Религии в Индия » Ислям
Ислямът е монотеистична религия, за която вярващите в него смятат, че е проявление на Вселенския закон, който неколкократно е бил разкриван пред хората в различни епохи, включително пред Авраам (Ibrāhīm), Мойсей (Mūsá), Мохамед и Исус (Isa).
Корените на исляма могат да бъдат намерени в древен текст от Библията, разказващ за един човек, който неспирно търсел Бог. Този човек можел да носи много имена и да е събирателен образ на хората, вървели по земята в нейната, започнала от незапомнени времена, история, можел да бъде от всяка религия, защото всички религии съдържат в себе си основните принципи на Вселенския закон и проповядват състрадание, човечност, мъдрост, добронамереност, хармония със заобикалящия свят и природата, защото всички религии търсят смисъла на човешкото съществуване, смисъла на човешкия живот, истината за същността на Бога. Този човек, описан в библейския разказ, имал свое собствено име, казвал се Авраам и повече от всички други искал да разбере какво представлява Бог, да научи какво очаква от хората, защо се намесва в съдбите им, да осигури по-добър живот на своето семейство и да изпълни волята на Яхова.
Авраам се родил в град Ур в Месопотамия, а негов баща бил Терах. Той имал съпруга Сара, двама братя - Нахор и Харан и един племенник - Лот. Един ден Терах събрал семейството си и онези, които им служели, напуснал Ур и се заселил в Харан (Harran) - древен град в северното междуречие. След смъртта му, Авраам, в сън или видение, бил посетен от Бог, който му рекъл:
„Събери всичките си вещи и напусни този град и дома на баща си. Аз ще ти дам друга земя и ще те благословя и ще направя името ти велико. Ти ще станеш родоначалник на голяма нация. Благословен от мен ще бъде онзи, който те почита, а прокълнат онзи, който те проклина. Заради теб, всички семейства по света ще бъдат благословени...”.
Въпреки възрастта си, синът на Терах напуснал Харан и заедно със семейството си се отправил към Ханаан - земята, обещана му от Бог. По пътя Лот се отделил от Авраам и се заселил в Содом, който по-късно бил унищожен заради неправдите, злото и безпътния живот, ширещи се в него. Авраамовата жена Сара не можела да има деца, ето защо тя предложила на съпруга си да вземе нейната робиня Агар, за да му роди наследник. Щом Агар забременяла, тя започнала да се държи зле със Сара и съпругата на Авраам я изгонила. Прислужницата побягнала и отишла в пустинята, където пред нея се явил един ангел и й казал:
„Върни се при господарката си! Ще родиш син с име Исмаил, защото господ чу за твоето страдание. Той ще бъде между човеците като див орел и ще живее пред лицето на всичките си братя...”.
Агар се покорила на думите на небесния пратеник и се върнала при Авраам, а след време му родила син, който нарекли Исмаил. Въпреки, че имало кой да го наследи, Авраам продължавал да страда заради мъката на Сара, която от цялото си сърце желаела да има дете.
Веднъж, когато седял пред шатрата си, чул гласа на Господ:
„Погледни към небето и изброй звездите, ако можеш ги изброи. Толкова ще бъдат твоите потомци. Ти ще бъдеш баща на много народи и много царе ще произлязат от тебе... И ще дам на теб и твоите потомци цялата ханаанска земя за вечно владение...”.
На другия ден, пред шатрата му застанали трима пратеници на Бог, които му съобщили, че Сара ще роди син и станало така, както предрекли, родил му се син, който нарекли Исаак.
Децата израсли заедно, но Исмаил започнал да се присмива на Исаак и майка му помолила Авраам да прогони сина на Агар, заедно с неговата майка. Тя направила това не само, защото мразела своята слугиня, но и защото искала Исаак да наследи баща си. Отначало Авраам се колебаел и не желаел да изпълни искането на жена си, поради това че обичал еднакво и двамата си сина и му било трудно да се раздели, с който и да е от тях, но и в това начинание Бог му помогнал, като му обещал да се погрижи за Исмаил и да го направи родоначалник на голям народ. На сбогуване с Агар и детето, Авраам им дал храна и вода и ги изпратил, като ги благословил.
По време на пътуването, майката и синът объркали пътя и навлезли дълбоко в пустинята. Водата им свършила и жаждата започнала да ги измъчва. Тогава Агар оставила Исмаил до един храст и се отдалечила със сълзи в очите, защото не искала да гледа как ще умре от жега и липса на вода. Както седяла и плачела сред пясъците, пред нея се явил ангел, изкопал с ръцете си кладенец и я успокоил с думите:
„Не се страхувай, Агар! Бог чу твоя плач и този на сина ти и ще се погрижи за вас. Ще превърне Исмаил в родоначалник на голям народ...”.
Изворът, изкопан от ангела, бил наречен Замзам (Zamzam). Майката и детето пили от него, утолили жаждата си и продължили своя път през безкрайните пясъци на пустинята. Тук те срещнали хора от древното арабско племе джурхум, които ги приютили и така Исмаил и Агар заживели сред тях. От номадите момчето се научило да оцелява в пустинята, научило арабския език и станало изкусен стрелец с лък. С времето той станал родоначалник на най-известните арабски родове. Така се изпълнило предсказанието на ангела, което той изрекъл пред Агар.
Според друг разказ, Авраам отвел Агар и Исмаил в Мека и често идвал да ги посещава. При едно такова посещение, той помолил своя син да му помогне с реконструирането на Каба, която, според Корана, била построена от Адам.
Основоположник на исляма бил Мохамед. Името му означава „достоен за възхвала” или, както някои историци го превеждат, „Пратеник на бог”, родил се в Мека и бил от арабския клан Banu Hashim, който спадал към племето курейши. Баща му - Абдулла ибн Абд ал-Мутталиб починал, когато момчето още не било родено. По традиция, до навършване на петгодишна възраст, то живяло при бедуините в пустинята, а негова приемна майка станала Халима бинт Аби Дхуаяб от арабския клан Banu Sa'ad от племето Ha'wa zin. Арабите смятали, че климата на пустинята закалява децата, а начина на живот в нея възпитава в тях самодисциплина, достойнство, чувство за отговорност и свобода.
Когато се завърнал у дома, Мохамед заживял с майка си - Амина бинт Вахб, която произлизала от библейския род на Исмаил, към който принадлежал клана Banu Zuhrah. На шестгодишна възраст момчето загубило и майка си, която починала след боледуване и така останал пълен сирак. Грижите за него поел дядо му по бащина линия Абд ал-Мутталиб. Съжителството на детето с него също не било дълго, защото дядо му починал, когато то навършило десет години и бил заменен от неговия вуйчо Абу Талиб ибн Абд ал-Мутталиб.
Мохамед придружавал своя вуйчо в търговските му пътувания до Сирия, за да изучи неговия занаят. Като пораснал, младежът станал търговец, подобно на Абу Талиб и се прославил със своята честност и безпристрастност, заради които бил наречен „al-Amin" - „Предания”. На двадесет и пет години той се оженва за Хадиджа, която е с петнадесет години по-възрастна от него, но това не им пречи да живеят в обич, разбирателство и хармония.
На Мохамед се приписва поставянето на Черния камък в Мека, много преди да се превърне в пророк на исляма. Предполага се, че Черният камък бил хвърлен от небето от един ангел, който по този начин искал да покаже на Адам мястото за построяването на първия храм на земята. Отначало камъкът бил бял, но заради греховете на хората станал черен. По време на потопа олтарът на Адам и вградения в него камък се изгубили, но след време били намерени от Авраам, който ги открил на мястото, което му показал архангел Гавраил (Jibrail). Авраам накарал своя син Исмаил да построи отново храма Каба и да постави в него камъка.
При обновяването на Каба по времето на Мохамед, Черният камък бил отново отделен от стената, за да се улесни реконструкцията на храма. При връщането му обратно, различните кланове спорели кой от тях да извърши това и стигнали до решението да попитат случайно влезлия през портите на Каба човек как да постъпят. Този човек се оказал Мохамед. Той ги посъветвал да опънат едно платно, да сложат в него камъка, да изберат по един представител от всеки род и избраните да хванат платното в краищата му и да отнесат по този начин камъка до определеното за него място. Така всички ще участват по равно във вграждането на свещения камък. Хората направили така, както им казал пророка, а в знак на уважение към мъдрото му решение, старейшините му позволили да вгради камъка в стената на Каба със собствените си ръце.
Някъде към четиридесетата си година, Мохамед започва да сънува пророчески сънища и все по-често търси уединение сред тишината на планините. При едно от посещенията си на планината Хира, пророкът се среща с архангел Гавриил, който му заповядва:
„Чети!”
„Аз не мога да чета.” - отвръща Мохамед.
„Чети!” - повтаря ангела.
„В името на твоя господ, който е създал човека от капка кръв и се грижи за него... Бог, който е създал цялата Вселена и всичко в нея!
Възгласи това! В името на този, който научи хората да четат и пишат,
научи хората на това, което те не знаеха!
Но хората се възгордяха и се отдалечиха от него...
Да не въстава човек срещу великодушния и щедър Бог, воден от своето невежество и надменност, защото Бог ще му отнеме всичко...!
Забелязали ли сте човек, който забранява на слугата да се моли, забелязали ли сте дали слугата насърчава и води по правия път вярващите или отрича истината и й обръща гръб?
Знаете ли, че Аллах вижда всичко?
Не! Ако възгорделият се не се смири, ще бъде наказан заради греховете си...!
Нека призовава своите приятели да му помогнат...
Ние ще призовем силите на ада...!
Не се подчинявай на грешниците, пророче...!
Падни по лице пред твоя бог и се приближи към него!”.
(Sūrat al-ʿAlaq - 96)
След това послание, Мохамед потърсил утешение при Хадиджа и нейния братовчед Варага ибн Нафаил - свещеник - евионит (юдействащ християнин), защото смятал, че другите ще го приемат за луд, ако разкрие пред тях словата на архангела. Трябвало да изминат цели три години, преди пророкът да събере смелост и сили, за своя живот като проповедник на новата религия, която нарекъл ислям (подчинение, покорност). През тези три години той проповядвал тайно онова, което го научил архангел Гавриил, само сред приятелите си и най-близките до него хора. Първите му последователи били неговата съпруга Хадиджа, десетгодишния му братовчед Али ибн Абу Талиб ибн Абд ал-Муталлиб ибн Хашим ибн Абд-ал-Манаф, халифът Абу Бакр Абдаллах ибн Усман ибн Амир ибн Абд-ул-Узза ибн Амр ибн Кааб ибн Саад ибн Тамим ибн Мурраат-Тайи или Абу Бакр ас-Сиддик, който следвал Мохамед през целия му нелек път като пророк и осиновеният син на Мохамед - Заид ибн Хариса ибн Шурахил ибн Абдал-Узза. Повечето хора в Мека се подигравали на думите на пророка, когато в 613 г. той започнал да проповядва исляма сред по-широк кръг от слушатели.
Религията на арабите в това време била политеистична, но те вярвали и в учението на пророка Ибрахим, от което идва поклонничеството в Мека - хадж и почитането на Каба. Сред арабските племена се ширело гостоприемство и спазването на договорите, кръвното отмъщение, борбата за власт и някои жестоки, варварски обичаи. Земеделието било развито само в оазисите, защото останалата част от пустинята била суха и безплодна. Тези сурови, неподчиняващи се на никой хора, трудно можели да разберат и приемат неща като смирение, състрадание, отхвърляне на материалните блага, пълно подчинение на бог, търсене на опрощение на греховете, неколкократни молитви и отказ от варварските обичаи.
По-богатите търговци и ръководителите на местните племена виждали в новото учение заплаха за установените обществени норми и се опитвали да отклонят Мохамед от желанието му да проповядва идеите си сред жителите на Мека. Въпреки предложенията и заплахите, които отправяли към него, той продължавал да разпространява сред все повече свои привърженици исляма.
Isra and Mi'raj или нощното пътуване на Мохамед се осъществява през 621 г.. Коранът разказва, че една нощ, докато пророкът спял, подпрял глава на стената на Каба до него се приближил архангел Гавриил и му предложил да го заведе до Йерусалим. Той го качил на коня си Бурак и го отнесъл в Хеброн, Витлеем и Йерусалим, където пророкът се срещнал с Мойсей - Musa, Авраам - Ibrahim и Исус - Иса. За една нощ Мохамед успял да се пренесе от джамията Al-Masjid al-Ḥarām („Свещената джамия”) в Мека, в джамията Al-Aqsa Mosque в Йерусалим и от там да премине през седемте небеса. При завръщането си в Мека, той донесъл посланията на Бог към хората, следващи исляма.Това пътуване на Мохамед е отразено в Корана в „Sura Al-Isra”:
„Слава на Бога (Аллах), който заведе своя слуга на нощно пътешествие от свещената джамия Al-Masjid al-Ḥarām до далечната джамия Al-Aqsa, за да види и чуе той някои от неговите повели.
Защото той може да види и чуе всичко.
Ако правиш добро, го правиш за себе си, ако правиш зло, го правиш за себе си...
Словата от Коран водят по добрия път и казват, че онези, които вършат праведни дела, ще получат голяма награда, а за онези, които вършат зло, е приготвено болезнено наказание...
Който върви по правия път, ще спаси душата си, а който върши грехове, ще я загуби...
И отдай на роднината каквото му се полага по право и на нуждаещия се, и на пътника (в неволя) дай, но не пилей и не прахосвай!
И ако ти се налага да се отвърнеш от нуждаещите се, потърси милостта на Бога и говори с тях с благи думи...
И не убивайте децата си поради страх от бедност! Убиването им е голям грях.
И не пристъпвайте към прелюбодеянието! То е непристойност и ходене по пътя на злото.
И не убивайте човек - Аллах е възбранил това, освен ако не се извършва по закон!
И не пристъпвайте към имота на сирака, освен с добронамереност, докато не достигне зрелост!
Изпълнявайте обещанията си, защото за тях носите отговорност!
Претегляйте всичко с точни везни, да има баланс във всичко - това е най-добрия начин, който дава добър резултат!
Не следвай онова, което не познаваш! За слуха, зрението и сърцето ще бъдеш питан!
И не върви по земята с надменност! Ти нито ще пробиеш земята, нито ще се въздигнеш, колкото планините.
Злото е омразно за Бог!”.
Когато Мохамед разказал на жителите на Мека за своето пътуване, те не му повярвали, обвинили го, че си измисля страни истории, започнали да се съмняват в неговия разум, а някои от тях се отказали от исляма. Хората се обърнали към Абу Бакр с молба да разбере истината за думите на пророка, защото знаели, че халифът е мъдър човек. След като разпитал подробно Мохамед за неговото пътуване и поискал да му опише джамията в Йерусалим, която халифът бил посетил някога, Абу Бакър установил, че всичко, което казва пророкът, е истина и съобщил това на вярващите. След смъртта на своя вуйчо и жена си Хадиджа в 619 г., наречена „Годината на скръбта”, Мохамед бил принуден да напусне Мека и да търси нов дом в Ат-Таиф, но не бил приет добре там и се върнал в Мека. Не след дълго, поради омразата на голяма част от населението на града, неразбирането на неговите идеи и смъртните заплахи, надвиснали над главата му, пророкът бил принуден да се пресели в Ясриб (Медина). Това преселение в 622 г. било наречено хиджра, довело до създаването на първото ислямско царство и дало началото на летоброенето в ислямския лунен календар. Съставена била „Конституцията на Медина”, която утвърждавала мирното съжителство между осемте племена в града, преселниците от Мека, евреите и християните. Поради това, че хората в Медина били запознати с монотеизма, те по-лесно приели идеите на исляма и скоро целия град и войската били в ръцете на Мохамед.
В 623 г. започнал продължителен военен конфликт с Мека, където поддръжниците на исляма били преследвани и измъчвани. Този конфликт завършил с капитулацията на Мека в 630 г. До 632 г. Мохамед се превръща в управник на цяла Южна Арабия. Той обединява войнствените бедуински племена, които, водени от една религия и Бог, завладяват Месопотамия, Сирия и Палестина, а 642 г. откъсват Египет от властта на Византийската империя. През 711 г. арабите завземат северна Африка и Испания. Те изграждат могъща империя - Арабският халифат, който включва в своите граници териториите на Арабския полуостров, Ирак, Иран, по-голямата част от Задкавказието, Централна Азия, Сирия, Палестина, Египет, Северна Африка, по-голямата част от Пиренейския полуостров, Синд.
В края на своя живот, в 632 г., Мохамед предприема своето последно поклонническо пътуване към Мека - (Hajj) и изнася последната си реч пред своите последователи на хълма Arafat.
След неговата смърт - на 8 юни 632 г., пророкът е положен в гробница близо до дома му и джамията, която той изградил. По-късно халифът ал-Валид I от халифата на Умаядите разширява джамията „Al-Masjid al-Nabawī” („Джамията на пророка”), включвайки в територията й гроба на Мохамед.
Ислямът проповядва вярата в един бог - Аллах, който е сътворил цялата Вселена и всичко в нея. Той е вечен, няма начало и край, не е сътворен от никой и нищо, приема се за свръхестествен, невъображаем, неподражаем и е непостижим за човешкия разум. Аллах е творец на всичко, което притежава живот и на неживата природа и е крепител на хармонията в създадения от него свят. Мюсюлманите вярват, че всички събития са плод на волята на Бог и нищо не се извършва без неговото знание. Нищо не може да се скрие от погледа му, защото той ръководи съдбата на всичко съществуващо. Аллах е единствен и истински бог, създател на целия свят. Според Корана не съществуват други богове, освен него и преклонението пред митически персонажи, езически богове, природни стихии или отделни личности, се счита за грях. В исляма Бог има 99 имена, всяко от които описва едно негово качество.
Близо до Аллах стоят ангелите - Malak (вестители). Те, както и ангелите в християнството, не притежават своя собствена воля, а се направляват от Бог и са създадени от светлина, а според исляма - от природните стихии. Ангелите са невидими за хората, но понякога се явяват на пророците или приемат човешки образ, за да предадат волята на Бог. При тях съществува определена йерархия и някои по-висши носят наименованието архангели. Те са не само посредници между света на хората и този на Бог, но и пазители на човеците, които ги водят по пътя на истината и ги наставляват да вършат добри дела.
По-известни от тях са:
Jibrail - Архангел Гавриил - вестителят на Бог, който говори с пророците, поддържа онези, които вършат добро и се смята за ангел на правдата;
Michael - Архангел Михаил - ангелът на милосърдието и препитанието, а също и на съдбата;
Izra'il (Malak al-Maut) - Азраи́л - ангелът на смъртта, който освобождава душата от физическото тяло. Заради смелостта му да отиде на земята, когато тя била все още пуста и да се изправи срещу войските на дявола Iblis, за да донесе на Бог нужните му за сътворяването на човека материали, на Izra'il бил поверен списъка на всички от човешкия род. Ангелът можел да разпознава благословените и прокълнатите, но не можел да знае кога някой ще умре, докато до божия трон не паднело листо от райското дърво с името на човека. Тогава, след четиридесетия ден, Izra'il отделял тялото от душата;
Israfil - вестителят на Страшния съд, ангел, създаващ прекрасна музика, тръбата, на който ще възвести възкресението на мъртвите;
Mu'aqqibat - ангел пазител, който предпазва хората от злото, болестите и смъртта;
Kiraman Katibin - Raqib и Atid са два ангела, които записват добрите и лоши дела, мисли, думи и чувства на хората и определят кой ще отиде в рая (Jannah) и кой в ада (Jahannam);
Ridwan - ангелът, пазител на рая;
Malik - ангелът, поддържащ огньовете на ада;
Harut и Marut - ангели, приели човешки образ и надарени със свободна воля. Те се грижат за предпазване на хората от греховете.
Дяволът в исляма се нарича Iblis - „Безнадеждният” и е създаден от чист бездимен пламък, както и джиновете (духовете), на които той се счита прародител. Заради неразбирателството си с Бог и нежеланието му да се поклони на неговото творение - човека, той бил прогонен от небесните селения.
Коранът разказва, че Бог изпратил на земята архангел Izra'il да му донесе пръст, подходяща за направата на първото човешко същество, която той събрал от различни части на света, за да има различия в характера и вида на божието творение. Щом пръстта била събрана, Бог направил Адам, вдъхнал му живот посредством дъха си, дал му големи знания и вградил в него жажда за познание.
Въпреки предаността на ангелите към владетеля на небесата, Аллах решил да постави човека за свой представител на земята. Ангелите знаели, че със своя непостоянен характер, жажда за власт и възгордяване, хората ще разрушат рая на земята и се опитали да предупредят Бог за това, но вместо да ги послуша, той решил да демонстрира пред тях надмощието на Адам. Наредил пред престола си различни предмети, животни, всички онези неща, които бил сигурен, че човекът познава и накарал ангелите да ги назоват по име, а те му отвърнали: „Ние не знаем нищо друго, освен онова, на което си ни научил, само ти си най-мъдрия и знаещият!”. Като изслушал отговора им, Аллах се обърнал към Адам и го помолил да назове онова, което вижда пред престола му. Адам не само изброил имената на предметите и животните, но и дълго разказвал каквото бил научил за всяко едно от нещата, пред които седял. Ангелите били учудени и възхитени от познанията на първия човек и, когато Бог ги накарал да му се преклонят, всичко го сторили, с изключение на Iblis. Запитан защо не иска да направи каквото му е заповядано, той гордо казал: „Аз съм по-добър от него. Ти ме създаде от огън, а него си създал от глина...!”. За наказание, Бог го пропъдил и го проклел да страни от пътя на истината, като го заплашил, че ще го пресели в ада, заедно с всички грешници и джинове. На свой ред Iblis се заканил да завлече със себе си в адските недра колкото се може повече хора. От този ден нататък, дяволът, или както го наричат още, Шейтанът, шепти в ухото на мъжете и жените, на всички човешки същества, приканвайки ги да вършат грехове и отклонявайки ги от пътя на вярата и доброто. Всяка завлечена в ада от него душа била отмъщението му към Адам и Бог за извършената спрямо него несправедливост.
Раят в исляма (Jannah) е място, обитавано от праведните и извършвалите добри дела. В него се влиза през осем врати:
Baab As-Salaat - вратата на спазвалите всички молитви;
Baab Al-Jihad - вратата на тези, които са загинали, защитавайки исляма;
Baab As-Sadaqah - вратата на давалите милостиня;
Baab Ar-Rayyaan - вратата на спазвалите всички пости, особено по време на Рамадан;
Baab Al-Hajj - вратата на извършилите хадж или поклонение в Мека;
Baab Al-Kaazimeen Al-Ghaiz Wal Aafina Anin Naas - вратата на онези, които са успявали да контролират гнева си и да прощават на другите;
Baab Al-Iman - вратата на онези, които са имали силна вяра в Аллах и са спазвали дадените от него заповеди;
Baab Al-Dhikr - вратата на призовавалите Бог за техен водач, наставник и молили го за опрощение на делата им(du'a);
Градината на рая е място, скрито от света, осигуряващо покой и блаженство. През нея текът четирите реки, пълни с мляко, вино, мед и вода. Край тях се издигат фонтани, утоляващи жаждата и отмиващи болката в душата. Тук са двата извора - на изобилието и вечността. Пред извора на вечността душата може да се срещне с бога.
В рая се издига Дървото на познанието и Дървото на живота - Sidrat al-Muntahā, отбелязващо края на седемте небета. Дървото на живота расте в средата на рая, а според някои изследователи на древните текстове, от дясната страна на трона на Аллах.
Дървото Shajara-i Tuba разпростира своята сянка върху такова пространство, което не може да бъде извървяно със стотици години. То расте с корени към небето и клони към земята и има своята противоположност - дървото Shajara-i Zaqqum в ада. От неговите цветчета са направени дрехите на праведниците в рая.
Освен тези дървета, в райската градина има плодни дръвчета, символизиращи живота, любовта и приятелството и кипариси, символизиращи смъртта. Сред нея е и изворът Salsabil, от който извират реките Rahma (Реката на милосърдието) и Al-Kawthar (Реката на изобилието). Зад Дървото на живота започват божествените селения, в които никое същество не може да пристъпи.
Райските градини са изпълнени с прекрасни цветя, чиито омагьосващ аромат се носи из въздуха. Плодовете на дърветата са сладки и ухаят приятно, а живота в рая е преизпълнен с щастие, охолство и покой.
Пророците (nabī) в исляма са специално избрани от Бог хора, които са най-великите личности на своето време и остават като такива в човешката история. Те трябвало да притежават определени качества като: достойнство, праведност, правдивост, мъдрост, безгрешност състрадателност, сила на характера, интелект. Пророците предавали на хората посланията на Бог с помощта на ангелите, напътствали ги и съветвали владетелите.
Много от пророците в исляма са считани за пророци в християнството. Вестителите на божията воля в исляма са: Adam (Адам), Idris (Енох), Ibrahim (Авраам), Musa (Мойсей), Ishmael (Исмаил), Lut (Лот), Yousuf (Йосиф), Dawud (съответства на библейския цар Давид), Sulayman (библейският цар Соломон), Ilyas (Илия), Harun (Арон), Yunus (Йона), Dhul-Kifl (Езекил), Yahya (Йоан Кръстител), Isa (Исус).
Основните ценности в исляма са Петте стълба на исляма:
Shahada - вярата в един Бог;
Salah - молитвата, която се извършва пет пъти на ден и свидетелства за силната вяра на последователите на исляма в Бог. Чрез нея мюсюлманите призовават Аллах, молят го за опрощение на греховете, напътствие, защита. Посещението на джамията е задължително, освен когато човек е много болен, намира се на дълъг път, когато е много стар, страда от умствено увреждане или парализа. Salah поддържа сплотеността на мюсюлманската общност, поддържа чувството на единност, обич, приятелство. Ако някой поради болест престане да посещава джамията, другите се молят за него, посещават го в къщи или го наставляват и подпомагат, когато загуби вяра. Расовата или класова принадлежност нямат никакво значение за извършването на молитвата - Salah, защото, според исляма, всички са равни пред лицето на Аллах.
Основните правила, които трябва да се спазват при извършването на молитвата са:
Ритуално измиване, пречистване - Wudu: измиват се ръцете, краката, лицето, носа, устата, ушите, брадите и мустаците при всяка молитва и косата един път на ден;
Намиране на чисто място за молитва, когато тя не се извършва в джамията;
При молитва хората се обръщат с лице към Мека - Kibla;
Дрехите, обличани при молитва, трябва да са чисти, а не замърсени;
Молитвата трябва да се извършва съвестно и с желание;
Молитвата се извършва в трезво състояние;
Времето за молитва е преди изгрев-слънце - (fajr), по пладне (dhuhr), следобед (asr), след залеза на слънцето (maghrib)и вечер (isha).
Zakāt - даване на милостиня на бедните представлява събирането на средства, в зависимост от финансовото състояние и придобивките на личността. В мюсюлманските държави Zakāt се събира и разпределя от държавните органи. Всеки мюсюлманин отделя 2,5% от натрупания през годината капитал, 2,5% от стоките, използвани за търговия, 5% до 10% от реколтата, ако тя не е по-малко от 653 килограма. Zakāt се събира при определени условия при добиване на злато и сребро и при отглеждането на селскостопански животни.
Милостинята се разпределя между:
Бедните и нуждаещите се хора, които не притежават нищо;
Онези, които притежават недостатъчно средства за живот;
На мюсюлманите, останали без средства в чужбина;
На длъжниците, взели средства, позволени от Шериата (ислямския закон) за лични цели или в полза на друг човек;
За религиозни цели и укрепване на вярата;
Тази милостиня цели да се поддържа социална справедливост и да се постигне душевно извисяване, пречистване и спасение от греховете, непривързаност към материалното и парите, отхвърляне на алчността и егоизма, формиране на състрадателност. Zakāt се счита част от вечния договор, сключен между хората и Бог. Отхвърлянето на даването на милостиня обрича личността на отхвърляне от Бог.
Освен Zakāt, съществува и милостинята Sadaqah. Тя е доброволно даване на пари, дрехи, храна на бедните, сираците, пътниците, войниците. За Sadaqah се счита и отделеното за Аллах време - труд, усилия, проявление на снизхождение към онзи, който не заслужава, и усилията за поддържането и разпространението на вярата.
Hajj е поклонническото пътуване до Мека в месец Dhu al-Ḥijjah или последния месец от ислямския календар. Това пътуване символично повтаря живота на Мохамед и е израз на сплотеността на мюсюлманите и подчинението им на Бог. Поклонението трябва да се извърши поне веднъж в живота на изповядващите ислям.
Историята на хадж започва по времето на Авраам, когато той, по заповед на Бог, се разделя с Агар и Исмаил. Загубвайки се в пустинята и търсейки подслон, Агар обикаля седем пъти около хълмовете Сафа и Марва, докато накрая в отчаянието си не оставя сина си до един храст и не отправя молба към Бог да ги спаси. Чувайки плача на майката и детето, Аллах изпраща архангел Jibrail, който пробива в земята дупка с края на крилото си или, според някои версии, удряйки с крак в пясъка. От тази дупка потича вода и така възниква извора Завзам, който спасява живота на Агар и Исмаил. По заповед на Бог, синът на Агар построява малко светилище на мястото на светилището на Адам, поставя в него Черния камък и го превръща в място на поклонение. По-късно Мохамед преустройва Каба, превръщайки го от място на политеистичен култ, в място за преклонение пред Аллах. В 628 г., когато пророкът с 1400 свои последователи предприема пътуване до Мека, сключва там Худайбийския мирен договор. Това пътуване се нарича малък хадж и възвръща обичая на поклонничество, установен от Исмаил - хадж.
Онези, които извършват хадж, трябва да спазват Ihram - състояние на душевна чистота, следствие от пречистващ ритуал, който трябва да бъде изпълнен преди поклонниците да прекрачат Miqat - границата на няколко километра от мястото на поклонението.
Постигането на душевна и телесна чистота става възможно чрез умиване на цялото тяло, обличане на прости бели дрехи, предварително предпазване от гняв, обиди, увреждане на живи същества, занимание с търговски дела, встъпване в брак, носене на бижута, скъпи дрехи, оръжие, поставяне на парфюми. Забранява се рязането на ноктите, бръсненето и подстригването. Носенето на бели дрехи от жените и бели покривала и сандали от мъжете показва равенството им пред Аллах и душевната чистота. Обикалянето около Каба е седем пъти обратно на часовниковата стрелка, като първите три обиколки са бързи, а останалите четири - бавни. При всяка обиколка се целува Черния камък, ако това е невъзможно, се посочва към него с дясната ръка. След обиколките се изпълнява молитва Raka'at на Muqaam Ibrahim - мястото със стъпките на Авраам, близо до Каба, където се предполага, че той стоял при нейното построяване. Хората се тълпят до вратата на Каба, като молят Аллах за защита, опрощение на греховете и милост. Същия ден те изпълняват обичая Sa`i - обикаляне около хълмовете Сафа и Марва, както е правела Агар в търсене на вода и подслон. В края на този ритуал вярващите пият вода от извора Замзан.
На другия ден поклонниците се отправят към планината Арафат (Jabal ar-Rahmah - Планината на опрощението), където Мохамед произнесъл прощалната си реч пред своите последователи при неговия хадж към края на живота му. Тук те се молят, размишлявайки над живота си. След залеза на слънцето, дошлите на поклонение се отправят към местността Muzdalifah, лежаща на пътя между Мина и Арафат. На това място се събират камъчета до 45 на брой, нужни за ритуала „Замеряне на дявола”. Вечерта се прекарва на открито, преди отпътуването за Мина на другата сутрин.
Замерянето на дявола (Ramy al-Jamarat) е церемония, свързана със замерянето на стълбовете, поставени на местата, където дяволът се опитвал да изкушава Авраам, когато той отивал да пренесе в жертва на Бог своя син. Днес тези стълбове са заменени с дълги стени. В деня Eid al-Adha (Курбан байрам) всеки дошъл на поклонение, трябва да хвърли срещу стената седем камъка, а през следващите два дни трябва да замерят останалите три стени със седем камъка. Първата голяма стена символизира опита на дявола да отклони Авраам от жертвоприношението на неговия син Исмаил (според Корана), втората стена е символ на опита на Агар да убеди Авраам да не постъпва по този начин, а третата е символ на нежеланието на Исмаил да бъде принесен в жертва. Хвърлянето на камъните представя отхвърлянето на предложенията на дявола, воюването със злото в самия човек и в света и приближаването до Бог.
Курбан байрам (Eid al-Adha) е следващата важна стъпка на поклонничеството в Мека и важен мюсюлмански празник. Той се празнува в чест на дълбокото преклонение на Авраам пред волята на Бог и готовността му да жертва своя син в негово име. Когато Исмаил навършил тринадесет години, Бог се явил в съня на Авраам и, искайки да изпита неговата вяра, му заповядал да принесе в жертва сина си. Авраам не се поколебал нито за миг и приготвил всичко необходимо за жертвоприношението, но решил да не лъже момчето и да го попита дали иска доброволно да жертва живота си в името на Бог. За негова изненада, Исмаил се съгласил и с уверени крачки тръгнал към мястото, където трябвало да бъде принесен в жертва. Щом жертвеникът бил издигнат, Авраам вдигнал ножа над главата на сина си, но когато поискал да пререже гърлото му, Бог го спрял и на мястото на момчето се появил жертвен овен. По този начин Аллах доказал, че е убеден в силата на вярата на своя пророк. На Курбан байрам се колят агнета, камили или крави, които трябва да не са болни и не трябва да имат недостатъци. Нечетен брой парчета от месото се раздават на бедните, приятелите и съседите, а останалата част се готви за празничната трапеза. Освен сготвеното месо, на нея се поставят и много сладки неща. Жените, децата и мъжете обличат най-новите си дрехи и отиват на молитва (ṣalātu l-`Īdi) в джамията. Роднините и приятелите си разменят подаръци. Празникът Курбан байрам е връхна точка на поклонничеството в Мека.
Tawaf Al-Ifaadah е повторното обикаляне на Каба, което показва любовта към Бог и готовността да се откликне на неговите желания. Вечерта се прекарва в Мина, а на следващия ден се хвърлят отново седем камъка по трите стени в джамията в Мина. Преди залеза на слънцето, поклонниците напускат града и се отправят към Мека. Хаджът завършва с Tawaf al-Wida или прощалното обикаляне около Каба.
Sawm е един от стълбовете на исляма и означава пост. Постът е задължителен през месец Рамадан, който е посветен на духовното усъвършенстване, размисъл, самодисциплина и съпричастност към съдбата на другите. Преди зазоряване се приема специално приготвена закуска Suhoor и след нея целия ден не се приема никаква храна и дори вода или друга течност. Вярващите се въздържат от лоши прояви и сексуален контакт. Сутринта се изпълнява молитвата Fajr, а по залез-слънце постът се прекъсва и всички могат да приемат вечеря - iftar. От пост се освобождават бременните жени, кърмещите майки, малките деца, тежко болните, прекалено възрастните хора, пътуващите и тези с психични увреждания. Ако някой наруши тази традиция, трябва да изкупи греха си като дава милостиня на бедните и пости още един допълнителен ден. Ако постът се прекъсне по причини, разрешени от Шериата (мюсюлманския закон), то той се възмездява чрез покаяние или постене в подходящ ден извън месец Рамадан.
Мюсюлманите смятат, че през този месец небесата се отварят, а вратите на ада са затворени и дяволите там са оковани и не могат да вредят на хората. През месец Рамадан Мохамед получава и първите слова от Корана в нощта Lailat ul Qadr. Приема се, че изречената молитва през тази нощ е по-ценна от хилядите молитви, изречени в друго време. По време на Рамадан особено се цени благотворителността и проявеното към другите състрадание.
Ислямският календар е лунарен и включва дванадесет месеца с 345 или 355 дни. Началото на ислямското летоброене се поставя с преместването на Мохамед от Мека в Медина - 16 юли 622 г., което се нарича хиджра.
Зеленият цвят е много разпространен в исляма и символизира живота и природата. С него се украсяват сградите и джамиите. Зелен е цветът на покривалата, поставяни върху гробовете на суфистите, със зелен плат са бил направени и знамената на клана на Мохамед. От зелен плат се правят и знамената на някой ислямски държави.
Ръката на Фатима е символ, предпазващ от злото, еднакъв за евреите и мюсюлманите. Мюсюлманите го свързват с името на дъщерята на Мохамед, а петте пръста са петте стълба на исляма. Окото в нейната среда отблъсква злия поглед, ето защо талисмана се поставя на врата, над вратите на домовете или на техните стени.
Шестолъчната звезда в исляма или (хексаграмът) била в древни времена символ на астрологията и хармоничното подреждане на небесните тела. Извън тази наука, хексаграмът добива значение на баланс, равенство, щастие, съвършенство, перфектната хармония между човека и бога и постигането на душевното равновесие.
Осемлъчната звезда, наричана „Звездата на пророците” - „khatam”, пък е израз на прераждането, хармонията на сътворението, любовта, красотата, познанието, вярата и връзката на човека с бога и баланса между материалния и духовния свят.
Полумесецът не може да се нарече типично ислямски символ. Той идва от древните обожествявания на слънцето и луната и преклонението пред богинята на луната - Танит. По-късно полумесецът се превръща в емблема на отоманската империя, а не на исляма като цяло.
Свещената книга на мюсюлманите е Корана, който представлява откровението на Бог, разкрита пред пророка Мохамед.Той съдържа напътствията на Аллах към вярващите, които им помагат да изживеят живота си така, както той е пожелал и да вървят по пътя на истината. Приемането му е гаранция за щастие, прераждане на душата и просперитет. Първите фрази от Корана били разкрити пред пророка на планината Хира в 610 г., когато архангел Гавриил му рецитирал Sūrat al-ʿAlaq, в нощта Lailat ul Qadr в месец Рамадан.
Мохамед запомнял наизуст казаното му от ангела и го рецитирал пред своите последователи, които на свой ред го запомняли. Така думите на свещената книга дълго време били предавани устно. По-късно пророкът наел 40 писари, които започнали да записват чутото и да го систематизират в отделни глави - сури и стихове - аяти. Всяка глава била проверявана след записването й и грешките били отстранявани. Първоначалните записи били направени на палмови листа, кости, кожа или изсичани в камък, а в последствие били пренесени на хартия. Въпреки, че словата на Аллах били щателно записани, Мохамед препоръчвал те да се помнят наизуст, защото запаметяването им ще донесе благоденствие на вярващите. Това карало хората да учат думите на Корана наизуст, за да получат благоволението на Бог.
В 632 г., по времето на халифа Абу Бакр, Коранът се систематизира и се написва в неговия пълен вид, като се правят няколко копия на книгата. Коранът съдържа 114 глави - сури, всяка от които е съставена от отделни стихове - аяти, общият брой, на които е 6,236.
Всички глави на свещената книга, с изключение на една, започват с израза „Bismillahir rahmanir raheem”, което ще рече „В името на Аллах, най-милостивият и добрият!”. Според исляма, с този израз всеки мюсюлманин трябва да започва каквато и да е работа. Най-дългата сура е „Surah Baqarah" с 286 стиха, а най-късата - „Al-Kawther” с три стиха. Подредбата на главите не съвпада с хронологическия ред на тяхното разкриване пред Мохамед. В Коран се разглеждат проблеми, свързани с основните вярвания на мюсюлманите и някои философски възгледи относно същността на Бог, произхода и устройството на Вселената, възкресението, края на дните, съдния ден и живота след смъртта.
Не липсват и факти, описващи живота на пророците, етични и социални въпроси, исторически хроники и морални уроци. Заради непълното разбиране на съдържанието на Корана, се наложило възникването на наука за тълкуването на неговия текст - Tafsir. Запаметяването на свещената за мюсюлманите книга наизуст се счита за изключителна помощ за нейното съхранение, ето защо на всеки, постигнал това, се дава титлата Hafiz. Те се почитат като пазители на ислямското наследство и хора, които заради делото си ще получат благодатта на Аллах.
Коранът се ползва с голяма почит от изповядващите исляма, защото се приема, че той представлява сбор от напътствията на Бог, разкриване на познанията за света и Вселената и начините за разрешаването на проблемите на човешкия род, независимо от това по кое време и на кое място възникват те.
Исус (Иса) в Корана се приема за пророк на Бог и един от петте най-велики негови пратеници наред с Мойсей, Авраам, Ной и Мохамед. Смята се, че той ще се завърне в Съдния ден, за да убие антихриста Al-Masih ad-Dajjal и да установи време на мир и благоденствие в новия свят. Исус е и онзи, който предрича появата на пророка Мохамед.
Както в Библията, така и в Корана Исус е син на Мария или, както я наричат мюсюлманите, Мириам, единствената жена, спомената в свещената книга на исляма пряко с почтената титла syyidatuna и по име. Исус (Иса) бил роден по волята на Бог и това се смята за едно от големите чудеса на Всевишния. Относно мисията на Спасителя се казва, че той бил изпратен, за да напътства и подчини на волята на „твореца” хората от Израел. Неговото учение се съдържало в Injil, „Евангелието на Исус”, което било изгубено. Според Корана, четирите евангелия на Матей, Марко, Лука и Йоан съдържат малка част от написаното в Injil. В свещената за мюсюлманите книга се казва, че Иса обиколил с учениците си цяла Палестина и по време на своето пътуване хората от различни градчета ставали свидели на неговите чудеса. Както и в Библията, божият син е назован Масих - Месия или божи пратеник.
Относно смъртта на Исус, съществуват различия във вижданията за неговото разпъване с тези в християнството. Мюсюлманите се опират на „Евангелието от Варнава” и твърдят, че той не бил разпънат на кръста, а бил взет на небето от Бог. На кръста бил разпънат някой, който приел неговия образ. За тази неизвестна личност, според „Евангелието от Варнава”, се приема Юда. Друго твърдение е, че разпъването въобще не се е състояло или, ако е имало такова, не е могло да му навреди, поради неговото безсмъртие. Коранът твърди, че Исус ще остане на небето до Съдния ден, когато ще се завърне, за да унищожи антихриста и да изгради един по-добър свят.
Мюсюлманите отхвърлят идеята за това, че Иса е божи син и го описват като обикновен човек и пророк, надарен със способността да твори чудеса. Същото разбиране съществува относно Светата троица, която също не се приема от исляма. Според Ахмадитите, Исус успява да оцелее след разпъването на кръста, благодарение на лекуването му с мирта и алое, донесени от Никодим, след което напуска Палестина и се заселва в Кашмир, където е познат под името Юз Асаф. За присъствието му там свидетелства древният източник „Бхавишя Маха Пурана“, както и надписа върху древния каменен паметник край Сринагар, известен като „Трона на Соломон", върху който има четири надписа. Два от тях са заличени, след завоюването на Кашмир от сикхите през 1819 г., но текстовете им се съдържат в хрониките на живелия четири столетия преди това местен историк Мулла Надир. В единия се казва: „Тук започна своите проповеди Юз Асаф в 54-тата година от управлението на раджата Гопадата", другият е още по-кратък: „Той е Иса, пророкът на чедата на Израел”.
Гробница на Юз Асаф (Иса) се намира в стария град на Сринагар - Анзимат, в квартала Кханяр и носи името „Рауза бал“ - „Гробницата на пророка”, наричат я още и „Хазрат Иса сахиб" - „Гробът на господаря Исус". Саркофагът е ориентиран в посока изток-запад по еврейската традиция, а при почистването на камъка били открити издялани в него кръст, молитви и отпечатъци от стъпала. На отпечатъците ясно се виждат следи от рани от приковаване на кръст, като от подредбата става ясно, че левия крак е бил над десния, а следите от разпъването съвпадат с тези по торинската плащеница.
Шариатът (Sharia) е съвкупност от правни, морални и религиозни норми, които всеки мюсюлманин, навършил пълнолетие, трябва да спазва. Той обхваща широк кръг от правила, засягащи политиката, религиозното право, нормите за изпълнение на пост, молитви, хигиената, престъпността, обществения ред.
Съществуват два източника на информация относно законите на Шериата - Корана и Сунна и Хадис - сборници от правила и наставления за начин на живот, практикуван от пророка Мохамед. Тези правила се разделят на две големи групи: такива, които трябва да се спазват задължително и да се пропускат в редки случаи и такива, които могат да не се спазват постоянно.
Като цяло, Шериатът се разклонява на пет части:
Семейни отношения;
Престъпления и наказания;
Наследяване и разпределяне на имущество;
Икономическа система;
Правила, свързани с търговията, пътуванията, религиозните обреди, ритуалите, обичаите и поклонничеството.
Според ислямския закон, съществуват строги правила, предписания и забрани, които трябва да бъдат спазвани:
Farḍ - който се подразделя на две: fard al-'ayn и fard al-kifāya. Първият вид се изпълнява от всеки мюсюлманин индивидуално, а втория се изпълнява от някои мюсюлмани, като другите са освободени от него;
Ваджиб - правила, които са много близки до тези, предложени за строго спазване;
Суна - начин на живот, практикуван от пророка Мохамед, който би трябвало да се практикува и от вярващите;
Мустахаб - богоугодни действия, които не са задължителни;
Харам - строго забранени действия;
Муфсид - действия, нарушаващи започнати религиозни ритуали или важни дейности;
Мубах - действия, за които няма специални предписания в Шериата;
Макрух танзихи - нежелателни действия, заемащи средно място между Харам и Халал, от които мюсюлманите е желателно да се въздържат;
Халал - всички позволени действия в исляма.
Изповядващите исляма се делят на две групи: сунити и шиити. Сунитите са 80%-90% от мюсюлманите. Те се придържат стриктно към традициите и повелите на Мохамед, събрани в сборниците „Al-Kutub Al-Sittah” и Сунна. Сунитите отричат посредничеството между Бог и хората след смъртта на пророка и твърдят, че богословите нямат право на собствени решения по важни религиозни и обществени въпроси, а длъжността им се свежда до тълкуването на свещените текстове. Халифите трябва да се избират от цялата общност, защото Мохамед не е посочил свой наследник. Принадлежащите към сунитския клон на исляма признават законността на управление на праведните халифи - Абу Бакр, Омар, Осман ибн Афан и Али, четирите сунитски юридически школи, достоверността на шестте предания за Мохамед - Хадис.
Освен това, сунитите признават и вярват в:
Съществуването на един Бог;
Съществуването на ангелите на Бог;
Достоверността и авторитета на свещените книги на Бог;
Следването на пророците на Бог;
Вярата в Съдния ден и подготовката за него;
Върховенството на Божията воля.
Шиитите са 10%-20% от изповядващите исляма. Учението им се опира на думите на Корана и те вярват, че Бог има право да избира посредник между него и хората, който да защитава Корана и Шериата. Шиитският ислям е възникнал като движение, за да подкрепя братовчеда и зет на пророка Мохамед - Али. След неговата смърт подкрепа е оказвана на сина му Хасан, а след него на брат му Хюсеин. Шиитите отхвърлят законността на управлението на халифите Абу Бакр, Омар и Осман ибн Афан. Те твърдят, че Мохамед е посочил за свой наследник Али. Тъй като в миналото шиитите често са се явявали като опоненти на официалната власт и са били преследвани заради възгледите си, те са създали сплотена структура на своето общество и са дали големи приоритети на имамите (богословите).
Петте основни стълба на вярата им са:
Вярата в единния Бог;
Вяра в справедливостта на Бог;
Вяра в пророците и пророчествата;
Вяра в духовното и политическо управление на дванадесетте имами;
Вяра в задгробния живот.
Другото голямо направление в исляма е суфизмът, който търси божествената любов и знание чрез непосредствения житейски опит и личното усещане за Бог. Суфизмът е вътрешно прозрение и духовно извисяване, преобразяване, единение с Бог посредством любовта и познанието и непрекъснатата борба със самия себе си.
Според един суфистки мит, Бог създал сърцето седем хиляди години преди тялото и го държал близо до себе си, създал душата седем хиляди години преди сърцето и я превърнал в свой приятел, създал съвестта седем хиляди години преди душата и я направил свой съюзник. После Бог положил съвестта в душата, душата в сърцето, а сърцето в тялото и ги подложил на изпитание. Изпратил пророците да ги направляват и ги оставил да потърсят своята собствена същност: тялото намерило опора в молитвите, сърцето приело любовта, а духът потърсил близост с Бога и достигнал покой, приютявайки го в себе си.
В суфизма сърцето (Qalb) се разглежда не като вместилище на божествения дух, интелекта и мъдростта. Целта на софистките практики е да го превърне в искрено, любящо и състрадателно, да влее в него силата на познанието, надвишаващо реалността и рационализма на мисленето. Сърцето трябва да допринесе до духовното извисяване на личността и, с помощта на светлината на мъдростта, духа да направлява тялото.
Духът или душата (Ruh) е в пряка връзка с божествата същност. Според суфистите, той има седем нива: минерално, растително, животинско, човешко, лично, тайно и тайни на духа. Всяко едно от тях зависи от еволюцията на душата, от пътя, който тя преминава до своето усъвършенстване. Духът обхваща всички аспекти на личността: тялото, ума, сърцето и има своите силни и слаби страни.
Целта на суфизма е да усъвършенства силните страни на духа и така да се достигне до духовно извисяване и баланс между по-силните и по-слаби аспекти на човешката душа и постепенното превъзмогване на слабостите на мислене.
Суфистите твърдят, че човек може да постигне единение с Бог още по време на своя живот на земята, разрушавайки своето его и дистанцията, която то създава между човешкото и божественото. Този процес те наричат Fanaa и той се приближава до схващането за будистката нирвана. След постигането на Fanaa се достига до следващото ниво - Baqaa, което означава живот с Бог, чрез Бог и в името на Бог. Baqaa има три нива, които трябва да се намират в хармония помежду си: знание, вяра и състрадание и да доведат до съединяване на божествения дух с търсещия истината.
Суфистите живеят в братства или общности, ръководени от учител и подчинени на определени правила. Между учителя и ученика в това учение съществува почти мистична връзка на приемственост и усъвършенстване на знанията. Процесът на получаване на тези знания е съобразен с духовните нужди и възможности на учениците. Сплотеността на суфистките братства се определя от виждането, че техните членове се обвързват с духовна връзка, много по-силна от кръвната и се смятат за братя един на друг, които се обичат с любовта на Бог.
Суфизмът е религия на любовта, защото нейните привърженици смятат, че Бог е във всичко съществуващо, в равновесието между вътрешния и външния свят, в усъвършенстването, състраданието и приемането на различното.
Един от най-известните представители на суфизма е Джалал-ад-Дин Мухаммад Балкхи, познат като Руми. Той е роден в град Вакш, в провинция Балх, днешен Афганистан, в семейството на големия суфистки философ, проповедник, теолог, юрист и учен Мухаммад бен Хусейн ал-Хатиби ал-Балхи, по прозвище Баха ад-Дин Валад. Монголските нападения накарали Мухаммад бен Хусейн да напусне своя дом и да се отправи на дълго пътуване, което завършва с установяването му в турския град Коня, по покана на султана на селджукските Аладин Койкобад. След смъртта му, той е наследен от Руми, който поема управлението на религиозното висше училище - Madrasa. Заради големите му знания и мъдрост, беседите му се посещават от множество хора, които идват при Джалал-ад-Дин да почерпят познание, да поискат съвет или да получат утеха. От първия си брак с Говхар Чалаби, той има двама сина: Султан Валад и Ала-едден Чалаби, а от втория си брак, след смъртта на Говхар, има син - Амир Елим и дъщеря - Малакех.
В 1244 г. в Коня пристига търговец, облечен в черно от главата до петите. Той се настанява в кръчма в града, представя се за търговец и обяснява, че търси учител, който да не цитира наученото от книгите, а да говори, опирайки се на личния си опит и изразявайки своите собствени мисли, чувства и усещане за Бог. Този човек бил Шамсал-Дин Мохаммад или Шамс-и-Тебриз.
Първоначалният му сблъсък с Руми бил до купчина с книги, из които суфистът усърдно се ровел. Шамс приближил до него и го попитал: „Какво правиш?”, а Джалал-ад-Дин, подлъган от прашните, одърпани дрехи на странника и несресаната му коса, отвърнал ядосано: „Нещо, което ти не разбираш!”. Страникът се навел, взел книгите и ги запратил в близкия басейн с вода. Руми се спуснал да ги вади и установил, че за негово щастие, те все още били сухи. Като ги събрал на едно място, учуден от станалото, той се обърнал към Шамс с въпроса: „Какво е това?”. Странстващият дервиш му отвърнал с усмивка: „Това е нещо, което ти, Мевляна (учителю), не разбираш!”.
Втората среща на двамата философи станала на пазара, където Руми беседвал с учениците си, докато се разхождали.
„Мевляна, кой според теб е по-велик: Баязид Бестами или Мохамед” - запитал Шамс. Смаян от дързостта, горяща в очите на дервиша, от неговата прямота, Руми отговорил: „Божият пророк седи винаги най-близо до божеството.”.
„Как ще обясниш тогава, че Мохамед казва: „Боже, слава на теб, твоята слава е безгранична, а Баязид заявява: „Слава на мен самия, защото Бог е във всяка част от мен.”- продължавал да любопитства Шамс.
Никой до сега не се бил осмелявал да сравнява пророка Мохамед с друг учител суфист, ето защо учениците на Руми седели вцепенени от дързостта и смелостта на дервиша, а самият Джалал-ад-Дин се взирал в него с неприкрито учудване и възхищение докато изричал:
„Мохамед казва това, защото душата му е свободна и той е в състояние да приема всяко предизвикателство, всяка форма на божественото, абстрактността на Бог, различното около него, всяко ново преживяване, всяка поука, докато Бестами се е привързал към постигнатото прозрение и не е готов да промени своите възгледи...”.
Като чул мъдрия отговор на Мевляна, дервишът се свлякъл на колене пред него, разбирайки, че дългото му скитничество свършило и той най-после намерил човека, с който свободно може да споделя своите мисли. След тази среща, Руми и Шамс станали неразделни приятели и прекарвали голяма част от времето си във философски спорове и беседи и търсене на истината. Под влияние на дервиша и своя последовател Селахадин, Джалал-ад-Дин пише своите най-известни произведения: „Diwan-e Shams-e Tabriz”, „Maṭnawīye Ma'nawī”, „Fihi Ma Fihi”, „Majāles-e Sab'a”, „Makatib”. Когато Шамс напуска живота на Руми, философът, воден от своята мъка по приятеля си, създава танца Sama, който става част от суфистката медитативна церемония - Dhikr.
Този танц е натоварен с дълбок символизъм, носещ основните послания на суфизма като философско направление. Като цяло Sema представя духовното пътуване на личността към съвършенството, преминаващо през мисълта, ума, мъдростта и любовта. Дългата бяла дреха на дервишите символизира савана на мъртвите или откъсването им от света на живите в търсене на духовното извисяване, а също и чистотата на вярата, високите кафяви шапки (kûlah or sikke) символизират надгробните камъни, затискащи човешкото его, а дългите черни наметала (hırka) са израз на привързаността към материалните, земни неща, земният гроб. В началото на танца, черните наметала се свалят като вид отърсване от земните привързаности и грижи, а ръцете се поставят кръстосани, високо до гърдите - символ на единението с Бог. Танцът има четири части, всяка със своето символично значение:
Naat and Taksim - соловият певец отправя възхвала към Мохамед. Музиката се изпълнява на тръстикова флейта и ней, символизиращи божествения дъх, живеещ в душата;
Devr-i Veled е втората част, в която дервишите се покланят един на друг (преклонението на една душа пред друга и на божественото в душата на всеки) и обикалят три пъти мястото за танц, като тази обиколка изразява трите етапа в приближаването до бога: пътя на мъдростта и знанието, пътя на правилното възприемане на света и пътя на сливането с Бог. След обиколката, дервишите се покланят на учителя си, който е връзката между божественото и земното, търсейки разрешение за тяхното духовно пътуване и свалят черните наметала, символично отърсвайки се от земните привързаности;
The Four Salams са четирите етапа на въртене, напомнящи за движението на планетите в космоса, движението в цялата Вселена и духовното търсене на всеки човек.
Първият етап на въртене започва с поставянето на двете ръце така, че за кратко да сочат към земята или източника на произход на хората. После едната ръка се издига през зоната на сърцето нагоре, като посочва трансформацията на личността от земното към Божественото начало и приемането на Бог. Постепенно ръцете се разполагат така, че едната сочи нагоре към получаването на божественото прозрение и любовта, а другата надолу - раздаването на това прозрение, любов и божия милост на всички човеци и света.
Вторият етап представя приемането на равенството между всички и силата на единството.
Третият етап е радостта от достигнатото познание, а четвъртият - покоя на сърцето, съединено с Божественото начало. В четвъртия етап към въртенето на останалите се присъединява и учителя, който се върти около себе си, без да се отмества, показвайки по този начин завършеността на своята философия и личност;
Concluding Prayer е четвъртата заключителна част от танца Sеma, по време на която се рецитират откъси от Корана, символизиращи отговора на Бог на търсенията на суфистите. Учителят произнася молитва, в която се казва: „Накъдето и да се обърнете, там е ликът на Бога.”.
Танцът Sеma се изпълнявал от ордена на дервишите Mevlevi, който бил създаден от последователите на Руми и неговият син Султан Велед след смъртта на Джалал-ад-Дин. Днес този танц се причислява към шедьоврите на човешката духовна култура на UNESCO.
Към цялото човечество са отправени и словата на Мевляна:
„В щедростта и помощта бъди като река.
В състраданието и милосърдието бъди като слънце.
В прикриването на недостатъците на другите бъди като нощ.
В яростта и раздразнителността бъди като мъртвец.
В смиреността и скромността бъди като земята.
В снизходителността бъди като море...”
„Малките герои побеждават своите врагове.
Големите герои побеждават себе си.”.
Съществуват множество суфистки ордени, някой от тях като Chishti, Shattārīya, Qadiriyya, Suhrawardiyya, Naqshbandi намират разпространение в Индия и южна Азия.
Като земя на духовното познание и свободното изразяване на философски идеи, Индия станала притегателно място за суфисткото учение. Вижданията за духовно извисяване, приемане на различното, състраданието, божественото в човека, знанието като най-висша ценност, равнопоставеността, са допаднали на местното население поради факта, че се преплитали с идеалите на хиндуизма и будизма и били лесни за осмисляне и приемане. Постепенно на територията на страната започнали да съществуват различни суфистки школи, които играели важна роля не само в живота на владетелите, но и на обикновените хора.
Най-известна от тези школи била школата Chishti, основана от сириеца Абу Исках Шами в малкото градче Чисти, близо до Херат - Афганистан. Разпространението на учението й в Индия станало благодарение на Кхаваджа Моинуддин Чисти, който след дълго странстване се установил в Аджмер. Тук било построено и светилището на суфиста Dargah Sharif, което било посещавано от император Акбар, който всяка година идвал тук на поклонение, за да се моли за раждането на негов наследник. След раждането на сина му - Салим Нур-уд-дин Джахангир, императорът издигнал в чест на Моинуддин Чисти джамията „Akbari Mosque”, а една от портите му - „Shahjahani”, била построена от император Шах Джахан. Орденът Chishti бил известен и със своите принципи, според които императорът можел да бъде ученик или да подкрепя материално ордена, но отношението към него щяло да бъде винаги като към останалите последователи на учението. Учителите от това учение не бивало да посещават императорския двор или да участват в държавни дела, защото това щяло да поквари душите им и да ги привърже към земните и материални неща.
Кхаваджа Моинуддин Чисти обичал често да казва:
„Никога не очаквай никаква помощ или подаяние от никой, освен от Бог, никога не отивай в императорския двор, но и никога не отказвай благословия, помощ или състрадание на нуждаещите си, бедните, вдовиците и сираците, застанали на твоя праг.”.
При управлението на мугалите, редица императори били поклонници на ордена Chishti, един от тях бил Акбар, който често посещавал „Dargah Sharif” в Аджмер и суфисткия светец Салим Чисти, известен със своите чудеса. Когато, благодарение на неговата благословия, на императора се ражда син, той го кръщава с името на мъдреца - Салим, а след смъртта на суфиста, му издига прекрасна мраморна гробница във Фатехпур Сикри.
Дъщерята на Шах Джахан - Джаханара Бегум Сахиб също проявявала интерес към ордена Chishti.
„Nizamuddin Dargah” е другото известно суфистко светилище, намиращо се край Делхи. То съдържа гроба на именития суфистки светец Низамудин Аулия, гроба на принцеса Джаханара Бегум, този на поета Амир Кхусро и гроба на суфисткия музикант и философ Хазрат Инаят Кхан. „Nizamuddin Dargah” се посещава от хората от всички религии, приемащи идеите на суфизма.
Орденът Qadiriyya има не по-малко последователи в Индия, от тези на ордена Chishti. Той е основан от Абдул Кадир Джиляни, а неговите идеи са донесени на индийския субконтинент от Абдулкарим ал-Джили. Интерес към него проявяват както обикновените хора, така и високопоставените личности.
Синът на император Шах Джахан - Дара, както и неговата дъщеря - Джаханара, били ученици на философите Меин Мир и Мула Бадакшаши.
Орденът Naqshbandi бил единственият суфистки орден, който твърдял, че духовното му наследство идва пряко от пророка Мохамед, по линия на Абу Бакр и братовчеда на пророка Али. Смята се, че суфисткото направление Naqshbandi е основано от Бахауддин Накшбанд, а е донесено в Индия от Мухаммад ал-Баги Билах Беранг. Орденът бил покровителстван от мугалските императори, които приемали неговия създател за духовен наставник на техните предци.
Другите два суфистки ордена, намерили привърженици в Индия, били
Shattari и Suhrawardiyya. Орденът Suhrawardiyya е основан от суфисткия философ Диа ал-дин Абу-н Наджиб ас Сухраварди. Идеите му са пренесени в Индия от Баха уд-дин-Закария. От Мултан той се разпространява в Кашмир, Гуджарат, Пенджаб, Делхи и Учи.
Ислямът в Индия е втората по значение религия след хиндуизма. Мюсюлманите съставят 13% от населението на страната. Тази религия навлиза в континента чрез мюсюлманското завоевание и арабските търговци, които още от древни времена посещавали областта Малабар. Първото ислямско нашествие става в 664 г., когато войските на Омаядите достигнали Мултан, а в 715 г. Мухаммад бин Касим ибн Касим Ал Тхагафи завоюва Синдх и Пенджаб. За разлика от другите завоеватели, арабите донесли със себе си нова административна и правна система, нови религиозни възгледи и нова култура. В същото време те били поразени от големите постижения на индийците в областта на математиката, архитектурата, медицината, литературата и философията и бързо усвоили от тях редица познания в тези области. От своя страна, една част от индийците доброволно приели исляма и някои постижения на ислямската наука и култура.
Ислямското завоевание продължило с Махмуд Газневи, който неколкократно нахлувал на територията на Индия в периода 1001-1026 г. Той успява да завладее Маотхура, Кангара, Гвалиор, Тханешвар, Кашмир и Пенджаб.
Следващият мюсюлмански завоевател бил Шахаб-уд-Дин Мохаммад Гхори. Седемте му похода в Индия завършили с установяването на основите на мюсюлманското присъствие в страната за няколко века. Мохаммад Гхори управлявал териториите на днешен Афганистан, Пакистан и северна Индия. За да се установи там, той водил кръвопролитни битки с ислямските владетелите в Мултан и владетеля на Аджмер и Делхи - Притвирадж Чаухан. По време на своето владичество, Гхори завладява Бенарес, Гвалиор, Гуджарат и Аджмер.
Създаването на Делхийския султанат, просъществувал от 1206 до 1526 г., се свързва с няколко мюсюлмански династии: Мамлюкската династия с най-известните свои представители Кутб-уд-дин Айбак, Шамс-уд-дин Илтутмиш, Рукнуд-дин Фируз, Насир-уд-дин Махмуд Фируз Шах; династията Кхилиджи; династията Тугхлаг; династията Саид; династията Лоди (Бахул Кхан Лоди, Сикандар Лоди, Ибрахим Лоди). Този султанат също изиграл своята роля в разпространението на исляма в Индия.
Делхийският султанат бил заменен от империята на мугалите в 1526 г. Тяхната империя просъществувала от 16 до 18 век (1526-1858), като на свой ред била изместена от британското владичество в Индия.
Основател на империята бил Захир уд-дин Мухаммад Бабур, а негови наследници станали: Насир-уд-дин Мухаммад Хумаюн, Джелал-уд-Дин Мухаммад Акбар, Салим Нуруддин Джахангир, Ала Азад Абул Музафар Шахаб уд-Дин Мухаммад Кхурам (Шах Джахан), Абул Музафар Мухи уд-Дин Мухаммад Аурангзеб.
Всички тези императори оставили след себе си богато културно, архитектурно и литературно наследство, а един от най-красивите архитектурни паметници от тяхната епоха - Тадж Махал, се превърнал в символ на Индия и символ на силата на любовта.
Една част от исляма в Индия бил възприет от хората от по-низшите класи на обществото, друга - от някои управляващи фамилии, а останалата част се предавала като наследствена религия на наследниците на мюсюлманските династии, управлявали страната. Тази религия се разпространила не само с мюсюлманските нашествия, но и с навлизането на идеите на суфизма, търговските взаимоотношения, заселването на чужденци, изповядващи исляма на територията на Индия и смесените бракове между представители на местната религия и исляма.
Ислямът, както и другите световни религии, дава на онези, които го следват, вяра в закрилата на Бог и упование в силата на вярата. Учи ги на състрадание, милосърдие, мъдрост, единство и морални норми, без които съществуването на човешкото общество би било немислимо. Той, както и останалите религии, има своите пророци, светци и проповедници, своя философия и легенди, своя извървян път през историята и своите мъченици и герои.
Ислямът има и своя Бог, на който всички мюсюлмани се молят за най-необходимите неща от земното съществуване на хората: здраве, щастие, закрила, просперитет, мир и дълголетие, подобно на изповядващите другите религии човеци.
Кому са нужни религиозните противоречия в днешния свят? Не сме ли еднакво уязвими от природните сили, от злото, страданието и болестите? Не се ли стараем да поддържаме еднакви обществени и лични добродетели, не сме ли еднакво самотни във Вселената, не сме ли еднакво смъртни?
Защо продължаваме да си мислим, че Бог живее в черквите, синагогите, джамиите, хиндуистките и джайнистки храмове, в идолите, иконите и скулптурите? Защо се делим на мюсюлмани, християни, католици, протестанти, хиндуисти, будисти, джайнисти и водим безсмислени спорове за първенството на боговете ни, създаваме ненужни и нараняващи стотици хора конфликти, опитваме се да разделим света и всичко това в името на религията?!
Дали Бог наистина е искал и иска това, дали боговете ни са различни или само един, но с различни имена?
И ако е вярна древната притча за скритото в душите ни божествено начало, защо не надникнем там, за да разберем, че всички сме равни, че всеки един от нас носи Бог в сърцето си, че всички имаме право на любов, щастие и разбиране?!
