История на Индия

Историята на Индия започва преди 75 000 години с първите свидетелства за дейността на Хомо сапиенс, намерени в долината на река Нармада. За тази ранна човешка дейност говорят скалните рисунки в пещерата Бимбека в щата Мадхия Прадеш. Изображенията разказват истории от ежедневието, свидетелстват за разнообразието на религиозните ритуали и дават представа за животинския и растителен свят преди 34 000 години.
От времето на Неолита е поселището Мехъргарх (7000 - 2500 година пр. Хр.). Жителите му обитавали къщи, изградени от тухли от кал, държали житото в житници, отглеждали овце, кози, развивали занаятите и земеделието. Освен като най-древния земеделски център, селището е познато и като място, където са правени първите зъболекарски умения.
Индската цивилизация датира от 3300-1300 година пр. Хр. Заемала територията на северозападна Индия по поречието на реките Инд, Гаггар-Хакра, Ямуна, земите между Ганг и Ямуна и районите на Пенджаб, Сауращра, Раджахстан; на запад достига до Белуджистан; на изток - Утар-Прадеш; на север до Пенджаб и на юг до Гуджарат.
Индската цивилизация е една от най-древни цивилизации, съществували в света, с население от пет милиона души.
В 2600 г. пр. Хр. териториите на малките харапски общности се превръщат в големи градски центрове. По-важните градове са Харапа, Мохенджо Даро и Лотхал.
Създаването на градовете показва изключителни познания по градоустройство и хидроинженерство. Предполага се, че къщите били на два или три етажа и имали вътрешен двор с кладенец. Индивидуални къщи или група от постройки получавали вода от специални кладенци. Съществували отделни помещения, използвани за бани и тоалетни, а мръсната вода се оттичала в специална покрита канализационна система. Градската канализация на Мохенджо Даро се смята за първата и най-съвършената в древния свят. На равни разстояния по нея имало шахти за контрол и почистване. Тръбите минавали под улиците и отвеждали отпадъчните води извън града.
Градовете на индската цивилизация впечатлявали със строителството на пристанищата си, зърнените складове, защитни стени, предпазващи ги от наводнения и нападения на враговете.
За разлика от Египет и Месопотамия, тук не се наблюдават следи от строителството на масивни сгради като дворци, крепости, храмове. Смята се, че някои от по-големите сгради служели за зърнохранилища или отбранителни цели. Повечето от обитателите на тези градове може би са били търговци, занаятчии или художници. Намерените артефакти - печати с изображения на животни и богове, статуетки, глинени съдове, бижута от керамика, показват използването на материали от други страни. Широко е застъпена употребата на стъклени мъниста, стъклена глазура.
Археолозите откриват наличието на писменост, която е все още недешифрирана.
Част от печатите са служели за подпечатването на стоките и глинените плочки с надписи. Находките говорят за едно средно богато общество с развито социално равенство.
Хората от индската цивилизация имали големи познания за измерването на дължината, масата и времето. Те били сред първите цивилизации, създали система от тежести, служещи за измерване. Системата на измерване с тези теглилки била изключително точна.
Харапската цивилизация била известна и с изработката на уреди за измерването на точки на хоризонта, приливите, отливите и морските течения. Пристанищните докове били строени съобразно тези измервания.
Развила се обработката на материали като бронз, мед и калай. Хората от тази цивилизация притежавали познания по стоматология, за което свидетелстват останките от пробити на живо човешки зъби и изработката на коронки. Те извършвали и прости хирургически операции.
Друго постижение на древната наука било изработването на камък със златни нишки, служещ за измерване на чистотата на златото. При разкопките на Харапа и Мохенджо Даро, археолозите откриват множество находки като статуетки, керамични съдове, бижута, анатомични модели, направени от бронз, злато, глазирана керамика и халцедон.
Учените откриват множество струнни музикални инструменти, механични детски играчки, игри за забавление, между които и глинени зарчета. Сред най-впечатляващите находки са 2000 глинени печати с изображение на животни и кратки надписи, вероятно напомнящи името на притежателя.
Търговците от големите градове на харапската цивилизация имали икономически връзки с Месопотамия, Арабия, Средна Азия и Шумер. За това свидетелстват редицата останки от транспортни средства като кораби, лодки, които най-вероятно са служели за пренос на стоки, а също на пристанищни съоръжения, разположени по реките и океанското крайбрежие, които служели за акостирането на търговските кораби.
Някъде към 1800 г. пр. Хр., започнал упадъкът на харапската цивилизация. Според някой схващания, той бил причинен от западането на търговията с Месопотамия и Египет, както и от засушаването, настъпило при изменението на течението на река Инд. Други предполагат, че напускането на градовете било вследствие на изменението на климата или на нахлуването на арийските племена от централна Азия. Не на последно място се лансира и теорията за силно земетресение в 1500 г. пр. Хр., разрушило множество харапски градове.

Ведическият период обхваща времето, когато са създадени свещените за индусите книги - Ведите. Това е периодът от 1500 г. до 500 г. пр. Хр. Ведическата цивилизация обхващала районите на северна и северозападна Индия и се развила с миграцията на арийските племена. Тя имала два периода: ранен ведически период или ригведически период и късен ведически период.

През ранния период хората водели полуномадски живот, като се премествали от едно място на друго веднага щом ресурсите за живот се изчерпвали. Постепенно с нарастването на населението те започнали да опитомяват различни животни и да се учат да обитават едно постоянно място. Развило се земеделието и животновъдството. Наред с тях се усъвършенствало металообработването, дървообработването, тъкачеството и грънчарството. Инструментите се правели от мед, бронз и желязо, а златарите изработвали прекрасни орнаментирани накити и златни съдове. От своя страна дърводелците правели колесници, рала и мебели за домовете. Тъкачите създавали вълнени и памучни платове, а шивачите шиели от тях дрехи.
С времето голям дял от стопанството на ранния ведически период започнал да заема търговията, която първоначално била разменна, но по-късно със сеченето на монетите, наречени Нишка се преминало към размяна срещу пари. През ранния ведически период мъжете и жените имали равни права на образование и социално развитие. Жените можели да присъстват на събранията на мъжете и на всички големи религиозни церемонии.
Главните божества от ведическия пантеон били: богът на дъжда и гръмотевиците - Индра, богът на огъня - Агни, богът на слънцето - Сурия, богът на вятъра - Ваю, богинята на зората - Уша, майката на боговете - Адити, богинята на мъдростта и изкуствата - Сарасвати, богинята на земята - Притиви, богът на жертвения огън - Сома, соларният бог - Ариаман, богът на бурите - Рудра, богът създател - Дакша и пазителите на справедливостта - Митра и Варуна.
Религиозните ритуали в онези времена включвали Agnistoma (Yajna), Agnihotra, Agnicayana, Rajasuya, Ashvamedha, Purushamedha и Soma.
Ритуалът Yajna представлява жертвоприношение на боговете, което цели постигането на определено желание. Най-важният му елемент е жертвеният огън, в който се изгарят: осветено масло (Гхи), ориз, мляко, плодове, цветя, както и свещената напитка Сома.
През ранния ведически период, познат още като Ригведически период била създадена свещената книга „Ригведа” - книга на мантрите. Тя съдържа 1028 религиозни химни „suktas”, написани на ведически език и предназначени предимно за различни жертвени ритуали и възхваляване на боговете. Самата Ригведа включва 10 книги - Мандали, като всяка една Мандала се състои от химни „sūkta”, а те от своя страна включват отделни стихове, наричани „ричи”. Ригведата е съставена някъде към 1700-1100 г. пр. Хр. Наименованието й идва от санскрита и означава „Възхваляващи знанието стихове”. Тя е най-старата книга на индоевропейски език. Първоначално съдържанието й се предава устно, като нейното текстово записване става много по-късно.

Късният Ведически период е времето от 1000-600 г. пр. Хр. Хората от тази епоха живеели в големи селища и се прехранвали от земеделие, занаяти и търговия. Те използвали все по-често желязото, заменяйки дървените рала с железни. Грижите за полята се усъвършенствали и това довело до увеличаването на реколтата от ориз, ечемик, пшеница и леща. Продължило отглеждането на добитък и богатството се измервало с броя на притежаваните селскостопански животни. Сечали се златни монети, които се наричали Nishka, Swarna и Sathamana. От медните рудници в Раджестан се добивала мед, която се използвала за изработката на върхове на копия и стрели, за сечива, оръжия, накити и селскостопански инструменти. Процъфтявало тъкачеството, кожарството, грънчарството, изработката на колесници, ковачеството и бижутерството. Глинените съдове за домакинството се рисували с красиви шарки. Наред със занаятите се развивала търговията.
През късния ведически период кастовата система не била толкова консервативна и хората можели да сменят професията си в зависимост от своите способности.
Предишната свобода на жените била ограничена. Не им било позволено да участват в събранията на мъжете и да посещават школите за обучение. Те не можели да притежават собственост, а вдовиците нямали право да се омъжват повторно.
Особено внимание се обръщало на образованието. Учениците учели и живеели в дома на учителя, наричан Gurukula, където изучавали философия, математика, логика, религия, граматика, медицина, астрономия и етика. Изучаването на „Dhanur Veda” или стратегията за водене на война било запазено само за принцовете. На учениците се налагала строга дисциплина, подчинение и уважение на учителя.
Настъпили редица промени и в религиозния мироглед. Наред със старите божества, се почитали някои нови като Кришна, Праджапати - пазителят на живота, Вишну - богът пазител на Вселенското равновесие и Пашупати - повелител на всички животни, по-късно наричан Шива.
Молитвите и принасянето на животни в жертва станали неизменна част от религиозните ритуали. Хората вярвали, че боговете са не само върховни създания, свързани със Сътворението, но те имат и силата да разрушават света. Утвърдило се философското схващане за прераждането, кармата и мокшата - просветлението или освобождаването от кръга на прераждането.
Постепенно с увеличаването на населението селищата прераствали в малки царства, от които по-късно се зараждат големите империи на антична Индия.
През късния ведически период били написани големите епически произведения „Mahabharata”, „Ramayana”, „Bhagavad Gita”, „Upanishads” или „Vedanta”, както и „Samaveda”, „Yajurveda”, „Atharvaveda” и „Aranyakas”. Официалният език бил санскрит, но една част от населението на северна Индия говорело пракрит.
Възникнали древните будистки центрове и университети в Таксила и Наланда. Започнало зараждането и разпространението на учението на Буда. Заедно с него се оформят джайнизма и хиндуизма.

Арийците наричали себе си - благородните. Името им идвало от санскритската дума (Aryas - Благороден). При индоиранските народи терминът āri̯a обозначавал група от племена, които индоиранците считали за родствени и близки. В санскритската литература под названието ариец се разбирало човек, който извършва благородни дела. В индийския епос арийците са онези хора, които следват пътя на Дхарма или висшия Вселенски закон. В религиозен аспект думата ариец била употребявана за човек, спазващ четирите благородни истини на будизма и върви по пътя на духовното съвършенство. Във ведическата литература под арийци се разбирало онези племена, които спазвали ведическите обичаи и изповядвали ведическата религия. С това понятие се наричали и представителите на трите висши касти - Брахманите, Кшатриите и Вайшиите. През епохата на създаването на смритите - свещени текстове, допълващи Ведите, за територия, населявана от арийците, били посочени земите между Хималаите и планината Виндия или териториите, обхващащи северна Индия до Бенгалия и поречието на реките Ганг и Ямуна.
В иранската литература терминът āri̯a се явява етнолингвистично понятие, което показва принадлежност към територията на арийците или е вид самоопределение - принадлежност към племето на арийците.
При древноперсийските надписи думата ариец се употребява в три значения: название на езика, използван при Бехистунския надписи на Дарий I - древноперсийски, принадлежност към народа на арийците и когато се споменава бог Ахура Мазда - създателят на света.
Като изходна точка на миграцията на арийците се посочва района на средна Азия и териториите около Каспийско море. С първоначалното място на съществуване на арийските племена се свързват Андроновския и Бактрийско-маргиански ареали.
Една част от арийските племена се насочили към Европейския континент, друга част - към Персия, а трета част - към Индия. Онази част от арийците, която през 1500 г. пр.Хр. се заселва в северозападните и северни части на Индийския континент, е наречена индоарийци. Първоначално те водели войни с тъй наречените Дасса или хората с по-тъмна кожа, които били местните заселници на континента. С времето арийците отблъснали тези племена към южната част на Индия, пробивайки си път по поречието на реките Ганг и Ямуна, като разширили своята територия от Хималаите до планинската верига Видхаяс.
За материалната и духовна култура на арийците се съди по писмените паметници „Авеста”, Ведите, „Махабхарата”, „Рамаяна”, персийския епос „Шах Наме-Книга на царете” и археологическите находки.
Основният поминък на първите арийци били селското стопанство и отглеждането на домашни животни като кози, крави, овце, камили и кучета. Те обработвали земята с дървени плугове, като я засявали с ориз и ечемик. Правели различни напитки, в основата, на които стояло млякото. За да могат земите да се напояват по-добре, прокарвали специални канали и изграждали в близост до тях кладенци.
Арийците търгували помежду си, като използвали за пренасянето на стоките камили, волове и коне. Реките били използвани за транспортиране на продукцията, предназначена за пазара, като покрай техните брегове често възниквали големи търговски селища.
Наред с развитието на селското стопанство и търговията, арийците развивали и занаятите. Те владеели обработката на мед и злато, от които създавали прекрасни накити и съдове, били добри тъкачи, грънчари и лечители, а дърводелците им били ненадминати майстори в изработката на леките военни колесници.
Домовете на арийците представлявали дървена конструкция, около която се изграждали стени, представляващи плет от тръстика, който се покривал от натъпкана в него слама. По същия начин се изработвал и покривът на къщата като гредите, заместващи тръстиковия плет, се опирали на четири носещи дървени подпори, разположени в четирите краища на дома. Върху гредите се нареждали дебели слоеве слама и така се оформял покрива. С промяната на климата, арийските домове започнали да променят своя начин на изграждане, като се издигали от направени от глина и кал тухли.
Нравът им бил жесток и безпощаден, били горди, непреклонни, смели и дълбоко религиозни. Обичали войната и се хвърляли смело в битките, помитайки с колесниците си враговете. Във военните си действия използвали конете, които довели със себе си на Индийския субконтинент, където тези животни не били познати до това време. Арийците си служели умело с копията, стрелите и лъковете.
Подобно на тях, боговете им били силни и страховити. Те били познати под името deva - свещен, блестящ или ahura - бог.
Основните богове в арийския пантеон били Митра - богът на слънцето,
Индра - богът на гръмотевиците и дъжда, Рудра - богът на бурите, Ашвини - божествата на изгрева и залеза, покровителите на аюрведическата медицина и Иама - предводителят на боговете, който поддържал живота на Земята, Сома - богът пазител на свещения нектар, Ваю - богът на вятъра, Яма - богът на смъртта, Притхви - богинята на Земята, Уша - богинята на зората и Агни - бог на огъня. Религиозните ритуали включвали различни по вид жертвоприношения, които имали за цел да поддържат Вселенското равновесие и добруването на общността. Извършването на ритуалите било съпроводено с изпълнението на религиозни химни от жреците, измолващи от боговете просперитет, здраве и сила. Важно място в церемониите заемал огънят като посредник в предаването на даровете от хората на небесните сили.
Арийците почитали учените личности. Те изпращали децата си да се обучават в дома на видни учители, където малчуганите живеели като част от семейството на своя преподавател. Те разделяли човешкия живот на няколко стадия - първият се свързвал с ученическите години, вторият със създаването на семейство и следване на семейните традиции, третият бил подчинен на служене на обществото, четвъртит се състоял в оттегляне от обществения живот и търсене на духовното пречистване на личността.
С течение на времето, арийската култура се смесила с местната култура, като придобила по философски и медитативен вид.
Ахеменидската империя, известна като първата Персийска империя била основана през 6 в. пр. Хр. от Кир Велики и се разпростирала на територията на три континента: Европа, Азия и Африка. През 530 г. пр. Хр. Кир преминава планинската верига Хиндукуш, а в 250 г. пр. Хр., при царуването на персийския цар Дарий, по-голяма част от северозападната част на субконтинента (днешните Авганистан и Пакистан) попада под персийска власт, която продължава два века. През този период в персийската армия участват много индийски воини, а древния град Таксила става учебен център, където се разпространяват персийските и ирански знания.

Според историците Иво Андровски и Петър Добрев, прабългарите населявали земите около планината Имеон (Памир, Хиндукуш, Тян Шан), земите на запад от нея, както и Таримската котловина, между северен Тибет и Тян Шан. Те притежавали обширни знания в областта на астрономията, строителството, земеделието, металообработването, кожарството. Българите отглеждали прекрасни коне, изработвали бойни колесници и имали своя писменост. Една част от тях били пазители на древните знания и духовни учители. Обществото им се деляло на три части: жреци, военни и производители. Столица на прабългарите бил град Балх, а държавата им носела името Балхара (Бактрия). Жителите на Балхара оказали голямо влияние върху културата и историята на съседните на тях народи.
Първите сведения за народа на Балхара са открити в кашмирската история „Раджа Тарангини“, „Атхартва веда”, „Махабхарата”, „Латински анонимен хронограф” и в арменската география „Ашхарацуиц” (VII век).

Първите царе, изградили империя на територията на Индия, били владетелите от империята Нанда (424-321 пр. Хр.). Те притежавали царството Магадха и се стремели към неговото разширение.
В по-късни времена империята е завзета от Чандрагупта Маурия, основателят на Маурйската империя (322-185 пр. Хр.).

В 334 г. пр. Хр. Александър Велики завладява голяма част от Мала Азия. В битката при Иса в 333 г. пр. Хр. той побеждава Дарий III, а в 332 г. пр. Хр. става владетел на Египет и основава град Александрия. След битката при Гавгамела Александър е обявен за владетел на Вавилон. Походът му в Средна Азия (329-327 пр. Хр.) бил дълъг и уморителен. Преминавайки през Бактрия и Согдиана, той се насочва към Индия. В 326 г. пр. Хр., Александър се изправя в жестока битка срещу владетеля на Пенджаб - Порус, при река Хидасп. След тази битка, близо до река Беас, македонската армия отказва да последва своя владетел и в 325 г. пр. Хр., след множество сражения на Индийския субконтинент, той е принуден да се завърне в Персия.

Индо-гръцкото царство било основано от крал Деметриус през 2 в. пр. Хр. Най-известният владетел на това царство бил Менандер I, който управлявал от 155 г. до 130 г. пр. Хр. от своята столица в Сакала Пенджап. През двата века на съществуване на Индо-гръцкото царство, неговите царе успяват да комбинират гръцката и индийска култура, език, символи, както и гръцката религия и будизма.

Империята Магадха просъществувала от 500 г. до 321 г. пр. Хр. Тя обхващала териториите на Бихар и Бенгалия, кралствата Личави в Непал и Анга, източен Утар Прадеш и Ориса. Тази империя била позната като люлката на двете големи религии в Индия - будизма и джайнизма и развитието на науките астрономия, философия и математика.
Магадха била управлявана от няколко големи династии: Бархадрахта, Прадиота, Нанда, Маурия, Сунга, Гупта, Харианака и Шишунага. Най-голям разцвет тя получава при цар Бимбисара и неговият наследник Аджаташатру. По време на династията Гупта настъпва „Златният век” на Индия заради разцвета на изкуствата, религията, философията, строителството, астрономията, литературата и математиката.

Империята на Маурите съществува от 321 г. до 185 г. пр. Хр. Тя е основана от Чандрагупта Маурия в 322 г. пр. Хр. Нейна столица била Паталапутра, а със своите 5 000 000 km2 площ, тази империя била една от най-големите световни империи.
За произхода на нейния владетел съществуват различни теории. Едни от тях го свързват с империята Нанда, а други с клана на войните Кшатрии - Маурия. Чандрагупта с помощта на царския съветник и философ - Чанакия побеждава империите Нанда и Магадха и армията на клана Чандраваши. След смъртта на Александър Велики, владетелят на Маурите разгромява наместниците, които Александър е оставил в северозападна Индия и започва разширението на своите територии. Той присъединява земите на Селевк I Никатор - Ария, Арахозия и част от Кедрозия, като границите на империята достигат от бреговете на Бенгалия до Арабско море, планините Витхия и Деканското плато. В 298 г. пр. Хр, Чандрагупта се оттегля от трона, заживявайки като джайнистки отшелник.

Ашока управлявал почти целия Индийски субконтинент от 269 г. до 232 г. пр. Хр. Според легендите неговото раждане било предречено от самия Буда. Още от ранно детство той получил военно възпитание и солидни ведически познания. По характер бил безстрашен войн с авантюристичен дух, който обожавал лова. Никой не можел да се мери с него по боравенето със сабя.
Говори се, че Ашока става владетел в 268 г. пр. Хр., след като убива 99-те си братя, оставяйки жив само един от тях, наречен Тисса, но за това няма конкретни исторически сведения. Според старинните хроники, Ашока подложил на тест за вярност своите министри и тези 500 от тях, на които не повярвал, осъдил на смърт.
Наследявайки трона, през последвалите 11 години от царуването си той започнал да разширява империята си. Границите на тази империя се простирали от Бирма - Бангладеш до Ассам на изток, от Иран на запад до Памир на север.
Най-важната битка, която водил и която променила живота му, била битката за завладяването на Калинга - малка провинция, останала независима в границите на кралството на Ашока.
Жителите й били патриоти, обичали свободата и били готови с цената на живота си да защитават своята родна земя. Войната с Калинга започнала някъде към 261 г. пр. Хр. Много преди това дядото на Ашока - Чандрагупта също се стремял да завладее тези земи, но не успял. Младият император успял да завладее кралство Калинга, но това била пирова победа. Ашока, който предвождал армията, видял ужаса на бойното поле през своите очи. Там, докъдето погледът му стигал, той виждал само труповете на слонове, коне, обезобразени войници и реки от кръв. Онези войници, които останали живи, се гърчели по земята в неописуема болка. Покрай тях седели малки деца - сирачета, а орлите пирували с жертвите. Загинали 200 000 човека. При тази гледка, Ашока бил сразен от срам и мъка и възкликнал: „Господи, какво направих? Ако това е победата, какво тогава е поражението? Това победа ли е или поражение? Това справедливост ли е или несправедливост? Това достойнство ли е или разгром? Геройство ли е да убиваш невинни деца и жени? Дали направих това за успеха на моята империя или го направих, за да разруша щастието на едно кралство? Някоя е загубила съпруга си, друга своето дете, дори неродените деца! Какви са тези отломки от трупове? Това знаци за победа ли са или поражение? Дали тези орли и лешояди са знаци за смърт и зло?”.
Ашока станал господар на Калинга, но това не му донесло радост, а мъка. Ужасът на кланетата помрачил гордостта от победата. Дори когато Ашока спял или бил буден, ужасяващите картини от бойното поле го преследвали и той нямал покой.
Младият император разбрал, че пламъците на войната не изпепеляват само мястото на битката, но разрушават живота на хиляди невинни хора. Тези пламъци продължавали да изпепеляват съзнанието на оцелелите, а омразата оставала и тровела душите и умовете на хората. Битката при Калинга станала неговата първа и последна битка. След нея Ашока се заклел никога повече да не поведе армия и да не извършва такова престъпление спрямо хората.
В историята на света е имало много крале, които, след като са били победени, са се заклевали никога повече да не използват оръжие. Но колко са били кралете, които изпитвали състрадание в часовете на победа и са изоставяли оръжието? В паметта на историята има само един такъв владетел и това бил Ашока. Един от надписите, които владетелят оставил, гласял: „Колкото и малка да е любовта, спечелена с победата, тя донася награда в отвъдния свят”.
След битката при Калинга мъдрият Ашока се обърнал към будизма, в който намерил покой за душата си. В 250 г. пр. Хр. той превърнал будизма в държавна религия. Издал едикт за ненасилие и променил всички закони. Политиката на религиозна търпимост и умело управление на държавата позволило на императора да избегне множество конфликти. Воените сили на империята на маурите били толкова големи, че тя можела да помете всяка една армия, изправила се срещу нея. Вместо това Ашока поддържал добросъседски отношения със съседните кралства. Когато било нужно, той изпращал за тях помощи: лекари, лековити билки, инженери, строители, които строели болници, напоителни канали, кладенци.
Владетелят на империята на маурите бил единственият владетел в цялата човешка история, който забранил робството, лова, изсичането на горите. Той забранил смъртното наказание и изисквал това и от съседните страни. Поданиците му били съветвани да се образоват и да не причиняват вреда на другите религии, защото това се смятало за вреда спрямо собствената им религия. Ашока бил и първият император в историята, който проповядвал единство, мир, равенство и любов. През цялото си царуване, мъдрият владетел помагал на учениците, бедните, сираците и възрастните като им предлагал икономическа и политическа подкрепа. Разрешил образованието и посещаването на религиозните институции за жените, отнасял се с разбиране към затворниците и техните близки. Императорът успял да обедини в себе си качествата на владетел и скромността на будистки монах. По времето на управлението на Ашока започнало и разпространяването на будизма в Централна и Южна Азия. Той построил 84 000 ступи, изпратил будистки монаси до различни области в Азия, за да проповядват будисткото учение. Със същата мисия в Тайланд били изпратени собствените му деца Снгхамита и Махиндра. Образовани будистки монаси заминали за Кашмир, Афганистан, Виетнам, Монголия, Китай, Япония, Непал, Лаос и Камбоджа, за да разпространят там думите на Буда. Ашока вдъхновявал будистите да създават различни религиозни текстове, подпомагал големите учебни центрове в Наланда и Таксила, обезпечавал финансово религиозните институции. Той подпомогнал изграждането на храмовете в Санчи и храма Махабодхи край Патна.
Два от символите, останали от времето на неговото управление, се превърнали в национални символи на Индия - Ашока чакра или колелото на Дхарма и колоната с лъвовете от Сарнат.
Ашока управлявал своята империя цели 40 години и напуснал този свят преди 2000 години, в 232 г. пр. Хр., но неговата империя, опираща се на принципите на ненасилието, любовта към хората, истината и справедливостта оставя дълбока следа в историята.

След залеза на империята на маурите започнал периодът разцвет на по-малките царства в Индия. Той бележи своето начало с издигането на династията Сатавахана и трае 1 500 години. Този период е наречен класически период и завършва в 13-ти в., с възхода на Делхийския султанат.
По това време Каравела, владетелят на Калинга, управлява своето голямо кралство и спомага за разпространението на джайнизма в Индия. Неговите владения разполагат с търговски пътища, свързващи Шри Ланка, Бирма, Тайланд, Камбоджа, Виетнам, Борнео, Бали, Суматра и Ява. На историческата сцена излиза и кралството Кунда, разположено между Уттаракханд и Химачал-Прадеш, което съществува в периода 2-3 в. пр. Хр. За него се споменава в „Пураните” и „Махабхарата”, като кралството се свързва с победата на митичния войн Арджуна над владетелите на Кунда.

Индо-скитите са част от индоиранското племе Саки, които мигрират към Бактрия, Согдиана, Арахозия, Гандхара, Кашмир, Пенджап и части от централна и западна Индия: Гуджарат, Махаращра, Раджестан в периода 2-4 в. пр. Хр. Първият владетел на индо-скитското царство е Мауес, който установил властта на саките в Гандхара и разширил владенията си в северозападна Индия. Центровете на тяхното управление били съсредоточени в Таксила, Матхура и Сурастрене. Скитите завладели и Уджаин, но по-късно били изтласкани оттам от владетеля на Малва - Викрамадития. В „Yuga Purana” са описани нашествия на скитски племена към Патала-путра през 1 в. пр. Хр. и кървавата битка с краля на Калинга - Шата.
Индо-скитите или както ги наричали - Саки се делели, според Херодот, на четири основни групи:
Sakā haumavargā - пиещите Хома;
Sakā tigraxaudā - скити с островърхи шапки;
Sakā paradraya - Саки от Сарматия (отвъд морето);
Sakā para Sugdam - Саки от Согдиана.
Скитите били конен народ и страховити войни. Те яздели без стремена и седло и били изкусни стрелци с лък, а една част от тях се занимавали и със земеделие. Майсторите златари изработвали красиви бижута, украсени с инкрустации, изобразяващи животни, птици и борби между митологични животни. Изковавали се амулети с образи на тотеми и духове пазители, правели се статуетки на животни, предмети за бита и дръжки на оръжия с човешки и животински форми.
Обществото им се деляло на три групи: жреци, войни и селяни - земеделци. Жените имали равни права с мъжете, а общностите им се управлявали от цар, избиран от събранието на вождовете. Важните държавни дела се решавали от събранието на народа. Високопоставените личности се погребвали в кургани. Религията на Скитите била зороастризъм.
За скитските племена се говори в древните текстове на „Пураните”, „Махабхарата”, „Ману-смрити”, „Рамаяна”, „Брихат-Самхита” и "Ката-Саритсагара”. След смъртта на Азес I, господството на индо-скитите било заменено с това на индо-партско царство.

Индо-партското царство се изгражда от владетели, които завземат териториите над нешен Афганистан и Пакистан през 1 в. пр. Хр. Първоначално тяхно седалище е Таксила, но по-късно то се мести в Кабул и Пешавар. Гондопхарес I, владетел на Сеистан в източен Иран, започва завоюването на земите, принадлежали на индо-скитите. Той владеел Арчозия, Синдх, Пенджап и долината на Кабул и наричал себе си „Цар на царете”. След неговата смърт е заменен от често сменящи се управници, а Индо-партското царство се разпада.

Кушанската империя в Индия се формира след дългата миграция на кушанските племена през Централна Азия, която ги довежда до териториите на Бактрия и Кабул. Кушаните са част от древния народ Юеджи-европеидни племена, населяващи северен Китай. Начело на Кушанската империя стоял владетел, който понякога бил обожествяван. Градовете се свързвали помежду си с търговски пътища, спомагащи за развитието на външната и вътрешна търговия. Важна част от търговия заемала тази с Римската империя, Китай и Александрия. Кушанските търговци изнасяли скъпоценни камъни, кожи, слонова кост, парфюми и захар, а внасяли злато, коприна, стъкло, благородни метали, статуи и вина. От златото се секли монети и се изработвали украшения. В империята се строели грандиозни дворци с богато декориран интериор, развивала се живописта и скулптурата. Основни религии в страната били будизма и зороастризма.
Разцветът на Кушанската империя бил при император Канишка като нейната територия обхващала земите около Аралско море, днешен Узбекистан, Афганистан, Пакистан и северната част на Индия. Тази територия достигала на Изток до Бенарес и на Юг до Санчи.

Индо-сасанидската империя била основана от преселници от Сасанидската империя в Персия, която просъществувала от 3 до 7 век. Начело на империята стоял Шаханшах (Цар на царете), а за наследяването на престола нямало строги правила. Обикновено той се заемал от представители на царския род. Непосредствено след царската власт била тази на жреца, а след тях се нареждали благородниците - Shahrdar, които били управители на области. Marzban били управители на провинции, наместници на владетеля. Четирите велики марзбани носели титлата шах. След наместниците идвали седемте древни ирански рода, от които се избирали наследниците на императора и които се ползвали с голям авторитет в империята. Към притежателите на високи чинове и обширна поземлена собственост се причислявали визургите, носещи титлата „знатни” или „велики”. Под тях се нареждали земевладелците, воините, писарите, лекарите,
чиновниците и по-низшите жреци (маговете).
За създател на империята на Сасанидите се счита Ардашир I, а нейното разширение започва при Шапур II, Кхосрау I и Кхосрау II, като тя достига до Иран, Ирак, Азърбейджан, Армения, Афганистан, източната част на Турция, Сирия, Пакистан, части от Кавказ, Индия, Арабския полуостров и Централна Азия. Ардашир I успява да завладее Бактрия, докато синът му - Шапур I завладява западните части на Кушанската империя и провинциите на Бактрия и кралство Гандхара. В 7 в. империята на Сасанидите била унищожена от Арабския халифат.

Ефталитите или Белитете хуни са народ, обитавал западната част на централна Азия през 4-5 в. Те създали обширно владение в териториите, на което влизали: Согдиана, Бактриа, Източен Иран, Афганистан, Пакистан, днешните Туркменисатан, Узбекистан, Казахстан,Таджикистан и северозападна Индия. Ефталитите унищожили окончателно онова, което било останало от Кушанската империя, а после се придвижили по поречието на река Ганг, като подлагат на грабеж и опожаряване градове и села. Столица на тяхното царство станал град Badian в северен Афганистан, но владетелят им непрекъснато изменял своето седалище от едно място на друго. По-късно Белите хуни направили своя столица град Сакала - Пакистан.
В 520 г. те са изхвърлени от Индия от войските на император Нарасимхагупта от династията Гупта и индийския владетел Яшодхарман от Малва. В 565 г., след битката при Несефа, ефталитите са напълно разгромени от тюрките, а тяхната държава в Средна Азия е унищожена.

Империята Гупта (320-550 г.) се прочува със „Златния век” на Индия, когато започва разцвета на литературата, изкуството, скулптурата, диалектиката, философията, религията, логиката, математиката, астрономията, медицината, архитектурата, откритията и изобретенията. Това е време на мир и просперитет за цялата държава. Империята Гупта е основана от Махараджа Шри Гупта.
Чандрагупта I (320-335 г.) се смята за основател на династията Гупта. Докато неговите предшественици носели титлата Maharaja - крал, то той се прочул със своята титла Maharajadhiraj или „Крал на кралете” и предпочитанието си да разширява своите територии чрез оръжие или чрез сключването на мирни съюзи, посредством изгодни женитби с дъщерите на съседните владетели.
Негов наследник станал Самудрагупта (335-375 г.), описван като един от блестящите военачалници в историята на Индия. Още с възкачването си на престола, той започнал завоевателните си походи към владенията на юг. Преминал победоносно през бреговете на Бенгалия, обширните гори на Мдхия Прадеш, през Ориса, Ганджам, Вишакапатанам, Годовари и достигнал до Канчеепурам. Много владетели като тези на скитите Сака и Кушаните му предложили своите услуги и станали негови сюзерени. Самудрагупта сечал свои златни монети и бил известен като „човек на културата”. Императорът се проявявал като защитник на познанието, поет и музикант. Той събрал около себе си плеяда от поети и учени и пропагандирал развитието на литературата, религията и изкуството. Прочул се и със своята толерантност към различните религии в страната и заради способността си да управлява държавата бил наречен Наполеон на Индия.
Чандрагупта II (375-415 г.) бил един от най-могъщите владетели на династията Гупта. Той управлявал империя, която се простирала от устието на река Ганг до устието на река Инд, сегашен северен Пакистан, до устието на река Нармада. От 388 г. до 409 г., Чандрагупта II присъединил към своите територии Гуджарат, земите северно от Мумбай, Малва и Саураштра. Първата му столица била Паталапутра, а втората Уджаин. Императорът получил титлата Vikramaditya, което означавало „Притежаващият доблест”. Според поета Калидаса, Викрамадития покорил 21 царства (общо в и извън Индия) като продължил да налага властта си над скитите, хуните, камбоджите (племе на войни кшатрии, сходно със скитите, населявало районите на Афганистан), мистичното племе кинари, живеещо в Хималаите, племето на шаманите и почитащите природата - Кирата, населявало североизточна Индия и Хималаите.
В историческия комплекс "Qutub Minar” в Делхи се издига едно от чудесата на древния свят - Желязната колона, направена в памет на Чандрагупта II и бог Вишну. Колоната показва постиженията на тогавашната металургия, направена е от 98% метал, който след 1600 години все още не е се е разрушил или ръждясал. По времето на Чандрагупта II хората на изкуството са високо ценени, а творбите им са изключително добре заплащани. В двореца на императора са били събрани девет от най-добрите поети на неговото време, наречени „Девете бижута”. Най-известен от тях бил поетът - драматург Калидаса, написал пиесата „Abhijñānashākuntala”. Други известни личности били поетът Амара Сингха и астрономът - математик Варахамихира. Царуването на династията Гупта дава възможност за развитие на учени като математика - астроном Ариябхата, който въвежда използването на символа (0) в числовата позиционна система и разработва теория за pi. В астрономията ученият твърди, че земята се върти около оста си, а движението на звездите е причинено от движението на Земятаа, не от завъртането на небето (понеже посоката на скоростта на въртене на Земята се изменя непрекъснато при въртенето около слънцето, на нас ни се струва, че звездите се въртят около Земята). Астрономът дава геоцентричния модел на соларната система и епицикличното движение на слънцето и луната, говори за това, че луната и звездите светят с отразена светлина, че лунните и слънчевите затъмнения се причиняват от сенките на Земята и Луната. Ариябхата изчислява, че завъртането на Земята около слънцето трае 365 дни.
Вишну Шарма е индийски учен, създател на сборника от поучителни басни и истории „Панчатантра”. За нейното създаване една легенда разказва, че някога живял крал, наречен Сударшан, който управлявал своето царство със столица Махиларопия. Той имал трима сина: Бахушакти, Уграшакти, Анантшакти. Колкото и велик владетел да бил Сударшан, синовете му до един били глупаци. Владетелят, разочарован от неспособността им да усвояват каквото и да било знание, свикал своите министри, за да се посъветва с тях как да направи така, че децата му да станат мъдри хора. Тогава един от министрите предложил учител на принцовете да стане мъдрия Вишну Шарма. Кралят извикал мъдреца в своя дворец и му казал, че ще получи голямо богатство, ако успее да се справи с трудната задача, която му предстояла. Шарма отвърнал, че той не продава знанието за пари и че за шест месеца младежите ще се превърнат в способни и мъдри управници. Той съзнавал, че децата на Сударшан няма да възприемат знания, предадени им по традиционния начин, ето защо започнал да им разказва приказки за животни, изпълнени с поуки за живота на хората. Така, за шест месеца Вишну Шарма превърнал глупавите младежи в мъдри и способни заместници на краля. Своите разкази мъдрецът събрал в книга с пет раздела, засягащи различни поучения, свързани с политиката, дипломацията, приятелството и управлението на държавата, наречена „Панчатантра”.
По времето на империята Гупта е създадена и нумерологичната позиционна система или подреждането на числата от 1 до 10, книгата „Камасутра”,скалните храмове в Елора, Аджанта, Багх, каменният храм в Деогарх, храмът на Шива в Начана, храмът Екалинга Шива в Сатана, университета Наланда.

Името на Раджпутската династия, появила се през 7-8 в., произлиза от санскрит и означава „Син на цар”. Те носят названието „Кшатрии” - войни и според историците произходът им е от племената на скитите - Саки, Юечжии Ефталитите - Белите хуни, които се преселват в Индия. Раджпутите населявали и продължават да населяват териториите на централна, северна Индия, част от Пакистан, Раджастан, Уттар Прадеш, Химачал Прадеш, Хариана, Пенджап, Бихар, Мадхия Прадеш и Утаракханд.
Съществуват различни раджпутски династии: Чандраванши - произходът им се води от бога на Луната - Чандра и населяват областите на Джайсалмер и Гуджарат; Агниваши - наследници на бога на огъня Агни, живеещи в Бунди, Котан, Сирохи, Джалоре, Делхи; Сурияванши - наследници на бога на слънцето Сурия, населяващи районите на Раджастан, Бенгал, Уттар Прадеш и северна Индия.
Раджпутите са известни със своите лоялност, достойнство, безстрашие в битките и героизъм. Те били умели войни, спазващи определен морален кодекс. Най-известните раджпутски владетели са били: Рана Удай Сингх II - основател на Удайпур, Рао Джотха - основател на Джотпур, Раджа Ман Сингх I - владетел на Амер, Равал Джайсал Сингх - основател на Джайсалмер, Джай Сингх II - основател на Джайпур, Раджа Бхагвант Дас - владетел на Амер, Рао Бика - основател на Биканер, Рам Сингх Патаниа - герой от борбата против британците, Рана Кумбха - владетел на Читтор, Равал Ратан Сингх - владетел на Читоргарх, Махарана Пратап Сингх - владетел на Мевар, Притвирадж Чаухан владетел на Аджмер и Делхи,
Джйамал Раторе и Патал Сисодия - защитници на крепостта Читоргарх. Освен като неустрашими войни, раджпутите се прославили като строители, издигали редица прекрасни като архитектура крепости: Кумбалгарх, Читоргарх, Джайсалмер, Мехрангарх, Нахангра, Амер, Биканер, Гвалиор, Орча, дворецът в Удайпур, Хава Махал и много други архитектурни паметници.
Залезът на раджпутското владичество започва със завладяването на Индия от мугалите, а по-късно и от Англия. След получаването на независимостта на Индия през 1947 г., пред раджпутите има две възможности: да се присъединят към Индия или Пакистан. Владетелите на 22 раджпутски княжества се присъединяват
към независима Индия, като махараджите запазват своята церемониална функция на владетели. Част от тяхната собственост днес служи за целите на туризма на страната.

Империята Виджаянагара (1336-1646 г.) заемала цялата южна Индия.
Била основана от Харихара I и брат му Бука Раиа. Тази империя става известна с опита да се противопостави на ислямската инвазия в края на 13 в. Тя носи името на своята столица Виджаянагара, развалините, на която заобикалят днешните руини на Хампи. Начелона управлението седял император и кабинета на министрите на владетеля, а под тях се намирали военните, богатите феодали, администраторите и пазителите на крепостта. Империята била поделена на пет провинции, управлявани от губернатор, който произлизал от царското семейство и командващ - Dandanatha. По време на война, армията се командвала от императорските генерали, като била разделена на две части: лична войска на императора и войски на феодалите. Освен от пешаци, войската се състояла от конници и слонове. Столицата имала водохранилища и канали за водата. Развивало се селското стопанство - отглеждането на пшеница, ориз, памук, кокосови орехи, бетел, пипер, кардамон, джинджифил. Изгодно било производството на розови листа за парфюмерията, на сол, и гхи (масло) за лампи и домакинството. За Китай се изнасяли полускъпоценни камъни, слонова кост, бижута, подправки, корали, абанос, кехлибар, парфюми, ароматни масла, кардамон, канела. Щом корабите на търговците хвърляли котва в пристанищата, административните служители се грижели за защитата на стоките и налагали данъци върху всичко продадено. Търговци от много страни се заселвали в Калкута и развивали успешна търговия.
Търговски връзки се поддържали с Палестина, Венеция, Персия и Арабския свят.
Кастовата система е широко разпространена, но въпреки това тя не пречи на хората да се издигнат в обществената йерархия. Брахманите се ползват с голяма почит, а жените получават големи права и им е разрешено да участват в администрацията, търговията и изкуствата. Обичаят „Сати” (самозапалването на жените след смъртта на мъжете си) е използван само при висшите класи, а при по-нисшите този акт не е задължителен. Кралете на Виджаянагара били толерантни към всички религии.
Литературните творби от това време са писани на санскрит, телуги, тамил, каннада. Повечето творби са коментари на „Ведите”, „Махабхарата” и „Рамаяна”.
Виджаянагарската архитектура е смес от чалукийския стил, Хойсала, Пандя и Чола. Архитектурни паметници от това време са „Hazara Ramaswamy temple”, старата столица Vijayanagara, „Vitthala temple”, „Stone temple car” - Хампи, Виджаянагарските храмове в Bhatkal, Kanakagiri, Shringeri. Изобразителното изкуство е представено от стенните рисунки „Dashavatara” в „Virupaksha Temple” - Хампи, рисунките Shivapurana в храма „Virabhadra” Лепакши. При примирията между мюсюлманските и хиндуистките владетели са наемани много мюсюлмански архитекти, които оказват своето влияние върху местната архитектура. Залезът на империята започва в 1646 г. след поредица от тежки битки с Деканския султанат.

Династията Чалукия (543-753 г.) владее южна и централна Индия в периода 6-12 в. Династията се разделя на три части: Бадами Чалукия - 6 в., управляваща от Ватапи, Източна Чалукия, станала независимо господарство в източен Декан през 11 в., с център на управление царството Венги, Западните Чалукии - 10-12 в., управляващи от Калиани (днешен Басавакалиан). По време на тази династия започва „Златният век” на Крнатака. Легендата за произхода на династията Чалукия гласи, че веднъж, когато богът на равновесието на вселената Вишну провеждал ритуала на здрача - „Sandhya”, към него се приближил богът на бурите Индра и го помолил да създаде герой, който да спаси хората от злото по земята. Вишну погледнал в дланите си водата за жертвоприношение и оттам излязъл войн, от който произлезли хората от клана Чалукия. По време на тази династия започнал разцвет на архитектурата на южна Индия. Материалът, който се използвал, бил червен пясъчник. От тези архитектурни паметници най-известни са пещерните храмове в Айхоле и Бадами от 6 в., храмът „Lad Khan”, „Banantigudi” в Машакутесвара, „Mallikarjuna” в Машакута, храмовете в Патадакал паметници на ЮНЕСКО, храмовете „Bhutanatha” в Бадами, храмът „Mallikarjuna”, храмовете „Siddhesvara” в Хавери. Заедно с архитектурата се развива литературата. Надписът на Пулакеси II, написан на санскрит от придворния поет Равикирти се смята за блестящ откъс от поезията на това време. Писателят от династията Западна Чалукия Виджнанешвара създава книга със закони „Mitakshara”, а владетелят Сомесвара III, занимаващ се с наука, съставя енциклопедията за изкуства и наука „Manasollasa”. Най-ранното поетично произведение на езика Каннада е „Kappe Arabhatta”. От 9-10 в., най-известните представители на литературата са: Адикави Пампа, Шри Пнна и Ранна. Телуги литературата от 11 в. се развива под патронажа на династията Източна Чалукия от писателя Наная Бхата.

Династията Раштракута (753-982 г.) управлявала Индия в периода 6-10 в. Тук съществували повече от четирите основни касти. На върха на управлението седели владетелите, като след тях се нареждали военачалниците и министрите. Брахманите се свързвали с образованието, правораздаването, астрологията, философията и литературата. Страната била разделена на провинции. Армията била съставена от пехота, конници и слонове. Жените имали право да притежават собственост, а уредените бракове били широко практикувани. Обичаят „Сати” се прилагал само за висшестоящите съпруги, загубили мъжете си. В храмовете служели млади девойки, обречени на боговете - Девадаси. Представителите на тази династия поддържали хиндуизма, но и били толерантни към останалите религии. Стопанството се изразявало в отглеждането на селскостопански продукти като най-разпространен бил памукът, развитието на изработката на платове и дрехи, бижута. Наред с това процъфтявала търговията с диаманти и морската търговия. От страната се изнасяли муселин, памук, дрехи, индиго, сандалова пудра, кокосови орехи, благовония, парфюми, слонова кост, кожи, тъкани изделия, бетелови листа, дървен материал. Внасяли се вина от Италия, злато, фурми от Арабия, сребро, ароматни смоли, стъкло, антимон, роби. Хората на изкуството и занаятчиите били обединени в гилдии. Приходите на хазната идвали от различни по вид данъци. Приносът на династията Раштракута в архитектурата били прекрасните скални храмове „Ellora” и „Elephanta”. Най-красивият образец на архитектурното изкуство в храмовия комплекс „Ellora” е храмът „Kailasanath”, поръчан от владетеля Кришна I. В Карнатака бил издигнат храмът „Kashivishvanatha”, а в Патадакал - джайнисткия храм „Jain Narayana”. Други храмове от този период били „Parameshwara” в Конур, „Brahmadeva” в Савади, „Jadaragudi” в Айхоле, „Navalinga” в Ккнур и „Trikuteshwara” в Гадаг. В литературата се използвал повече езика Каннада и по-малко санскрит и пракрит. Владетелят Амогхаварша I създал книгата за реторика и поетично изкуство „Kavirajamarga”. Писателят Адикави Пампа написал религиозната творба „Adipurana” и „Vikramarjuna Vijaya”, версията на „Mahabharata” на Каннада. Наред с поезията, разпространена била и прозата.

Мюсюлманското нашествие в Индия започнало през 13-16 в.
Съпротивата срещу него се смята за най-кървавият период в историята на страната.
С упадъка на сасанидите и създаването на Арабския Халифат се слага началото на навлизането на мюсюлманите на субконтинента през 10 в. За разлика от другите завоеватели, които бързо приемали местния начин на живот, те донесли със себе си своята култура, религия, социално устройство, административна и правна система.
Първото нахлуване в Индия на Омаядите станало през 664 г. и било водено от Мухалаб ибн Аби Суфрах, който достигнал до Мултан в южен Пенджап и се върнал с ограбените богатства и пленници от войната. Следващата атака на арабите идва след западането на Омаядската династия, когато под предводителството на Мухаммад ибн Касим се води битката за Раджастан - 738 г., в която арабите са победени. Новите нашественици, които ги заменили, били тюрки и монголци.
С насилственото налагане на исляма, ислямското законодателство и норми на живот и съпротивата срещу тях, страната била етнически разделена. Една част от ислямските владетели останали в историята със своето толерантно отношение към различните от исляма религии и обичаи, докато други били запомнени като жестоки тирани, налагащи своята култура с меч. Влиянието на исляма било във всички области на живота: облеклото, храната, архитектурата, структурата на градовете, моралните ценности, изкуството, традициите и езика. Постепенно в Индия се оформили две езикови групи - Урду и Хинди, развила се търговията, която била защитена от новите ислямски закони и администрация, индийските математици, астрономи, учени, философи разпространили своите знания по целия свят. Новите технологични постижения на двете цивилизации се смесили и намерили отражение в строителството, изкуството, ежедневния живот и науката.

Султанатът Бахмани бил първото независимо мюсюлманско владение в
южна Индия, просъществувало от 1347 до 1527 г. Султанатът бил основан от персиеца от Бадакшан Ала-уд дин Хасан Бахман, който въстанал срещу султана в Делхи Мухаммад бин Туглаг. Негова столица през 1347-1425 г. била град Ахсанабад, а по-късно град Мухаммадабад - днешен Бидар. Султанатът Бахмани достига своя разцвет през периода (1466-1481 г.) година, след което през 1518 г. се разпада на пет области: Назамшахи - Ахмеднагар, Кутубшахи - Голконда, Баридшахи - Бидар, Имадшахи - Вархад, Адилшахи - Биджапур. Заедно те съставят „Деканския султанат”.

Деканският султанат (1527-1686 г.) година се разпростирал между Деканското плато, река Кришна и планинската верига Виндия. Петте кралства в неговите граници получили своята независимост след разпадането на Султаната Бахмани: Ахмаднагар, Биджапур в 1490 г., Голконда в 1518 г., Бидар в 1528 г. Деканският султанат е превзет от мугалската империя, а Голконда и Биджапур падат в ръцете на император Аурангзеб в 1686-87 г.

Делхийският султанат (1206-1526 г.) година бил съставен от няколко управляващи от Делхи династии. През 12-13 в., тюркските и афганистански племена завземат част от териториите на северна Индия и създават Делхийския султанат върху земите, притежавани от раджпутите.
Династиите, управляващи султаната, били: Mamluk Dynasty, известна като Династията на робите, Khilji dynasty, Tughlaq dynasty, Sayyid dynasty и Lodi dynasty. Първият султан на Делхийският султанат бил Кутб-уд-дин Айбак. Смесването на индийската и ислямска култура довело до зараждането на културния ренесанс в Индия, който се изразявал в развитието на литературата, архитектурата, изкуството, музиката и танците от този период. Владетелите на султаната попречили на разграбването и опожаряването на субконтинента от монголските нашественици, но нападенията на Тимур в 1398 г. отслабили силите на мюсюлманското владение. При династията Лоди, султанатът за кратко се възвръща към предишната си мощ, малко преди да бъде завзет от Бабур в 1526 г. и претопен от мугалската империя.

Мугалската империя управлявала Индия от 1526 г. до 1857 г. Мугалските императори били наследници на Чингиз хан, посредством Тимур и Чагатай хан и техните земи се разпростирали от Бенгалия до Белуджистан, Кашмир и река Кавери. Населенето на империята наброявало 150 милиона.

Тимур ибн Тарагай Барлас, познат като Тамерлан, бил владетел от тюркско-монголски произход и основател на династията на Тимуридите и Тимуридската империя. В 1398 г. той нахлул в земите на Султан Насир уд-дин-Махмуд Тугхлук, с цел да заграби съкровищата на Делхийския султанат. Тамерлан прекосил река Инд и подложил на опожаряване и разграбване селищата по своя път. След разгрома на армията на Насир уд-дин-Махмуд Тугхлук, Таргай победоносно влязъл в Делхи. Историята дълго ще помни ужаса от това завладяване. Къщите и хамбарите с жито били изгорени, 10 000 души били обезглавени, жените и децата били избивани безмилостно, както и онези, които отказвали да приемат исляма, хиляди били взети като роби, златото било ограбено от воините на Тимур, житото било разпиляно по улиците, а стените на крепостта сравнени със земята. Навсякъде се стелели дим и трупове. Тимур напуснал града през декември 1398 г. като се отправил към Мерут и Хардивар. Превзел и плячкосал свещения град Хардивар на 23 януари 1399 г., но преди да премине река Ганг се натъкнал на съпротивата на населението на Бхокархеди, от героизма, на които бил възхитен. През април на същата година, той се завърнал в своята столица Оксус.

Захир-ад-дин Мухаммад Бабур създава силна армия, с която успява да премине снежните проходи на планината Хиндукуш и да завземе град Кабул в 1504 г. В 1524 г. той установява свой лагер в Пешавар и обръща поглед към земите на Делхийския султанат като твърди, че той е техен законен владетел, като наследник на Тимур, който някога завладял тези територии. Когато Ибрахим Лоди отказва да върне на Бабур земите, принадлежали някога на неговите предци, императорът решава да направи няколко похода, като успява да завземе Кандахар. На 21 април 1526 г., в първата битка при Панипат, Лоди е убит, а армията му разгромена. С тази победа Бабур успява да наложи влиянието си над Агра и Делхи. За да укрепи своята власт в Индия, Бабур се изправя срещу съпротивата на раджпутите и в битката при Канва 1527 г. успява да победи владетеля на Мевар Рана Санга, който се опитвал да завземе Делхи и да подчини на своето управление цяла Индия.
Така наследникът на Тимур се превръща в родоначалник на мугалската династия и първият неин владетел.

Назир Уд-дин Мохаммад Хумаюн наследява трона на своя баща през 1530 г. След дълги борби с владетеля на империята Сур - Шер Шах Сури, той е принуден да отиде в изгнание в 1540 г. С намерение да си върне властта, Хумаюн се отправил към Сафидската империя в Иран. Щом пристигнал в Херат, той бил посрещнат като приятел и владетел от господаря на тези земи Шах Тахмасп, който му засвидетелствал почитта си и заповядал пътищата да бъдат разчиствани пред госта му. При престоя си в Иран, Назир се запознал с изящните произведения на иранското изкуство и архитектура, от които бил възхитен. Той дори уговорил някои от персийските майстори миниатюристи да работят за него, когато си възвърне управлението на империята. Шах Тахмасп предоставил на мугалския владетел 12 000 на кавалерия, с която Хумаюн можел да се противопостави на армията на брат си Камран, който също искал да се възкачи на трона. След завземането на Кандахар, мугалският владетел продължил към Кабул. В 1545 г. Шер Шах Сури умира, в 1554 г. умира и неговият наследник Ислам Шах. Всички пречки за възвръщането на властта на Назир Уд-дин са премахнати и той се завръща в Индия начело на силна армия, ръководена от опитния генерал Байрам Хан. На 23 юли 1555 г. Хумаюн си връща трона на Делхи и провежда няколко военни кампании за разширяване на своите територии в източна и западна Индия. Той въвежда в своята държава персийските методи на управление, персийския език, култура и изкуство. Дълбоко в себе си мугалският император бил много суеверен и очарован от астрологията и окултизма. Той подкрепял хората на изкуството, събирал в двора млади художници, които се обучавали в усъвършенстването на мугалската живопис и насърчавал развитието на персийските художествени и архитектурни стилове от епохата на Сафавидската династия.
Най-голямото архитектурно творение на Хумаюн било „Din-Panah” или „Убежище на религията” - крепост край Делхи, позната под името „Purana Qila” - „Старата крепост”. Астроном и математик, владетелят издигнал и редица обсерватории, надживели своето време.
Назир Уд-дин Мохаммад Хумаюн умира на 27 януари 1556 г. и е наследен от своя син Акбар.

Абул Фат Джелал Уд-ин Мохаммад Акбар става император на мугалите на 14 февруари 1556 г. По време на ранното си царуване, младият император решил да елиминира влиянието на династията на Шер Шах. Това довело до голямата битка при Панипат - 1556 г., където крал Хему Викрамадития бил ранен в окото и това решило изхода на битката в полза на Акбар. Хему бил заловен и екзекутиран. От 1558 г. до 1560 г., императорът разширил границите на империята си, като завзел крепостта Гвалиор, Северен Раджвар и Джайпур. По-нататъшното разрастване на мугалските територии продължило с присъединяването на съседните кралства към тях. Първият най-голям поход бил походът към кралство Малва, предвождан от сина на приемната майка на Акбар - Махам Анга, Адам Хан. Поведението на армията на Адам Хан било толкова варварско и жестоко, че владетелят Баз Бахадур едва успял да възстанови щетите, нанесени от битката. След повторното завземане на Малва през 1562 г., Бахадур се предал и бил назначен за администратор в мугалския двор. По-късно на същата година към територията на мугалите след тежка битка между армиите на Асаф Кхан и Рани Дургавати било присъединено и кралство Гондс. Разпростирането на империята на Джелал Уд-ин продължило със завземането на териториите на Раджестан, Гуджерат и Бенгалия. Една от най-големите му победи била завладяването на форт Читогарх, управляван от раджа Удай Сингх, през 1568 г.
Мугалският владетел привличал управниците на завоюваните крепости в своята администрация или в ръководенето на армията му, като по този начин заздравил своя съюз с раджпутите. Така успявал да упражнява контрол над властта им и в същото време поддържал самочувствието и привързаността им към неговото управление, като им давал възможност да получават високи титли в императорския двор. Много реформи били направени и в данъчната система като най-важната от тях била премахването през 1562 г. на задължителния годишен налог Джизие „пилигримска такса”, налагана на немюсюлманите, които пътували до различни места за поклонение.
Женитбата на принцеси, изповядващи хиндуизма с мюсюлмански владетели се практикували още преди времето на Акбар, но това не довеждало до стабилни съюзи на тези владетели със семействата, от които произлизали жените им, а самите жени губели връзките си с роднините и никога не се завръщали в родния си дом. Мъдрият император променил в много отношения тези съюзи. Според новите закони, раджпутският владетел, който омъжвал дъщеря си за Акбар, бил третиран заедно с неговите близки като равен с членовете на императорското семейство.
Императорът проявявал жив интерес към религията и философията. Увличал се по суфизма и надскочил консервативното мислене на своя двор, като се отнасял толерантно към всички религии. Интересите му се простирали в различни области на науката като философия, теология, история и политика. Акбар притежавал голяма библиотека с книги, съдържащи разнообразни научни знания. Бил обсебен от споровете със суфистите, философите и учените, които често карал да му четат на глас различни книги. Тези, които слушали думите му отстрани, често го определяли като изключително образована личност, притежаваща необикновени знания. В издигнатия от него град Фатерпур Сикри, Джелал Уд-дин построил специална зала „Ибадат Кхана” или „Залата за поклонение”, където провеждал своите дискусии с мистици, философи, теолози и представители на аристокрацията по различни философски и религиозни теми. Първоначално тези дискусии били достъпни само за мюсюлманите, но когато се превърнали в арена на ожесточени нападки и обиди, Акбар сменил позицията си и канел на тях представители на всички религии, та дори и атеисти, като постепенно разширявал обхвата на дискутираните теми. Заради разискването на такива въпроси като валидността на Корана и същността на Бога от представители на други религии, императорът бил набеден, че иска да изостави исляма. Опитите на владетеля да помири различните религии се оказали неуспешни, защото всеки един от представителите на тези религии защитавал своята религиозна система и отхвърлял религиозната система на другите. За да изглади религиозните различия между поданиците си, Акбар обединил общите философски възгледи на различните религии, които имали допирни точки помежду си и създал от тях една нова религия, която нарекъл Дин-и-Ллахи. Тя била повече етическа система за поведение, отколкото религиозна такава. В нея се отхвърляли всички човешки недостатъци, а като основни ценности се представяли благоразумието, благочестието, честността и стремежа за духовно усъвършенстване.
Освен като мъдър държавник, в историческото съчинение „Акбарнама” Акбар е описан от неговия историк Абул Фазал като генерал, завоевател, човек на изкуството, укротител на животни, войн, дърводелец, оръжейник, ковач, теолог и изобретател.
Акбар умира на 26 октомври 1605 г. от дизентерия. Той оставя след себе си завета за толерантност между хората и религиите и очертава най-правилния начин за управление, който трябвало да спазва всеки, който щял да управлява Индия след него.
Много по-късно историците ще определят царуването на Джелал Уд-ин Мохаммад Акбар като един от най-брилянтните периоди от историята на страната.

Синът на Акбар - Нур Уд-дин Салим Джахангир управлявал мугалската империя от 1605 г. до 1627 г.
Син на майка с хиндуистки и раджпутски произход, монархът изповядва Суни Исляма, но използва еднакви закони за всички поданици на държавата, независимо от това дали те са хиндуисти или мюсюлмани, като им гарантирал еднакви права. По отношение на наследството и брака, Джахангир прилага системите от обичаи и правни норми, присъщи на двете общности и различаващи се една от друга. Така Салим раздавал правосъдие в зависимост от вярата и убежденията на различните религиозни групи, съставящи населението на неговата държава, без да ощетява нито една от тях. В историята остава споменът за „Златната верига на Джахангир”, чрез която всеки един човек от царството можел да дойде и да поиска среща с владетеля за разрешаването на различни правни въпроси. Единият й край бил закачен на парапета на „Shah Burdj”, другия - на стълб до река Ямуна, а по нея били накачени 60 златни звънчета. Наследник на либералните идеи на своя баща, живеещ между исляма и хиндуизма, който изповядвала неговата майка - Хира Кунвари, Джахангир бил толерантен към всички религии. Той забранил на благородниците от двора да налагат исляма на когото и да било, изпращал дарове на брамините покрай Ганг, срещал се с много отшелници, към които изпитвал безкрайно уважение и твърдял, че за него и чест да бъде техен гост. Подобно на Акбар, синът му Салим водел дълги спорове на религиозна тема със сунитските и шиитски свещеници и се заклел, че ще защитава всички хора на книгата. Владетелят често взимал участие в множество хиндуистки церемонии, но смятал, че хиндуизмът и ислямът са две различни религии, обичаите и обредите, на които не трябва да се смесват.
Почитател на красотата, Салим се възхищавал от християнските стенописи и иконографски образи. Той позволявал на йезуитските свещеници да строят свои църкви и да обучават на португалски и философия на християнството индийските деца. Християните можели свободно да празнуват Коледа, Великден и всички останали свои празници.
Император Нур Уд-дин Салим Джахангир се прекланял пред изкуството и архитектурата. Задълбочените му познания в тази област личат от способността му да различи стила на всеки художник само с един поглед върху картината. В мемоарите си той пише: „Моята слабост към картините и опитите ми да съм техен критик достигнаха до такова ниво, че ако поставят пред очите ми платно, било то на художник от миналото или настоящето, което да е ненадписано, мога на мига да назова името на твореца, който го е създал. И ако на картината има лица, сътворени от много майстори на четката, мога да кажа кой художник, кое лице е изписал.” Произведенията на изкуството, създадени в двора на Салим, са старателно описвани, каталогизирани, датирани, за да се знае кога и от кого са нарисувани, какви са техните естетически стойности. Нур Уд-дин не само се възхищавал на християнското изкуство, но се стараел платна на различни европейски художници да се доставят в двореца. Тази страст на императора се зародила още по време на царуването на неговия баща, когато йезуитски мисионери за първи път донесли книги с красиви изображения на светци, гравюри и картини. С течение на времето, те носели все повече и повече произведения на различни творци, които Акбар и Джахангир внимателно изучавали и давали на придворните майстори, за да направят техни копия. Така в мугалското изобразително изкуство проникнали реализмът и техниките на изобразяване, присъщи на италианския ренесанс. Художниците от двора на императора се славели със своя талант и умелото създаване на портрети, поръчвани от владетеля и благородниците. По това време процъфтявала и архитектурата, като едни от нейните шедьоври били: гробницата на Емлад-Од-Доула, гробницата на Акбар в Сикандра, красивата джамия „Begum Shahi Mosque” в Лахоре.

Шахап-Уд-дин Мохаммад Корам Шах Джахан (1592-1666 г.) е петият император от мугалската империя. Името му на персийски означавало „Владетел на света”.
Императорът се справя с ислямските въстания в Ахмеднагар, отблъсква португалците в Бенгалия и завзема раджпутските владения Баглана и Бунделканд. По време на неговото царуване се усъвършенства военната машина на империята и се увеличава броя на благородническото съсловие. Под неговото ръководство териториите на мугалската империя се разширили. Императорът Шах Джахан бил почитател на изкуствата и красотата и насърчавал създаването на прекрасни сгради и произведения на изкуството, на които да се възхищава целия свят. Блясъкът и разкошът на неговия двор бил толкова голям, че впечатлявал чуждите посланици и пътешественици. Владетелят разгърнал широка строителна дейност, която включвала укрепването на Агра, построяването на „Кристалният дворец” („Sheesh Mahal”) в Лахоре, „Shahjahan Mosque” в Тата, “Wazir Khan Mosque” в Лахоре, градините „Шалимар” в Лахоре, „Naulakha pavilion” в Лахоре, „Jama Masjid” в Делхи и „Moti Masjid” (Pearl Mosque). Всичките архитектурни произведения от този период носели отпечатъка на артистичната му прецизност и усета за неповторима естетика.
Наред с архитектурата процъфтявали занаятите, приложните изкуства и изработката на бижута. Търговци от цяла Азия и Европа посещавали двореца, за да продават своите ювелирни изделия, перли и скъпоценни камъни. Пауновият трон бил най-яркият пример за съвършенството, до което достигнало ювелирното изкуство. Той бил изработен от злато и скъпоценни камъни. Балдахинът от изумруди лежал върху четири златни стълба, покрити с диаманти. Върху всеки стълб били гравирани по два пауна, декорирани с рубини и диаманти, а между пауните било разположено по едно дърво, украсено с перли, рубини и диаманти.
Шах Джахан бил и почитател на литературата, като подкрепял индуските поети Сундар Дас и Чинтамани. Той се възхищавал от музикантите и техните произведения. Под негово покровителство били създателите на музика Джаган Нат, Сукх Сен, Лал Кхан.
Шах Джахан срещнал любовта на живота си - прелестната Аржуманд Бану Бегам през 1607 г. След смъртта й, в нейна чест той издига величествения „Тадж Махал”.

Абу Музафар Мухи Уддин Мухамад Аурангзеб става император на мугалите на 15 юни 1659 г. след смъртта на баща си Шах Джахан. С идването му на власт демократичността на управление и религиозната търпимост, градени с много усилия от неговите предци - Акбар, Джахангир, Шах Джахан и брат му Дара изчезват и са заменени с консерватизма, налагането на Шериата и придържането към исляма.
Със закон са забранени: алкохолизма, робството, кастрацията, използването на наркотични вещества, хазартните игри, назначаването на евнуси, разгулните тържества, песните, танците и всякакви артистични представления. С цел да се прекратят сблъсъците между враждуващи групи под въздействието на алкохол и наркотични напитки, императорът забранил панаирите по време на хиндуистките религиозни празници. Други забрани засягали обичая „Сати”, както и обичаите „Jaharoka Darshan” и „Tuladan” или премерването на владетеля в злато.
Аскетичният живот на Аурангзеб оформил неговото разбиране за това, че чрез „Jaharoka Darshan” се създава култ към личността на управника, който народът бил задължен да приветства всяка сутрин при неговата поява на балкона на двореца. Понякога отсъствието на владетеля се тълкувало неправилно, тръгвали слухове, че е починал, които често водели до бунтове. Обичаят „Tuladan” бил отменен заради излишната показност на богатство и власт. Възвърнат бил отменения по времето на Акбар данък при религиозни поклонения - „Джиза”, който се плащал само от немюсюлманите. Много хиндуистки храмове, между които „Каши Вишванат” и „Гопинат” в Бенарес, „Кришна Джанмастан” в Матхура и „Сомнат” в Гуджарат били разрушени, а на тяхно място били построени джамии. Същата участ застигнала и хиндуистките училища. Забранени били погребалните клади край реките Сабармати и Ямуна, всички видове фойерверки, носенето на изшити със злато дрехи, паленето на маслени лампички в гробниците на светците и използването на златни и сребърни поставки за горене на тамян и ароматни пръчици. Опитът на императора да наложи насилствено исляма на няколко пандити от Кашмир срещнал съпротива в лицето на сикха Гуру Текх Бахадур Сахиб Джи, който заради убежденията си бил хвърлен в тъмница и обезглавен.
По време на своето царуване, Аурангзеб предприема редица военни походи, с цел да се разширят границите на империята. Той завзема три мюсюлмански царства, като побеждава низамите на Ахмеднагар, династията Адилшахи от Биджапури и династията Кутубшахи от Голконда. По-голяма част от живота си Аурангзеб посветил на своите битки с владетеля на маратхската империя - Чатрапати Шиваджи.
Отношенията на мугалския император с раджпутите също били обтегнати. Опитът му да сложи мюсюлманин на трона на Марвар предизвиква въстанието на раджпутите от Марвар Мевар и Джайпур, както и на тези от клана Бундела. Борбата на мугалският владетел с непокорните раджпути продължила до смъртта му през 1707 г.
В 1672 г. избухва въстанието на Паштуните, провокирано от поведението на мугалските войници, които се подигравали на жените от клана Сафи. Бунтът бил ръководен от поета - войн Кхушал Кхан Каттак. Мугалската армия, предвождана от Амер Кхан била обградена и разгромена от пащуните в Хайберския проход, свързващ днешните Афганистан и Пакистан. След разпространението на бунта, Аурангзеб бил принуден лично да се заеме с неговото потушаване.
В края на своя живот, мугалският император бил най-богатият и могъщ човек, живял някога на този свят. Той управлявал 150 милиона поданици, живеещи на територия от 1, 25 милиона квадратни мили. Прочул се като единственият владетел, опитал се да наложи законите на Шериата в немюсюлманска страна, Аурангзеб води почти непрекъснати войни, които източват хазната на държавата.
Тежките данъци, с които са налагани хората от империята, непочтителното му отношението към немюсюлманите, насилственото налагане на исляма, възвръщането на данъка за поклонничество „Джиза”, бруталната разправа с онези, които не искат да се подчинят на волята на владетеля, неговите чести отсъствия от столицата, довеждат до загубата на доверие в Аламгир и неговото управление. Избухват чести бунтове и натрупване на омраза, които подкопават основите на властта и отслабват силите на империята. Недоверието на Аурангзеб отчуждава от него всички приближени, синовете, жените и сестрите му. През цялото си царуване той не успява да разбере, че за да запази огромните си владения е трябвало да спечели любовта, привързаността и подкрепата на поданиците си.
Освен архитектурното наследство: „Badshahi Mosque” - Лахоре, „Bibi ka Maqbara”-Аурангбад, „Zinat-ul-Masjid” - Делхи, „Katra Masjid” - Матхура, императорът оставя след себе си корумпирана и неефективна администрация, деморализирана армия, управленски апарат, изправен пред банкрут, религиозно разделено население и страна, разкъсвана от бунтове.
Въпреки отшелническия си начин на живот, спазването на повелите на Корана, Аламгир е осъден на самота. Единственият човек от семейството му, който го подкрепял в неговите начинания, била сестра му Рошанара. През последните си дни Аурангзеб разбира, че дните на мугалската империя са преброени и че именно той е посял семената на разрушението й. Малко преди душата му да отлети, той произнася пълните с горчивина думи: „Azma fasad baqi" - „След мен ще настъпи хаос!”.
И наистина, след смъртта му неговите синове се впускат в кръвопролитна борба за престола на своя баща, а мугалската империя тръгва към своя залез. През 1857 г. последният мугалски владетел Сирадж уд-дин Абу-л-Музаффар Мухаммад Зафар-Бахадур Шах II се предава на британската армия и е изпратен в изгнание. Така съществувалата три века империя на Великите Мугали загива завинаги, но оставя ярка следа в историята и културата на Индия.

Империята на Маратхите съществувала от 1674 г. до 1818 г. Тя е основана от Чатрапати Шиваджи Бхосле, който се обявява за връщането на властта на хиндуистите в Индия. Той обявява за столица на своето независимо царство Райгад и воюва успешно с мугалската империя цели 27 (1681-1707) години за защита на своите земи.
В 1749 г. Шаху - внукът на Шиваджи, става император на маратхите, като управлява заедно с назначените от него министри - (Peshwas). След смъртта му, тези министри стават наследствени владетели на империята в периода 1749-1761 г. По това време империята се простира от Тамил Нанду до Пешавар и Бенгалия. Разцветът си тя достига през 18-ти век при управлението на Баджи Рао I. След загубата на третата битка при Панипат в 1761 г. срещу коалицията, включваща владетеля на Афганистан - Ахмад Шах Дурани, пащуно-афганистанците Рохилла (Патаните) и Шуджа уд-Даула, маратските владения спират своето разширение на северозапад, а властта на министрите се ограничава. Много от генералите на маратхите започват да действат в своя полза, опитвайки се да получат управлението на техните територии. Под ръководството на Мадхав Рао I стабилността на властта на мартхите в северна Индия е възстановена, но след неговата смърт управлението на империята се поема от пет мартхски династии: Синдхия или Шинде от Малва и Гвалиор, Пешава от Пуне, Холкар от Индоре, Гаеквад от Барода, Бхонсле от Нагпур.
През 1818 г. в третата англо-маратхска война, Баджи РаоII е победен и империята на маратхите попада под властта на Англия. Само една част от нейните територии остават да съществуват като независими до края на английската колонизация през 1947 г.

Империята на сикхите (1799-1849 г.) е основана от Махараджа Ранджит Сингх в района на Пенджап. Тя се създава със създаването на армията на сикхите „Khalsa” от поета - философ Гуру Гобинд Сингх Джи. Зараждането на тази империя започва още от времето след смъртта на Аурангзеб и упадъка на мугалската империя.
С нарастването на сикхската армия, тя се разделя на отделни полунезависими конфедерации (кланове) - „Misls", които контролират различни райони и градове. През 19-ти век земите на сикхската империя се разпростират от прохода Кибер на запад, до Кашмир на север, Синдх на юг и на изток до западен Тибет. С идването на власт на Махараджа Ранджит Сингх започва обединението на сикхските владения. След загубата на сикхите в англо-сикхската война от 1849 г., империята се разпада и бива разпокъсана на четири провинции: Лахоре, Мултан, Пешавар и Кашмир.

Колониалната ера започва в 1498 г., когато корабите на Вашку да Гама пристигат в Калкута. Скоро след това португалците установяват свои търговски центрове в Гоа, Диу, Бомбай и Даман и основават там свои колонии.
Холандците се задържали в Индия от 1605 до 1825 г. Източно-холандската индийска компания създала търговски центрове в Палипурам, Кочи, Кодунгаллор, Кундапура, Понани, Какинада, Паликол и Сурат. Холандците търгували с подправки, коприна, скъпоценни камъни, текстил, селитра и опиум.
Датчаните (1605-1825 г.) стъпили на бреговете на Индия с търговска цел и останали в страната 200 години. Под тяхно владичество попаднали: Сурат, Бхаруч, Венрула, Ахмедабад, Малабар, Кочи и Садрас. Те оставили след себе си фабрика, принадлежаща на Датската Източно-индийска компания в Бхаруч, склад за оръжия във Венрула, гробище с красиви гробници в Ахмедабад, Dutch Palace (Mattancherry Palace) в Кочи.
Французите(1673-1954 г.) завзели рибарското селище Пондичерив, щата Тамил Наду, като го превърнали в процъфтяващ търговски пристанищен център. Те се заселили в Чанданнагар (Чавдернагар), Янаон в Андра Прадеш, Махе, Караикал и част от Ориса.
Англичаните (1615-1947 г.) наложили своето силно влияние на индийския субконтинент след разгрома на мугалската империя. Те завзели големите градове като: Калкута, Делхи, Мадрас, Агра, Бомбай, Карачи, Нагпур, Бхопал и Хайдербад.

Британският радж е управлението, наложено на индийския субконтинент в периода 1858-1947 г. Той включва територии, директно владени от британската администрация в Делхи. Не всички земи са зависими от короната, съществуват части от Индия, които са управлявани от махараджи, раджи и наваби, подписали договор с Британия, запазили властта си, но загубили своя суверенитет. Владетелите на тези територии признават върховенството на британския монарх.
Британският радж поделя страната на две - Британска Индия и Местна Индия.
С Британска Индия се означават онези територии, които са пряко подчинени на короната и се управляват от кралицата с помощта на губернатор, подчинен на генерал-губернатора на Индия. Този термин се използва и за обозначение на земите, подчинени на Британската Източно-индийска компания.
Местните княжества или Местна Индия се състои от феодални владения, които не влизат в състава на Британска Индия и се управляват от раджи, махараджи, низами и наваби. По-големите владения имали повече права, давани им от колонизаторите, отколкото по-малките. Отбраната, външните им работи и комуникациите се контролирали от британците. Начело на административния апарат стои генерал-губернаторът на Индия, наричан вицекрал със седалище в Калкута. След него се нареждат губернаторите на отделните провинции. В Лондон било сформирано Министерство по индийските въпроси (Secretary of State for India), съставено от 15 човека, като за негови членове се избирали онези, които били живели в Индия повече от 10 години. Постепенно индийците също били допускани до участие в управлението. През 1909 г. на служба при вицекраля са назначени индийски съветници, а тази част от населението получило по-добро образование, можела да работи в обществените съвети по места и законодателните съвети. Гладът и честите епидемии водят до бунтове срещу британските колонизатори. В 1920 г. Махатма Ганди оглавява масово движение срещу Британския радж, като си служи с мирни средства, докато други привърженици на независимостта използват въоръжена съпротива.
В 1947 г. с извоюването на независимостта, страната се разделя на две - Индия и Пакистан. По конституцията от 1950 г. Индия е обявена за суверенна демократична република. Първата конституция на Пакистан е приета в 1956 г., а втората в 1972 г. Според нея страната се определя като федеративна република, състояща се от четири провинции.

Амир Тимур Ибн Тарагай Барлас (Тамерлан) - завоевателят

Захир Уд-дин Мухамад Бабур - родоначалникът на Мугалите

Насир Уд-дин Мухамад Хумаюн - злочестият император

Джалал Уд-дин Мухамад Акбар - великият и мъдър Мугалски владетел

Нур Уд-дин Салим Джахангир - бунтарят с много лица

Шахаб Уд-дин Мухамад Шах Джахан - императорът с душа на романтик

Абул Музафар Уд-дин Мухамад Аурангзеб - един самотен странник

Ашока - най-ярката звезда в историята на човешките владетели

Арийците - войнствените заселници на Индия

Ведите - книгите, събрали цялата човешка мъдрост

Дара - принцът мистик

Зеб-ун-Ниса - невидимият живот на една принцеса

Забравената принцеса Джаханара Бегум

Нур Джахан - великата жена зад император Джахангир

Индската цивилизация