Насир Уд-дин Мухамад Хумаюн - злочестият император
Назир Уд-дин Мохаммад Хумаюн (نصیر الدین محمد همایون), чиято пълна титла била Ал Султан ал Азам вал Кхаган ал Мукарам, Джам и Султанат-и-хагиджи ва Маджази, Саиид ал Салатин, Абул Музаффар Назир Уд-дин Мухаммад Хумаюн Падшах Гази, Зиллу Иллах бил роден на 17 март 1508 г. и бил син на мугалския император Захир Уд-дин Мохаммад Бабур и съпругата му Махам Бегум. По време на своето царуване, Хумаюн управлявал земите на днешен Афганистан, Пакистан и част от северна Индия. Преди да умре, Бабур разделя царство между двамата си синове като Назир получава Индия, а брат му Кимран Мирза наследява Кабул и Лахоре.
С идването си на престола през 1530 г. Назир Уд-дин се изправя пред двама силни конкуренти за неговата власт: Султан Кутб-уд-дин Бахадур Шах от Гуджарат и основателят на династията Сури - Фарид Кхан Шер Шах Сури. Първата голяма битка на Хумаюн е с Шер Шах, но по средата на офанзивата императорът трябвало да се откаже от похода и да пренасочи силите си към Гуджарат, заплашван от силите на Ахмед Шах. Той успява в това начинание и присъединява Малва и Гуджерат.
Владетелят бил предупреден, че Бахадур Шах готви нападение срещу него с помощта на португалските войски, ето защо събрал голяма армия и нападнал градовете Манду и Чампанер. Атаката му била изненадващо силна и скоро крепостите на двата града паднали под натиска на войските на Назир. Вместо да продължи да притиска противника, мугалският император спрял нападенията и в свой стил започнал да се наслаждава на живота в новопридобитите владения. През това време Бахадур се възползвал от нехайността на Хумаюн и успял да избяга при португалците, където потърсил убежище.
След потеглянето на Назир Уд-дин към Гуджарат, вторият му противник - Шер Шах, който се издигнал от обикновен войник до поста на генерал и губернатор на Бихар при царуването на Бабур, видял добра възможност за завземането на Агра. Предупреден за намеренията му, императорът се върнал обратно в града, спасявайки го от обсадата на Шах Сури.
Но с това неприятностите не свършили. Докато владетелят защитавал Агра, втория по големина град в империята му - Гаур бил превзет, житницата му опразнена, а всички негови богатства изнесени от Шер Шах. Изпаднал в депресия от тази голяма загуба, Хомаюн се затворил за дълго време в харема като оставил политиката в ръцете на брат си Хиндал. Хиндал бил далеч от мисълта да поправя грешките на Назир. Той искал властта за себе си и поради тази причина вдигнал въстание и заповядал при проповедите „Khutba” в главната джамия на Агра да се споменава неговото име все едно е император. Щом разбрал, че Хиндал вече не пази гърба на брат си в битката, Шер Шах реорганизирал своята армия и обградил Хумаюн.
Другият брат на владетеля - Камран, под претекст, че иска да помогне на Назир също се насочил от своите територии в Пенджап към Агра. Тайната му цел обаче била да се сдружи с Хиндал, който му обещал земи от царството на Хумаюн, когато го свалят от власт.
Тези събития довеждат до битката при Чауса на 25 юни 1539 г.
Първоначално императорът постига споразумение с Шер Шах, според което му отстъпва земите на Бенгал и Бихар, но при условие, че ще признае върховната власт на мугалския владетел. За да спасят честта си, било решено армиите на Хумаюн да нападнат тези на Сури, които от своя страна ще се престорят, че бягат уплашени.
Привидно Шах Сури се съгласил да изпълни поставените му условия, но когато мугалската армия отслабила своята защитна позиция, опитният генерал Сури използвал прикритието на нощта, промъкнал се в утихналия военен лагер на Назир Уд-дин заедно със своите воини, нападнал нищо неподозиращите стражи и избил голяма част от войската на владетеля. Самият император едва се спасил като се хвърлил във водите на Ганг и избягал в Агра.
Когато Хумаюн се завърнал в крепостта открил, че и тримата му братя са там. Добър по душа, той не само им простил за заговора срещу него, но и опростил предателството на Хиндал. С бавни стъпки Шер Шах напредвал към седалището на мугалската власт, застрашавайки позициите на императора. Трябвало да се вземе решение за незабавни и ефективни действия срещу настъпващите войски. Между Назир и Камран избухнала разпра за методите на военната операция. Камран ядосан се оттеглил в Лахоре, когато брат му отказал да нанесе бърз удар по армията на Сури, а вместо това предпочитал да събере по-голяма войска под свое ръководство. След оттеглянето на брат си, на Хумаюн не му оставало нищо друго, освен да тръгне с останалите си двама братя Аскари и Хиндал срещу Шер Шах. След битката при Канаудж на 17 май 1540 г., силите на Назир и неговите братя били сломени и те били принудени да се върнат безславно в Агра, като по пътя за крепостта били осмивани и подигравани от местните селяни. Те решили да се преселят в Лахоре, следвани по петите от Шер Сури, който създал династията Сури и направил своя столица Делхи. Докато Хумаюн и братята му били в крепостта Лахоре, всеки ден ги информирали за наближаването на армията на Шер Шах. Когато военачалникът Сури достигнал стените на града, Назир изпратил до него следното съобщение: „Аз ти предоставих целия Хиндустан! Напусни Лахоре сам и нека територията на Сирхинд бъде граница между теб и мен!”. От своя страна, Шер Шах Сури отговорил така: „Оставих ти Кабул! Трябва да идеш там!”. По това време Кабул бил под властта на брата на Хумаюн Камран Мирза, който бил далече от мисълта да дели земята си с Назир. Вместо да приеме брат си, Камран се съюзил с Шер Шах Сури, като му предложил да се бие на негова страна, като за награда получи част от териториите на Пенджаб. Вестта за предателството на Мирза скоро се разчула и Хумаюн бил посъветван да убие Камран, но той отказал, позовавайки се на последните думи на баща си Бабур: „Не прави нищо срещу братята си, дори и те да заслужават това!” .
Добротата на императора нямала резултат. Въпреки положените усилия, братята му не поискали да го последват в оттеглянето му към Синдх и останали в Кабул. Назир очаквал помощ от Амир Хюсеин от Синдх, но когато Амир разбрал, че владетелят се готви да се изправи отново пред стария си враг Шер Шах, му отказал военна подкрепа. Хюсаин се страхувал от нов провал на Хумаюн, който можел да доведе до неблагоприятни последици за неговите територии.
Сред това море от предателства и неуспехи, единственият светъл лъч в живота на повелителя на мугалите била сватбата му с красивата и умна дъщеря на персийския проповедник Шаик Али Акбар Джами - Хамида Бану Бегум. За първи път тринадесетгодишната дъщеря на Шаик видяла своя бъдещ мъж и бъдещ император на мугалите - Хумаюн на едно тържество, давано от жената на Бабур и доведена майка на Назир Уд-дин Мухаммад Хумаюн - Дилдар Бугум. Още тогава Назир харесал Хамида, но тя била упорита и свободолюбива девойка със силно развито чувство за достойнство и опитите му да й предложи брак се оказали трудно изпълнима задача. В семейните хроники сестрата на Хумаюн - Гулбадан Бегум с много хумор разказва за опитите на брат си да завоюва сърцето на непокорната дъщеря на Шаик Али: „Един ден брат ми дойде при майка ми й каза: „Изпрати пратеник да повика Хамида Бану Бегум тук!”. Когато майка ми изпрати пратеника, Хамида не дойде, но казала следните думи: „Ако съм изказала уважението си на кралицата предишния ден, защо ще трябва да идвам пак?”. Друг път Негово величество изпрати Субхан Кули в дома на Шаик и му каза: „Предай на Шаик да изпрати Бегум! След известно време Субхан се завърнал сам, а отговорът от страна на Джами бил: „Каквото и да й кажа, тя няма да дойде. Ела я помоли сам!”. Когато Субхан Кули бил изпратен за втори път, той поговорил с Бану и тя го накарала да предаде следното: „Да се срещнеш с владетеля веднъж е законосъобразно, но да го направиш втори път е забранено. Ето защо няма да дойда!” Щом чул предаденото, Негово Величество възкликнал: „Ако иска да спазва mahram (обет за недокосване, когато човекът се счита твърде млад за сватба), ще получи mahram.”. Най-накрая се наложи майка ми - Нейно Величество Дилдар Бегум да отиде да говори с Хамида.
„Някога ще трябва да се ожениш за някой, дали ще е по-добър от императора?” - попитала тя.”.
След много увещания от страна на майката на Хумаюн, упоритата дъщеря на философа Шаик Али Акбар Джами се съгласила да стане жена на Назир, въпреки твърденията си, че ще се омъжи за някой, който ще я обича и ще и бъде близък, не за такъв, комуто ще трябва да се покланя. Сватбата на Хамида Бену Бегум и Назир Уд-дин Мухаммад Хумаюн се състояла през септември 1541 г. Хамида била втората жена на мугалския император, чиято първа жена се наричала Бега Бегум. Назир Уд-дин сам определил деня за извършването на церемонията, в стремежа си това да стане по-бързо. Една година по-късно - на 15 октомври 1542 г., в крепостта Умеркот, управлявана от раджпутския владетел Рана Прасад, се ражда бъдещият велик император на мугалите Абул Фат Джалал Уд-дин Мухаммад Акбар. През май 1542 г. раджпутският владетел на Марвар (Джотпур) - Рао Малдео Раторе предложил да обедини силите си с тези на Хумаюн в борбата срещу Шер Шах. Зарадван от вестта, мугалският император се отправил на път през пустинята, за да се срещне с Малдео. За пореден път съдбата се изправила срещу Назир. Преди да стигне града, владетелят на Марвар разбрал колко слаба била армията, която очаквал, както и нейният предводител. Ето защо той отхвърлил съдействието на Хумаюн и застанал на страната на Сури. Изоставен и предаден, прогонен от царството си, Назир трябвало да потърси подслон в някоя крепост. Наложило му се да прекоси пустинята в най-горещото време от годината. Когато храната свършила, а всички кладенци били пресъхнали, на войниците се наложило да убият няколко крави, които се считали за свещени животни, за да не умрат от глад и жажда. Пътуването било тежко и за Хамида, която била бременна в осмия месец. Един ден, когато конят й умрял, никой от войните не поискал да я вземе на своя. Хумаюн трябвало да потърси камила, за да се предвижат нататък. В спомените си от онези времена, императорът ще опише този момент като най-позорният в живота си и ще опише страданието си в стиха:
„О, Господи! Направи ме част от твоята безкрайна добрина!
Направи ме част от твоето познание!
Аз съм сломен от грижите и мъките на живота.
Повикай при себе си нещастния луд!
Дай ми покой!”
След дълго и мъчително странстване из изпепеляващата жега на пустинята, мугалският владетел достигнал форт Умеркот, управляван от Рана Прасад. Там той намерил най-сетне убежище и бил приет с почести, каквито заслужавал. В тази гостоприемна крепост се родил неговият наследник, най-великият от индийските императори, Абул Фат Джалал Уд-дин Мухаммад Акбар. Щастието на Назир не продължило дълго. Скоро отново тръгнал на път, оставяйки малкия си син на грижите на Махам Анга, която го отглеждала заедно със сина си Адам Хан.
Хумаюн се отправил към Сафидската империя в Иран, за да потърси начин да си върне трона на Делхи. С пристигането си в Херат, той бил посрещнат като приятел и владетел от господаря на тези земи Шах Тахмасп, който му засвидетелствал почестта си и заповядал пътищата да бъдат разчиствани пред госта му. При престоя си в Иран, Назир се запознал с изящните произведения на иранското изкуство и архитектура, от които бил възхитен. Той дори уговорил някой от персийските майстори миниатюристи да работят за него, когато си възвърне властта. Шах Тахмасп предоставил на мугалския владетел 12 000-на кавалерия, с която той можел да се противопостави на армията на брат си Камран.
След завземането на Кандахар, Хумаюн продължил към Кабул. Брат му Мирза изпратил срещу него своята войска, която се присъединила към тази на Назир, изоставяйки своя управник. През ноември 1545 г. императорът и жена му се събират със своя син Акбар и организират голямо тържество.
Шер Шах Сури умира в 1545 г., в 1554 г. умира и неговият наследник Ислам Шах. След неуспешен бунт срещу Хумаюн, брат му Камран е ослепен и намира смъртта си в Арабската пустиня. Хиндал загива на бойното поле, а Аскари - по време на едно пътуване до Дамаск.
Всички пречки за възвръщането на властта на Назир Уд-дин са премахнати и той се завръща в Индия, начело на силна армия, ръководена от опитния генерал Байрам Хан. На 23 юли 1555 г. Хумаюн си връща трона на Делхи и провежда няколко военни кампании за разширяване на своите територии в източна и западна Индия. Той въвежда в своята държава персийските методи на управление, персийския език, култура и изкуство. Езикът Чагхатаи, на който са говорели неговите предшественици, е почти забравен.
Дълбоко в себе си мугалският император бил много суеверен и очарован от астрологията и окултизма. Когато стъпил на власт, разпределил административното управление на 4 части по подобие на четирите елемента: вода, огън, въздух и земя. Всичките му планове се управлявали от движението на планетите. Отказвал да премине през прага на къщата си с левия си крак и ако някой направел обратното, го карал да се върне и да повтори преминаването отново с правилния крак.
В хрониките са записани случаи, когато Назир пускал стрели, надписани с неговото име и това на шаха на Персия и по приземяването им съдел кой от двамата ще получи по-голяма власт. По характер той бил милостив и кротък, но не му липсвало коварството на баща му - Бабур. Често се отдавал на пиене и поглъщане на опиум, а след това рецитирал стихове. Завземел ли някоя крепост, пирувал дълго време, без да се интересува от бушуващата извън стените й война.
Хумаюн подкрепял хората на изкуството, събирал в двора млади художници, които се обучавали в усъвършенстването на; мугалската живопис и насърчавал персийските художествени и архитектурни стилове от епохата на Сафавидската династия. Най-голямото архитектурно творение на владетеля било „Din-Panah”, или „Убежище на религията” - крепост край Делхи, позната под името „Purana Qila” - „Старата крепост”. Тази цитадела била разрушена от Шер Шах Сури, но нейните останки са се съхранили и до днес.
Астроном и математик, императорът издигнал и редица обсерватории, надживели своето време.
Назир Уд-дин Мохаммад Хумаюн умира на 27 януари 1556 г. при падане по стълбите на любимата си библиотека. Той излизал от нея, натоварен с множество книги, когато мюезинът извисил глас, призоваващ за молитва. Верен на навика си, Назир се опитал да коленичи, както правел всеки път, щом чуел този призив, но се спънал в мантията си, паднал по стълбите и ударил главата си в ръбовете на каменните стъпала. Три дни след този инцидент, повелителят на мугалите починал, оставяйки като наследник на престола тринадесетгодишния Джалал Уд-дин Мохаммад Акбар. Говори се, че малко преди това монархът сънувал сън, предсказващ неговия край.
Хумаюн бил погребан с много почести в красива гробница, построена от жена му Хамида Бану Бегум по персийски образец. Гробницата била проектирана от архитекта от Персия Мирак Мирза Гият и станала първата градинска гробница в Индия.
Заради своята изящна архитектура, гробницата на Хумаюн е обявена за паметник на Юнеско. Биографията на императора се превърнала в пример за победата на човешкия дух над превратностите и несгодите на съдбата.
