до днес за проява на силната любов между съпрузите и желанието им да останат заедно дори след смъртта, вдовицата носи сватбеното си сари и гривни и украсява ръцете си с хена, така както правят булките. Преди да се отправи към кладата, тя оставя отпечатък от дланите си върху стената на крепостта или дома. Дори след официалната забрана на „Сати” от владетеля Аурангзеб през 1663 г., тя продължава да съществува в по-малките и бедни райони на страната. В по-късните епохи, през 1812 г., 1829 г. и 1832 г., този обичай е многократно отхвърлян от закона.
Вдовиците в индийското общество са подложени на множество табута. Те не могат да носят цветни дрехи, а трябва да бъдат облечени само в бяло сари, гривните, които са носели по време на брака, се строшават и на жените се забранява да се кичат с накити. Синдурът от главите им се изтрива, а при по-низшите касти косата им се остригва. Вдовицата се подлага на строга диета, като в същото време не се допуска до семейни събирания и религиозни церемонии, защото присъствието й там се смята за лош късмет. В някои случаи дори сянката им се счита за нечиста, а самите те се третират като представители на най-низшата каста - далитите. Въпреки опитите да се узакони повторния брак на овдовелите жени, повечето от тях остават да живеят сами до края на живота си. В бедните райони на страната по икономически, социални и религиозни причини, загубилите мъжете си жени без финансова независимост са обречени на жалко съществуване, изпълнено с множество унижения и предпочитат, или са принудени от роднините си да извършват забраненото от закона „Сати”. В противен случай, те са изпращани в градовете на вдовиците - Вриндаван и Варанаси, където прекарват остатъка от живота си в крайна мизерия, в полуразрушени приюти за вдовици, просейки по улиците и храмовете. Особено тежко е положението на децата - вдовици, станали такива заради все още съществуващата практика на омъжване на малки момичета за по-възрастни от тях мъже. Този, изпълнен с несгоди и страдание живот, отритнатите от обществото жени наричат „живо Сати”.
Според индийската традиции, всеки човек преминава през четири стадия на развитие:
„Brahmacharya" - период на обучение, през който младият човек напуска дома и заживява при своя гуру или учител, за да получи необходимите му духовни и практически знания, да се подготви за живота в обществото, семейния живот, религиозния живот и своята бъдеща професия.
Този период продължава до двадесет и петата година, когато започва втория период - "Grihastha". Неговата продължителност трае до петдесетата година, време, през което младият човек създава семейство, подпомага родителите си, натрупва състояние и извоюва своето място в обществото.
По законите на Ману, щом кожата се сбръчка и косата посивее, свършва периода - „Grihastha” и личността е свободна да се заеме с духовното си усъвършенстване.
„Vanaprastha” - периодът на отшелническия живот започва с оттеглянето от семейните задължения, обществото, работата и се характеризира с усамотяването, прилагането на различни духовни практики и търсене на духовното усъвършенстване и извисяване. В миналото възрастните хора са напускали домовете си и са заживявали отшелнически живот далеч от своите семейства, на днес това се практикува твърде рядко.
„Sannyasa” е времето на пълно съединяване с бога. Вече не съществуват страхове, надежди, задължения, семейни връзки, дом, материална привързаност и всички земни връзки са прекъснати. Остава само стремежът към постигане на Мокша или освобождаване от кръга на прераждане. Тези степени на развитие се отнасяли предимно за мъжете, защото се смятало, че жените играят важна социална и религиозна роля в дома, свързана с неговото поддържане и с грижата, отглеждането и възпитанието на децата. Освен това за основно задължение на мъжете се считало защитата и създаването на сигурност за неговата съпруга.
Освен четирите стадия на живот, хиндуистката религия възприема четири основни жизнени цели:
„Дхарма” - правилни действия в съгласие със свещените текстове;
„Артха” - материално благосъстояние и успех;
„Кама” - блаженството;
„Мокша” - просветлението и духовното усъвършенстване и освобождаване от колелото на прераждането Самсара.
Семейството е най-важната институция в Индия. То поддържа възрастните хора, грижи се за неомъжените, онези, които все още не са си намерили работа и създава чувство за сигурност и задружност. В едно индийско семейство живеят няколко поколения, които се намират в здрава връзка помежду си и разпределят помежду си домашните задължения. Омъжената жена се превръща в част от новото си семейство и на нея се гледа като на собствена дъщеря. Тя има за задача да се грижи за възрастните родители на нейния съпруг, за мъжа и децата си и за домакинството, което й е поверено от нейната свекърва.
По-големият син поема финансовите задължения и моралната подкрепа на семейството. Решенията в дома се взимат от по-възрастните членове на семейството, които се ползват с голямо уважение от по-младите и са техни съветници по всички, засягащи ги, въпроси. Най-голяма роля в семейните дела и финансовото обезпечаване играе главата на семейството, който по-късно се заменя от неговия оженен син. Браковете на синовете и дъщерите се уреждат от техните родители като се счита, че те имат по-голям житейски опит и могат да направят най-правилния избор на партньор. В повечето случаи семейството на булката дава зестра, която се счита за част от семейното богатство, дадено от родителите на момичето. Девойката може да притежава някои бижута или семейни ценности, които остават нейна лична собственост. До 1956 г. жените в Индия не са имали право да наследяват семейната собственост, която е отивала в ръцете на сина, но след 2005 г. те получават равни права с мъжете.
Основните семейни ценности са: зачитането на по-възрастните хора, празнуването на всички семейни и религиозни празници, лоялност към семейството, задружност и поддържане на здрави връзки между неговите членове и роднините, предаването и спазването на традициите от едно поколение на друго, отглеждането и възпитаването на децата, хармоничен семеен живот и защита на честта на семейството.
Както всеки народ, така и индийците имат своите суеверия.
Те смятат за добра поличба на излизане от къщи да видят женена жена с цветя в ръце и с кумкум (точка с червен прах) върху челото. Ако по време на пътуване видят слон, също е на добро, защото слонът олицетворява бог Ганеша, който премахва всички пречки и носи щастие. Щом врабче е свило гнездо под стряхата на нова къща, то животът в нея ще е добър. Ако дланта на дясната ръка сърби, значи човекът ще получи пари, падането на златен или сребърен предмет на прага е на богатство, прага на нов дом се преминава първо с десния крак, защото това носи успех и просперитет. Вярва се, че ако хената, с която се рисуват ръцете и краката на булката, стане много тъмна, то тя ще получи много любов от своя съпруг и бракът й ще бъде успешен. Яденето на сладки неща преди някое начинание ще доведе до неговия успех, хълцането показва, че някой мисли за този, който хълца.
За лоши поличби се считат: виенето на куче, което предвещава смърт; ако при излизане от къщата видят вдовица или брахман, носещ свещено масло е на неуспех; човекът, върху която глава е паднал гущер, е обречен; ако при излизане от дома чуят вик на паун или някой запита излизащия къде отива, не е на добро; рязането на нокти привечер може да повика злите духове; ако черна котка премине пътя на някой е на неуспех или нещастие; даването и вземането на пари с лявата ръка не е на успех.
Почитането на свещеното растение тулси (босилек) е много характерна черта на религиозните вярвания на индийците. Приема се, че то носи физически и душевен баланс, добро здраве и дълъг живот. Тъй като подобрява паметта, то се използва и като символ на спомена за някой. Според древните вярвания, богът - създател на Вселената - Брахма, живее сред неговите листа, Вишну обитава стеблото му, Шива - неговите цветове, а свещената река Ганг тече между корените му. Растението се отглежда във всеки дом и за него се полагат специални грижи като му се прекланят подобно на боговете. Обикновено то се засажда върху висока каменна структура, която се издига в двора на къщата и около него се подреждат запалени маслени лампички. Отглеждането му довежда до достигането на Мокша или освобождаване от кръга на прераждането, защото босилекът е въплъщение на боговете във формата на растение.
За него съществуват няколко легенди и една от тях е, че някога богинята на богатството - Лакшми, богинята на мъдростта и изкуствата - Сарасвати и богинята на свещената река - Ганг били съпруги на бог Вишну. Той обичал всички по равно, но веднъж богините се скарали за неговите чувства и Сарсвати проклела Лакшми да се прероди като растението тулси и да заживее на земята. Така богинята на богатството се превърнала в растението босилек.
Според друга история, красивата девойка Вринда били омъжена за демона Джалантхар, който често воювал с боговете. Заради предаността й към нейния съпруг и постоянните молитви, които отправяла към Вишну за неговото здраве, демонът не можел да бъде победен от никой, дори от безсмъртните обитатели на небето. За да извоюват победа над него, те помолили богът на вселенското равновесие да им помогне. Вишну приел образа на Джалантхар и в негово отсъствие заживял с Вринда, която мислела, че богът е нейният съпруг. Така връзката й с демона Джалантхар била прекъсната и той станал уязвим за гнева на боговете. След неговата смърт, девойката научила за измамата на бога на Вселенското равновесие и проклела Вишну да се превърне в черен камък - шалаграм, а по-късно да приеме образа на Рама и демона Равана да открадне жена му и така да го раздели от нея. Вринда изгоряла на кладата заедно с мъртвия си съпруг. В знак на преклонение пред нейната вярност и любов, Вишну превърнал душата й в нежното растение тулси, което щяло да бъде почитано от хората.
На растението е посветен специален празник - Tulsi Vivah или сватбата на Тулси с Вишну или с неговия аватар Кришна. Това събитие бележи края на дъждовния сезон и началото на периода, в който се организират повечето хиндуистки сватби. Всяко листенце на растението се счита за свято, дори пръстта около него. Вярва се, че ако на погребалната клада се сложи клонче от тулси, душата на починалия ще бъде спасена от кръга на прераждане и ще заживее щастливо в двореца на Вишну - Вайкунта. Вода, примесена с тулси, се дава на умиращия, за да може неговата душа да достигне по-бързо до небето. Забранява се рязането на клончетата на растението и поливането му с мръсна вода. Намаляването на разклоненията може да се извършва само от мъже в светлата част на деня като преди това се провежда молитва, с която се иска прошка.
Индийската култура се е създавала през различни периоди на историята. Тя е плод на многообразието от религии, националности и култури, пребивавали и пребиваващи на територията на страната. Въпреки тях, Индия е запазила свои характерни традиции и обичаи, изпълнени с виталност, жизненост, пъстрота, веселие и мъдрост.
Те са нейното най-голямо богатство и учат останалия свят на толерантност, природосъобразен живот, милосърдие, състрадание, стремеж към знание, смиреност и доброта. Има нещо магическо в хода на времето, което в страната се съизмерва с ритъма на Вселената, в начина на провеждане на религиозните ритуали, в облеклото, начина на съхранение на моралните ценности, които остават непроменени и се предават от поколение на поколение, така, както това е правено още в древни времена.
Магия се крие и в ролята й на съкровищница на дълбоки познания за същността на живота, единството в света и мястото на човека във Вселената. Индия е единственото място, където, според Ромен Ролан, мечтите на всеки човек намират своя дом още от най-ранните периоди на развитие на нашата цивилизация, тя е и онзи мъдър учител, който позволява на своите ученици да достигнат до своята собствена същност, сблъсквайки се с ежедневните предизвикателства и натрупаното знание. Нейните традиции и обичаи са част от богатата световна съкровищница, но и неотменна отличителна черта на самата страна.
