Религии в Индия » Християнство

Християнството е най-разпространената световна религия. Нейните последователи са 2,18 милиарда души по целия свят. В същото време, християнството е и религията с най-много тайни, загадки и мистерии, неразгадани до днес.
Според историята, нейното начало се полага в I в. н. е. в Палестина, но всъщност християнските идеи имат своите дълбоки корени в ранните религии и митологичните представи на Асирия, Вавилон, Египет и в елинистичната и римска философия. Като цяло, християнството се явява преклонение пред най-древното божество, което света познава и назовава с много имена през време на своята еволюция, а именно - Божествената премъдрост.
Представата за мъдростта била родена в онзи миг, когато първият човек обърнал очи към звездите и поискал да разчете по трептящите йероглифи на съзвездията истината за сътворението, когато осъзнал, че няма нищо по-прекрасно от това да наблюдава кръговрата в природата или, когато сблъсквайки се със самотата, започва да търси някой, с който да сподели своите мисли, радости и страхове. Така се създава политеистичния пантеон, преклонението пред природните сили, приели образа на хора и преклонението пред Великата богиня - майка (Мъдростта на Вселената).
С развитието на човешката цивилизация, контактите между различните култури, експанзията на писмеността, знанието и мъдростта, фантастичното, митологичното, се преплитат с историята и философията и се формират първите цялостни религиозни системи на древния свят. Постепенно политеизмът отстъпва място на монотеистичните схващания за единния Бог - създателят и крепителят на света.
Някои религиозни системи преливат своите знания една в друга, доразвиват ги, обогатяват и ги приспособяват към начина на мислене и бита на съответната цивилизация. Онова, което остава неизменно, обаче, е истината, че без надеждата, любовта, мъдростта, познанието и състраданието, светлината в света ще загасне завинаги, истината, че божественото не живее в храмовете, иконите, идолите, а в човешката душа.
Пътят към истината е осеян с тръни, а проглеждането за нея наранява сърцето. Въпреки всичко, мъката на мъдрия очовечава живота и съхранява човешкия род. Извървявайки този нелесен път, преклонението пред вярата, надеждата, любовта и премъдростта остава най-старата и практически вечна религия. Тя намира отражение в култовете на различните народи, носи маските на различни божества, но винаги има едно и също послание - хармоничен живот, съобразен с пребъдващият Вселенски закон и милосърдието.

Бидейки преклонение пред Вселенската премъдрост, християнството таи в себе си идеи, сближаващи го и отдалечаващи го от древни религии като будизма и юдаизма.

Общото между християнството и будизма:

И двете религии са създадени от духовен учител, който имал своите последователи.
Тези духовни учители са родени по чудодеен начин.
Чудесата на Христос и тези на Буда.
Учението се предава посредством използването не само на философски максими, но и на прости притчи.
И Буда и Христос се опитват да реформират социално-религиозните практики, опрени на строго определени норми и ритуали без духовно значение.
И двамата учители критикуват неравенството в обществото и проповядват, че всички хора са равни и еднакво ценни.
И двамата разпространяват своите идеи сред всички слоеве на обществото.
Двете религии споделят еднаква етична система, включваща избягването на насилието, лъжата, агресията, кражбата и проповядват любов, състрадание, милосърдие и умерен начин на живот.
В будизма и християнството се застъпва идеята за надделяването на доброто над злото и на любовта над омразата:

„Злината е по-добре да се остави несвършена, защото после човек се разкайва за нея. Добрината е по-добре да бъде извършена, защото после човек не съжалява за нея.”

„Той ме оскърби, той ме удари, той ме победи, той ме ограби.” - омразата никога няма да угасне у тези, които таят такива мисли. Защото старо правило е, че омразата никога не се прекратява с омраза.
Омразата се прекратява с любов.”
(„Dhamapada")

„На вам, които слушате, казвам: обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят, благославяйте онези, които ви проклинат и молете се за онези, които ви пакостят.
И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях.”
(„Евангелие от Лука” - глава 6).

„Защото, каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си... ?”.
(„Евангелие от Матея” - глава 16)
И в двете религии се поставя въпроса за духовното усъвършенстване на личността и промяната на нейното поведение. И в двете религии се твърди, че духовното трябва да стои над материалното, защото най-голямото щастие се постига с натрупването на духовни, а не на материални ценности и с придобиването на истинско познание за заобикалящия човека свят, ролята му в него и целта на неговото съществуване. Всеки човек, стараещ се да спазва духовните правила и практики, и вървящ по пътя на истината, може да достигне до духовно извисяване. Всеки, независимо от своето място в обществото, има право на щастие, любов и по-добър живот.
Сходство се наблюдава и в схващането, че онзи, който се стреми към душевна хармония, покой, трябва да надникне в себе си, да превъзмогне собственото си „Аз”, сам да победи себе си, да види истинската същност на нещата:

„Всичко това, което сме ние, е резултат от нашите помисли. То е основано на нашите мисли. То е създадено от нашите мисли. Страданието следва човека, който говори или действа с порочна мисъл така, както колелото следва крака на вола, който тегли колата.
Щастието следва човека, който говори или действа с чиста мисъл така, както сянката никога не го напуска.”
(„Dhamapada")

„Понеже всяко дърво се познава по плода: защото не от тръни берат смокини.
Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася доброто, а лошият човек от лошото съкровище на сърцето си изнася лошото...
Защото няма добро дърво, което да дава лош плод, нито лошо дърво, което да дава добър плод...”.
(„Евангелие от Лука” - глава 6)

Сходни са и препоръчваните методи за духовно усъвършенстване: правилен възглед, правилно намерение, правилна реч, правилно действие, правилно усилие, правилно мислене, правилен начин на живот, както и философските правила, свързани с това: любов, състрадание, радост, доброжелателност, милосърдие, съчувствие, равнопоставеност, толерантност, търпение, усърдие и себеотрицание.
Виждането за съдбата и в двете религии е следното: посредством мислите, чувствата, желания, делата си, човек или се издига по-близо до съвършенството или пропада и се обрича на страдание. Добър или лош - животът на личността е в човешките ръце.
И в двете религии се прилага практиката на монашеския живот.
И в двете познанието, доброто и мъдростта символизират светлината, вечния живот и безсмъртието:

„Малцина прекосяват реката.
Повечето са изхвърляни на този бряг.
На речния бряг те търчат напред и назад.
Но мъдрият човек, следвайки Пътя,
прекосява реката отвъд смъртта.
Той изоставя пътя на мрака,
заради Пътя на Светлината.”
(„Dhamapada")

„Аз съм светлината на света; който ме последва,
той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота...
Който спази словото ми, няма да види смърт вовеки!”
(„Евангелие от Йоан” - глава 8)

Идеята за първородния грях, заради който Адам е изгонен от рая и принуден да търпи страданията на земния живот и откъсването от този грях, или неговото запазване, посредством избора на действия, както и идеята за определянето на посоката на живот и последствията от това, са сходни с разбирането за кармата, проповядвани в будизма.

По подобен начин се интерпретират и идеите за духовното прераждане и пребиваването на душата в рая или ада, респективно в света на боговете или в демоничните светове.

Идеята за просветлението и достигането на нирвана в будизма се повтаря с идеята за духовното извисяване и възкресението в християнството.

Правилата на Осмократния път повтарят десетте божи заповеди. И в двете религии пътят към спасението преминава през състраданието, добрите дела, духовното усъвършенстване, милосърдието, себеотрицанието и мъдростта.

Различията са в: схващането за характера на триединността на Бог, източника на греха и начина на неговото изкупление, вижданията за отвъдния живот, тезата за съществуването на Бог и същността на душата; различни цели: спасението на душата при християнството и достигането до нирвана при будизма, ролята на Бог при спасението от греховете, схващанията за човешката същност и вярата, присъствието или отсъствието на светци, тяхното почитане и разбирането за тях, различия в религиозните практики и празници, представата за трите ценности на будизма и християнството, представата за Месията, Страшния съд и греха.

Християнство и Юдаизъм

Според историята, и двете религии са аврамически - произлизат от древно семитска основа и са силно повлияни от елинистичната философия и гръко-римския паганизъм.
И двете религии вярват в деня на Страшния съд.
И двете религии приемат Йерусалим за свещено място за поклонение.
Вярата във всемогъществото на Бог и неговата роля на създател на Вселената.
Трансформирането на обичая Пасха в Тайната вечеря в християнството.
Подчинението, но Бог, любовта към него и безпрекословната вяра в него са правило и за християнството и за юдаизма.
Еднаквост в схващането за рая и ада и мястото на душата в тях.
Сходство във възможността за житейски избор, посредством усвояването на знанието за доброто и злото и земните дела.
Приема се съществуването на ангели като пратеници на Бог.
Приемане на мита за райската градина и Адам.
Вярата в Месията, който ще дойде да спаси света.
Еднаквост в схващането за сътворението на света.
Вярата в отвъдния живот.
Вярата в пророците и техните дела.
Приемането на личността на Христос.
Четенето на псалми в литургиите.
Четенето на откъси от Стария и Новия завет (за християнството).
Трансформиране на някои от тайнствата и религиозните обреди от юдаизма в християнството.
Използване на някои религиозни формули като: амин, алилуя, осанна
в богослужението.

Различията между юдаизма и християнството са:

В разбирането за същността на Бог - християните вярват в троичността на Бог, а евреите в единствения Бог.
В религиозните символи - Давидовата звезда и кръста.
В схващането за идването на Месията - евреите вярват, че той все още не е дошъл и не приемат Христос като такъв.
В разглеждането на въпроса за края на дните - според евреите, с идването си Месията ще стане цар на Израил и ще управлява тук, на Земята. Едва тогава ще настъпи Съдния ден.
Във виждането за духовенството - в християнството има монаси, монахини, свещеници, докато при юдаизма съществуват само равини и свещеници.
Във върховните водачи - равинът при юдаизма, папата и патриарха при източното православие и католицизма.
В религиозните празници, обичаите и ритуалите.
В разбирането за греха - юдейските вярвания не приемат християнската концепция за първородния грях.
В разбирането за същността на спасението на душата - чрез вярата в единствения Бог за евреите и чрез приемането на жертвата и възкресението на Христос при християните.
В разбирането за човек, неговото място в света, смисъла на живота му и неговата същност.
В мястото за поклонение - синагогата, черквата.
Във виждането за раждането на Исус - той е обикновен човек за евреите.
Във виждането за възкресението - евреите не вярват в него, защото, според тях, Месията все още не се е появил.
Във виждането за повторното идване на Исус на Земята - евреите го отричат.
В трите ценности на религиите: вяра, надежда и любов при християните; Тората, Свещената земя, Божия закон при евреите.
В свещените книги: Библията за християните; Тората, Талмудът, Мидраш за евреите.

За живота на Исус се знае твърде малко, а повечето твърдения са неясни, не чак до там достоверни и неизчерпателни. Поради тази причина в науката се зараждат няколко теории, които се опитват да обяснят неговото съществуване. Според една от тях, изграждането на личността на Исус може да се свърже с някои обобщени митологични представи.

Митът за Дионис
Дионис - богът на виното, веселието, възраждащата се и умираща природа, бил почитан в Тракия, където било издигнато и неговото светилище. Според легендата, той бил син на Зевс и Семела. Ядосана, че Семела прелъстила нейния съпруг, Хера я подучила да помоли Зевс да се яви пред нея в целия си божествен блясък, защото знаела, че нито един смъртен не ще остане жив ако зърне истинското лице на бащата на боговете. Богът на гръмотевиците не можел да откаже да изпълни обещанието на своята любима и се явил пред нея в цялото си величие, но мълниите му я погубили. Зевс успял да спаси детето, което, заради това, че било недоносено, зашил в своето бедро, кръстил го Дионис - „двойно родения“ и го носил там до момента на неговото раждане.
Според друга легенда, Дионис е син на Зевс и Деметра - богинята на плодородието. Раздирана от ревност, съпругата на Зевс - Хера, в желанието си да отмъсти на съпруга си, заповядала на титаните да отвлекат и разкъсат сина на Деметра. Те намерили момчето, разкъсали го на парчета, частите сварили в котел. Там, където капнала кръвта му, израснал храст с яркочервени нарове. Бабата на Дионис, богинята на земята - Рея, събрала парчетата, слепила ги и отново върнала момчето към живот, а според някои легенди, Атина спасила сърцето на сина на Зевс, дала го на баща му, който накарал Семела да го погълне. Така богът на виното се родил отново след смъртта си. Като победил пратениците на Хера, царят на боговете ги превърнал в прах, от която се появили хората. Те носели божественото в душата си, наследено от Дионис, а в телата им се таял грехът, приет от титаните.
За да запази сина си, гръмовержецът повикал Хермес, бързоходния пратеник на боговете, и му заповядал да отнесе малкия Дионис при Семелината сестра Ино и мъжа й Атамант, цар на Орхомен, за да бъде възпитан в техния дворец. В палата Дионис бил скрит и преоблечен като момиченце, за да не го открие Хера. Въпреки това, жената на Гръмовержеца отново се добрала до него и в яда си вселила лудостта в тялото на Атамант. Царят, не знаейки какво прави, погубил сина си Леарх и прогонил своята жена Ино, която заедно с другия си син - Меликерт била приютена от морските нимфи - нереидите. Синът на Зевс бил спасен от Хермес и отнесен в Нисейската долина. Там момчето било отгледано и израсло като хубав, могъщ бог на виното, като даряващ на хората сила, радост и плодородие.
Той обиколил целия свят, придружаван от шумна тълпа менади и сатири. Вървял пред тях с венец от лозови пръчки на главата, а наоколо във вихрен танц се въртели младите менади и опиянените от виното сатири. Накрая на шествието, възседнал магаренце, вървял стареца Силен, мъдрия учител на Дионис.
По своя път младежът достигнал Египет, където отмъстил на таните, които някога го били разкъсали на парчета, а после поел към Месопотамия. Прекосил Дамаск, река Ефрат и река Тигър и навлязъл в земите на Индия. Където и да отидел, учил хората на лозарство и винарство, давал им закони и основавал градове. На връщане за Гърция, Дионис бил нападнат от амазонките, но успял да се справи с тях и победоносно влязъл във Фригия. Очистен от греховете си от своята баба - богинята на земята Рея, богът на виното се завърнал в обичаната от него Тракия. След като извършил много подвизи и чудеса, младежът извел от ада майка си - Семела и се оженил за принцеса Ариадна, след като тя е изоставена от Тезей.
Митът за Дионис съдържа виждането за умиращия и възкръсващ бог, символ на кръговрата на живота, на разрушението на старото и съграждането на новото, на изстраданата истина, символ на необходимата жертва в името на нещо по-добро. Той олицетворява основния закон на съществуването, страданието в името на съграждането и светлината, изстрадването на бъдещото щастие, необходимата жертва в името на доброто.

Митът за Озирис

Озирис е един от главните божества в египетската митология, бог на подземното царство, плодородието и градивните сили на природата и възкресението. Той бил син на богинята на небето Нут и бога на земята Геб. Негова сестра и съпруга била богинята на живота Изида. Озирис наследил египетското царство от прадядо си - богът на слънцето Ра и дядо си - богът на въздуха - Шу. С идването си на власт, младият цар научил своя народ на земеделие, показал им как да садят и отглеждат лозя, жито, овощни дръвчета, разкрил им тайните на лечителското изкуство, добиването и обработването на медта и златото, обучил ги да строят градове, създал им религия. Под неговото ръководство хората живеели щастливо, но това не се нравело на брат му Сет - богът на пустинята, войната, гръмотевиците и хаоса, който му завидял и решил да го погуби. Той взел мярка по тялото на Озирис и изработил чудно хубав дървен сандък, украсен със скъпоценни камъни и на едно тържество в двореца обявил, че ще го подари на онзи, който се побере в него. Един по един приятелите на царя се опитвали да влязат в красивия сандък, но никой от тях не успял да се побере там, защото за едни той бил прекалено къс, а за други прекалено дълъг. Накрая дошъл ред на царя и той се изтегнал удобно в сандъка, приготвен по негова мярка. В същия миг, Сет затворил капака, заковал го здраво и хвърлил тялото на брат си в Нил. Когато научила за съдбата на съпруга си, Изида отрязала косите си и тръгнала да го търси. Дълги дни скитала по бреговете на реката, разпитвайки всички дали не са виждали красивия сандък, но никой не можел да й помогне да го намери. Веднъж, сред тръстиките на делтата, Изида срещнала деца, които весело си играели във водата. Тези деца разказали на богинята, че били дочули как чудният сандък, плуващ към морето, се заплел в корените на едно темарисково дърво, което от този миг започнало да расте буйно и затворило в стеблото си ковчега на Озирис. Царят на Библос отсякъл и направил от него колона за двореца си. Впечатлена от чутото, Изида се отправила към Библос и скоро пристигнала в дома на библоския владетел. Там тя станала бавачка на детето на царицата и го обикнала толкова много, че решила да го направи безсмъртно. Всяка вечер богинята на живота държала момчето над огъня, а после обикаляла с него около колоната, скърбейки за изгубения си съпруг и брат. След време, водена от шушуканията на прислугата и своето любопитство, царицата решила да види какво прави бавачката през нощта. Промъкнала се в един тъмен ъгъл на двореца и зачакала появяването й. Виждайки как Изида поставя детето й в пламъците, царицата на Библос се ужасила, надала силен вик и се хвърлила да го извади от там, като по такъв начин осуетила постигането на неговото безсмъртие. В разговора с бавачката, тя научила коя е тя и какво я е довело в палата. Трогната от молбите на Изида, царицата заповядала да разрежат колоната и да извадят от там богато украсения сандък. Богинята на живота го взела, а дънера на дървото обвила в ленено платно, поляла го с масло и го оставила за спомен на царя и царицата. При пристигането си в Египет, богинята на живота скрила сандъка с тялото на съпруга си, надявайки се никой да не го открие.
Сет, който разбрал за нейното завръщане и за това, че била донесла със себе си тялото на Озирис, поискал да намери ковчега на мразения от него брат и не след дълго, по време на лов, се натъкнал на него. Изгарян от завист, гняв и омраза, Сет нарязал тленните останки на Озирис на малки парченца и ги разхвърлял по цял Египет.
Узнавайки за ужасната постъпка на брата на своя съпруг, Изида тръгнала да събира разхвърляните парчета. С помощта на Тот - бога на мъдростта, занаятите, йероглифите и науката, Анубис - предводителят на мъртвите и Нефтида - майка на Анубис и богиня на отвъдното, ражданията и реките, Изида мумифицира и обезсмъртява тялото на своя съпруг. Така Озирис става първата мумия, Унен-Нефер (вечно красивия).
От връзката на Изида и Озирис, по време на краткото възкресение на бога, се ражда синът им - богът на небето, царската власт и слънцето Хор, смятан за първия фараон и върховно божество на фараоните. За да заблуди Сет, след окончателната смърт на съпруга си, богинята на живота изработва негови статуетки, които раздава на свещениците от Египет, казвайки им, че в тях са скрити части от тялото на Озирис, като ги моли да погребат скулптурите в своите земи и да издигнат светилища на тези места. По този начин, култът към бога на подземното царство, плодородието и градивните сили на природата и възкресението се разпространява по цялата египетска земя, правейки за Сет невъзможно да открие истинския гроб на своя брат и да му навреди отново.
Заради пениса на Озирис, който е погълнат от една риба и не можел да се намери, се нарушила целостта на тялото на бога и Изида не успява да задържи съпруга си в царството на живите, въпреки своите могъщи заклинания, то той отива в царството на мъртвите. Заради мъдростта и добрите му дела, останалите божества решават да го направят цар на отвъдното, владетел на мъртвите. Стигайки до подземния свят, душата се изправя пред справедливия съд на бога, а той претегля сърцата на мъртвите с перото на истината. По-тежките от перото сърца са били разкъсвани от Аммит, а по-леките - изпращани в Аару или египетския рай.
Египетската религия свързва Озирис, както и Хор, с властта на фараона и церемонията, чрез която богът на подземното царство се съединява с бога на слънцето Ра, давайки власт на владетеля на Египет над земните и небесни дела. От друга страна, Озирис е и бог на раждащата се, умираща и възкръсваща за нов живот природа и, подобно на Дионис от тракийската и гръцката митология, е символ на жертвата, необходима за добруването на хората. Той е съдникът на душите и символ на безсмъртието на познанието, на победата на доброто над злото и вечния живот, посредством добрите дела и мъдростта.

Митът за Орфей

Митичният цар - жрец, най-великият певец, поет и музикант на древна Тракия - Орфей, бил син на бог Еагър (Ойагър), владетелят на Хемус (Стара планина) и музата на епическата поезия Калиопа. Легендите разказват, че когато свирел на своята лира, цялата природа замлъквала, заслушана в омайните звуци на неговата музика и дори най-хищните животни се укротявали и лягали послушно в краката на певеца.
Наскоро след сватбата му с прекрасната горска нимфа Евридика, тя била ухапана от змия, докато беряла цветя в една зелена долина и душата й отпътувала за подземното царство на Хадес. Сломен от скръб, Орфей оплаквал участта на своята съпруга и от тъжните му песни природата залиняла и повехнала. След дълги дни на отчаяние, великият музикант решил да се спусне в страшното и мрачно подземно царство и да измоли от неговия владетел да освободи от там Евридика.
Казват, че той влязъл във владенията на Хадес през неприветливите, плашещи проходи на пещерата Дяволското гърло в Родопите. Без да се уплаши от сенките на мъртвите, певецът застанал до бреговете на река Стикс и дръпнал струните на своята арфа. Звуците й залели тъмата на водите на реката и изпълнили с живот тъжното царство на смъртта. Сенките се струпали да слушат песента на Орфей, която им напомняла за светлината на слънцето, синевата на небето, мириса на цъфналите цветя и щастието, което изпитвали приживе.
Лодкарят Харон също не останал безучастен към изкуството на музиканта и, трогнат от омагьосващата мелодия, предложил на младежа да го прекара през Стикс със своята ладия.
Когато се изправил пред трона на Хадес, Орфей запял, а песента му разказвала за любовта към Евридика, за щастливите дни на техния живот и за безкрайната му тъга след смъртта на любимата жена. Очите на съпругата на владетеля на подземното царство - Персефона се изпълнили със сълзи, тъга премрежила очите на страшните пазители на мъртвите, на безмилостните богини на отмъщението - Ериниите и на богинята на магията и лунната светлина - Хеката.
Възцарило се пълно мълчание, което Хадес нарушил с въпроса си към тракийския певец:
„Защо си дошъл в моите мрачни предели, младежо?”.
„О, могъщи владетелю Хадес, ти, който властваш над душите на мъртвите, дойдох пред твоя трон да те помоля да върнеш към живот Евридика. Нека изживеем своята любов и щастие, защото виждаш колко много страдам без нея, а след това тя отново ще се върне при теб.” - отвърнал смирено Орфей.

Възхитен от дарбата на великия певец и трогнат от любовта му към Евридика, владетелят на подземния свят се съгласил да изпълни молбата му, но го предупредил, че докато върви из царство на сенките, той не трябва да се обръща назад, за да се увери, че жена му го следва. Ако го направи, тя ще се върне при Хадес завинаги.
Тръгнал Орфей, а след него тихо вървяла Евридика. Още малко и щели да излязат на светло, но, подведен от своето съмнение, певецът се обърнал да погледне дали съпругата му е с него и в този миг прекрасната нимфа изчезнала в мрака, от който искал да я откъсне Орфей. Седем дни останал край река Стикс тракийския певец, оплаквайки злощастната си съдба и проклинайки всички богове, но накрая решил да се върне в родината си. Годините минавали, а той не пожелал да погледне нито една жена. Живеел усамотено в горските дъбрави, свирейки на своята лира, която била единствената му компания.
Веднъж, на празника на Бакхус, Орфей седял на един хълм и се възхищавал на пролетта, която обсипвала с прекрасни цветчета дърветата и покривала поляните със свежа зеленина. За първи път, след толкова време, сърцето на певеца се изпълнило с радост и възхита и той запял волна песен. Гората се заслушала, притихнала в леещите се звуци на песента, поточетата престанали да ромолят, вятърът спрял своя бяг, а дивите животни легнали послушно в краката на Орфей. Очарователната мелодия стигнала до ушите на поклонничките на Дионис - Вакханките, които, разярени от пренебрежителното отношение на музиканта към тях, го наобиколили като ято хищни птици. Глухи за молбите му, заслепени от ярост, опиянени от виното, те го засипали с удари, докато животът не си отишъл от него. Но смъртта му не била достатъчна за Вакханките, те разкъсали тялото на Орфей и хвърлили късовете в река Хебър. Душата на певеца слязла в царството на сенките и срещнала там душата на Евридика, а тялото му, според мита, било събрано и погребано с почести от музите в подножието на планината Олимп. Според историческата наука обаче, тялото на великия поет намерило вечен покой в тракийското светилище - Татул в Родопите.
Орфей бил не само поет, певец и музикант, но и създател на орфизма - древната религия на траките, един от седемте мъдреци на света и изкусен лечител. За известно време той се обучавал в Египет, откъдето пренесъл знанията за строежа на Вселената, писмеността, редица философски познания. Чрез преработването на йероглифите на Египет, финикийските и коптски букви (в коптския музей в Кайро Орфей е изобразен пред входа на музея с кошница книжни свитъци), великият певец на Тракия създава нова писменост, която е запазена по древни каменни плочи, пръснати из Родопите. Чрез тази писменост и познанията, които се стремял да предаде не само на аристократичните кръгове, но и на обикновените хора, той се надявал да обедини 90-те тракийски племена в своето обширно царство, но възгледите му не били разбрани, а опитите му да посвети в тайните познания хората от по-нисши прослойки на обществото не се харесала на вождовете и аристократите, заради което Орфей бил убит.
Орфизмът имал две нива - чисто аристократично, към което принадлежали посветените в свещеното знание и народностно, към което принадлежали онези, които поддържали учението, следвали го, но не били напълно посветени в него. Посвещаването в орфизма ставало посредством изпитания (спортни игри, единоборства, лов, войни, изпитване на умствените способности и съобразителността, психическа и физическа издържливост, както и за нравственост и вярност към учението), на които били подлагани онези, които искали да го приемат. Това се налагало поради схващането, че

„Истината се измерва с интелигентността, тя трябва да се прикрива пред слабите, които тя би накарала да полудеят; да се крие от злите, които само откъслеци могат да схванат от нея - откъслеци, които биха могли да им послужат като разрушителни оръжия.”
(Едуар Шуре. Велики посветени, книга I и II. Орфей, Питагор, Рама, Кришна, Хермес, Мойсей. Изд. "Евразия - Абагар", София/Плевен, 1991 г.).

Според орфизма, времето е циклично, а хармонията във Вселената се изгражда благодарение на вечния възпроизводителен кръговрат:
Великата богиня - майка (земята) сама възпроизвежда природата чрез самооплождането и раждането на слънцето.
Втората степен е появата на божествения син - Слънцето - конникът Херос, като мъжко начало, нужно за баланса на природата и нейната цикличност.
Третата фаза е свързана с възмъжаването на сина.
Четвъртата степен е свещеният брак на мъжкото и женското начало, бракът с богинята сътворителка, който позволява да се роди новото слънце (новият син), като по този начин се затвори старата цикличност и даде началото на нова.
Култът към Великата богиня - майка в тракийската религия е непосредствено свързан с преклонението пред природните сили, плодородието, многообразието на света, вечността на Вселената и вселенската мъдрост. Богинята - майка е позната с имената Бендида и Кибела.

Най-важната част от орфическото учение е заета от идеята за душата, която според него е безсмъртна и с божествен произход (хората са съвкупност от греха на титаните и висшия божествен разум), но върху нея тегне вината и греха, заради разкъсването на Дионис.
За наказание тя е затворена в тленно тяло, от което не може да се освободи до смъртта на човека. След смъртта, душата слиза в мрачното царство на Хадес и се изправя пред неговия съд.
За това какво я очаква в земята на сенките, говорят златните орфически плочки, поставяни до мъртвите, които служат като пътеводител на душата в подземния свят и свидетелстват за нейната чистота пред Хадес:
„Когато душата остави светлината на слънцето, върви надясно, като се пазиш добре от всичко. На ляво от дома на Хадес ще откриеш извор, до който има бял кипарис. До този извор ти не приближавай! По-далеч ще откриеш хладна вода, течаща от езерото на Мнемозина: над нея стоят стражи, които ще те попитат: „Защо идваш? Кой си ти? Откъде си?" На тях им кажи много ясно цялата истина. Кажи им: „Син съм на земята и звездното небе. Но че съм потомък на небесните, знаете сами. Изгарям от жажда и загивам, дайте ми бързо да пия от вечно течащия извор, хладна вода от езерото на Спомените.”
На друга плочка е написано:
„Идвам чист от чистите, пречиста царице на подземните богове и демони. Затова се гордея, че произхождам от вашия щастлив род, но Мойра и другите безсмъртни богове ме наказаха сурово... И с мълния от Гръмовержеца... претърпях наказание за несправедливите дела. Но се изтръгнах от многострадалния тягостен кръг и с бързи стъпки се възкачвам към желания венец, влизам в лоното на владетелката, царицата на Подземните. И ето сега идвам като молител при благородната Персефона, за да ме изпрати благосклонно в обиталищата на пречистите... аз имам този дар на Мнемозина, възпят от смъртните...
И те ще ти дадат да пиеш от божествения извор: „Щастлив и блажен, ти стана от човек, бог! Радвай се да изпиташ това, което никога преди не си изпитвал! Ще царуваш от сега заедно с другите хероси! Ще отидеш в свещените поля на Персефона.”.
Тракийските орфици вярват в безсмъртието телом и духом, за тях смъртта е преминаване в отвъдна реалност, ето защо те не тъгуват при загубата на близък човек, а се радват, че се е освободил от земното тегло. Душите при орфизма са разделени на праведни и грешни и имат различно обиталище. Според това учение, заради греха, човекът и неговата душа са осъдени на страдание и прераждане, от което може да се избавят чрез духовното усъвършенстване и правилния начин на живот:
„Познай себе си и ще познаеш вселената и боговете! Помощ на слабите, утеха на страдащите, надежда за всички! Мой бог е любовта! Светът може да бъде завладян с лира, но не и с меч.”
(Орфей)
Орфическите церемонии посочват двата пътя на духовно пречистване - чрез изкуството (музиката на Орфей) и книгите (знанието) или усъвършенстване на чувствата и разума. Всеки, достигал до Бог по свой собствен път чрез мистериите и праведен начин на живот или по колективен път чрез познанието, предавано от учителите - мъдреци или жреците.

Култът към смъртта и безсмъртието се проявява чрез поклонението на траките пред Залмоксис - персонификация на Орфей. Преклонението пред него е и преклонение пред безсмъртието на душата, но това безсмъртие не можело да бъде постигнато без човешка жертва, защото без разрушението няма ново начало. Ето защо траките изпращали при Залмоксис пратеник, натоварен да занесе питанията на хората към бога и чрез безсмъртието си да върне неговите отговори в света на живите. За целта се избирали най-красивия, най-умния и най-заслужилия измежду тях и го хвърляли от висока скала върху три поставени с остриетата нагоре копия. Ако избраникът умре, казвали, че е приет от бога, но ако оцелеел, го смятали за недостоен, оставяли го да умре и избирали нов посредник между тях и света на мъртвите. Подобна практика се наблюдавала и при инициационната смърт на владетеля, който трябвало да прекара известно време в някоя пещера - символ на пребиваването му в отвъдното (утробата на богинята - майка Бендида) и да се завърне като прероден бог. Чрез тези ритуали се подчертавало пълното прераждане, достигането до духовното съвършенство, безсмъртието, преминаването на божественото в човека, а също се показвала възраждащата мощ на природата.

Наред с безсмъртието на душата, траките вярвали в природните сили и почитали свещените гори, скали, дървета и извори. Дървото на живота, според тях, било разделено на три части: короната - символ на небето, стеблото - символ на земята и коренете - символ на подземния свят. В своята философия, Орфей говори за сътворението на света от яйцето, съставено от етер и от бога на сътворението и любовта Фанес, описван като красиво създание, често олицетворение на самия Орфей. Понякога главата му е била глава на бик, змия или лъв, тялото му било обвито с пръстен от змии, а на раменете си имал златни крила. Смятало се, че той бил невидим не само за очите на смъртните, но и за очите на боговете.

Използването на виното имало важно значение в орфическите ритуали. Неговото приготвяне било съпроводено със специални обреди, които засилвали магическите му способности. Смятало се, че напитката е носител на дълголетие и вечност и гарантира безсмъртието на душите на мъртвите. Поръсването с него довеждало до благоденствие, изобилие, плодородие и здраве.
При посвещаванията в орфическото учение, на посвещавания било поднасяно вино (израз на пролятата кръв на Дионис и неговата жертва), престояло в златен бокал, символ на слънчевата енергия, смесено с изворна вода, символизираща душевната чистота и силата на знанието и също престояла в златен бокал. Опияняващата напитка била разливана като вид жертва по олтарите, преди върху тях да лумне буйният огън на прорицанието. Това бил тъй наречения винено - огнен обред. Стичането на виното по ритоните осигурявало връзката на земното с небесното и възстановявало Вселенската хармония.

Петте принципа на орфизма са:
Всичко е енергия в различни вибрации. Материя и дух са едно. Цялото пространство е наситено с дух и материя, взаимосвързани и взаимно проникнати.
Каквото е в невидимия свят, такова е и във видимия.
Всяко знание има две страни: положителна и отрицателна. Змията като символ на мисълта може да не те ухапе, но може и да те погуби.
Всичко е в движение. Всичко е във вибрации. Времето тече.
Пътят на еволюцията е в спирала и тя се движи към все по-разширяващо се съзнание.

Много от орфическите ритуали, обичаи и философски схващания преминават в християнството, а в римските катакомби Христос се изобразява като Орфей, свирещ със своята лира или държащ свитъци в ръце. Все още остава загадка и плочката, върху която е гравиран разпънатия Орфей, под краката, на който седят надписите: Бакхус, Орфей, а над главата му са подредени седем звезди и луна.

Култът към бога на светлината и справедливостта Митра също има своите паралели с християнството:
Борбата на светлината срещу мрака и злото.
Митраизмът изповядвал безсмъртието на душата, нейната принадлежност към Божествения разум, задгробния съд и възкресението на мъртвите в съдния ден.
Рожденият ден на Непобедимото Слънце „Sol Invictus” - 25 декември се възприема от християните като деня на Рождество Христово.
Според делата си, душите отиват на небето или в подземното царство.
Практикуване на кръщаването, като начин за премахването на греховете и духовното пречистване на личността.
Използването на хляба и виното в свещения ритуал.
Очакването на страшния съд, голямата битка в края на дните и създаването на новия, по-справедлив свят са характерни схващания и за двете религии.
Както Христос, и Митра е пътуващ учител, който твори чудеса и е следван от дванадесет последователи.
Като Христос, и Митра е наричан Спасител и е възприеман като светлината, пътя, истината и живота.
Както в митризма, така и в християнството съществува причастието като тайнство, напомнящо за тайната вечеря.
Митра, както и Христос, е считан за син на бог (Ahura-Mazda).
Последователите на митризма се организирали в малки братства, напомнящи монашеските общности в християнството.
Както Христос, така и Митра жертва самия себе си за спасението на хората от греховете им и за доброто на света.
И в двете религии безбрачието, себеконтрола, въздържанието се считат за висши добродетели.

Сходствата на древните религии с християнството дават представа за обобщените идеи, които то съдържа в себе си, за неговото много по-ранно съществуване под друга форма и за митологичната представа за Христос, събрал в себе си образите на Дионис, Орфей, Буда, Митра и Озирис.

Според легендата, Христос е роден във Витлием като майка му - Мария е известена от архангел Гавраил за раждането на необикновеното дете, което ще се превърне в спасител на хората. Първоначално Йосиф не можел да приеме за съпруга жена, която била бременна, защото не знаел кой е бащата на детето, което тя носи, а и в консервативното общество, в което той живеел, такова нещо било недопустимо. Един ден обаче, ангел се явил пред него и му казал:
„Йосифе, сине Давидов, не се бой да вземеш Мария за своя жена, защото заченатото в нея е от Светия дух. Тя ще роди син и ще го наречеш Исус. Той ще спаси народа си от греховете.”.
Премахнал всички съмнения в душата си, Йосиф се оженил за Мария и двамата трябвало да заминат за Витлием, защото по това време заради преброяването на населението всички трябвало да се върнат по родните си места (Йосиф, според евангелието на Лука, бил от рода на Давид). Исус се родил в една дъждовна нощ във Витлием и ангелът възвестил на овчарите, които пасели стадата си край града добрата вест, а те дошли да се поклонят на Спасителя и да му поднесат своите дарове. Дарове му поднесли и мъдреците от изтока, които пристигнали във Витлием, водени от ярка звезда, изгряла на небето. Те оставили пред детето злато, смирна и тамян, подаръци, достойни за владетел. Цар Ирод, изплашен от предсказанието за Исус, и от мисълта, че той може да го измести от трона, издал заповед да убият всички деца под две години в града, но Бог спасил бъдещия Спасител, като изпратил при баща му ангел да го предупреди за намеренията на владетеля на Юдея. Така Йосиф, заедно със своето семейство, се преселил в Египет и живял там до смъртта на Ирод.
Когато новият цар се възкачил на престола, Исус се завърнал в родната си земя и семейството му, включващо още четири сина: Яков, Йосиф, Симон, Юда и две сестри: Мария и Саломе, заживяло в Назарет. Всяка година Мария, Йосиф и техния син ходели на поклонение в храма в Йерусалим и при едно такова пътуване, без да забележат майка му и баща му, детето останало в града. Три дена го търсили и накрая го намерили в храма, където то спорело с книжниците, предизвиквайки възхищение заради големите си познания, несъответстващи на възрастта му.
От този случай, до 30-та година на Исус в историята и Библията не съществуват никакви сведения за него. Учените и историците имат няколко предположения, първото, от които е, че той е изучавал философия и лечителско изкуство при есеите. Други смятат, че е практикувал дърводелския занаят в Назарет, а трети, че достигнал до Британия. И до днес остава спорен въпроса за пребиваването на Исус в Индия, Кашмир и Тибет, където той се запознал с учението на ламите и ведическата литература. Подобна теза се подкрепя от руския военен журналист Николай Нотович в неговата книга „La vie inconnue de Jesus Christ” (“The Unknown Life of Jesus Christ”), базираща се на стар манускрипт, открит в манастира Хемис в Ладак - „Животът на свети Иса”, от Свами Абхеданада в книгата „Journey Into Kashmir & Tibet”, където твърди, че в манастира в Хемис открил същия документ, намерен от Нотович и от дългогодишните изследвания на руския философ и художник Николай Константинович Рьорих, който потвърждава наличието на манускрипта в манастира в Ладак.
След завръщането си в родната земя, Исус бил кръстен от Йоан Кръстител в река Йордан и започнал своята проповедническа дейност. Скоро около него се събрали множество последователи, на които той предавал натрупаните от него знания. Заради неразбирането на неговите прогресивни за времето си философски твърдения, тяхната демократичност, чудесата, които извършвал, конфликтите с консервативно настроените свещеници и произхода си от Давидовия род, който смущавал, както римските власти, така и владетелите на Юдея, Христос бил ненавиждан и гонен от тях. Често дори собствените му ученици не можели да разгадаят скрития смисъл, който притчите и наставленията му съдържали. За обикновените хора той бил Месията от пророчествата, дошъл да донесе мир, добруване, равенство и щастие в света, но за римляните, свещениците в храма и управниците на Юдея, Исус бил заплаха за репутацията, религията, властта и интересите им. Неговото либерално отношение към жените като пълноправни членове на социалната общност също будело негодувание, защото в онези времена правата на жените били ограничени.
Личният живот на Спасителя също е обект на редица противоречиви теории. На много места от евангелията: „Евангелие от Матея, глава 23-16-27”; „Евангелие от Лука, глава 11-41-54”; „Евангелие от Йоан, глава 33-21, глава 8-11-58, глава 10-2-32”, Исус е показан не само като смирен проповедник, но и като буйна натура, нетърпяща неправдите, липсата на познание, консерватизма, неравенството и незачитането на различната личност. Към човешките му характеристики, трудно признавани заради неговото обожествяване, може да се прибави и отношението му към Мария Магдалина, чиято истинска същност на образована и будна жена дълго време е отхвърляна от църквата.
Трудно е да се определи какви обстоятелства са довели до осъждането на Исус и неговото разпъване на кръста. Първото предположение е свързано с първосвещеника в храма Йосиф Каяфа, назначен на тази длъжност от предшественика на Пилат - Валерий Грат. Каяфа бил влиятелна фигура в обществото, познавал хората на властта и водел добре уреден живот. Негова опора бил Синедриона, съставен от висши свещенослужители. Те, заедно с Каяфа, управлявали еврейската общност благодарение на подкрепата на римската власт и не искали положението им да се промени. От своя страна, Исус отклонявал вниманието на обикновените граждани от храмовите служители, открито се обявявал срещу нередностите в религиозния живот, борел се за реформиране на религиозната култура, застрашавал доходите на храма, като отричал нуждата от обреди за ритуално пречистване и опрощение на греховете, които носели пари на свещениците, твърдял, че божието царство е достъпно за всеки и влизането в него не изисква скъпи религиозни ритуали. Със своите думи и действия, той създавал предпоставки за социално разединение и дестабилизация, което не се харесвало нито на първосвещеника, нито на наместника Пилат Понтийски. При осъждането на Спасителя, Каяфа го обвинил в измяна срещу Рим и престъпление спрямо Бог, позовавайки се на буквалния смисъл на думите на Исус: „Разрушете този храм и в три дни ще го въздигна!”, без да помисли, че той говорел за душата и тялото си.
Първосвещеникът нарушил правилата на установения закон, като провел процеса в празничен ден, през нощта, а не през деня, както било прието и в своя дом, вместо в залата на Синедриона.
Пилат бил безмилостен в прилагането на римските закони и събирането на данъците. Неговото управление било запомнено с небивалата жестокост, бруталност, насилие и гнет, с които държал в подчинение евреите. Той често обиждал тяхната религия и екзекутирал затворниците, дори без съд. Постът му на римски наместник зависел от поддържането на мира в поверената му провинция, ето защо не се нуждаел от въстание, което да разклати римската власт.
Колкото и жесток да бил, Пилат нямал намерение да осъди толкова известен проповедник като Исус, използвайки неубедителни обвинения срещу него.
Наместникът знаел, че Синедриона обвинява Спасителя в заговор срещу империята, защото според тях го чували да нарича себе си „юдейски цар”, но от събраните доказателства ставало ясно, че Исус няма намерение да води въоръжена борба за завземане на властта или да подтиква към бунт жителите на провинцията. В разговорите си с Христос, Пилат останал смаян от неговата философия, мъдрост, смиреност и откровеност.
Когато го запитал: „Ти ли си царят на юдеите?”, Исус отвърнал: „Ти го казваш.”. Евангелието на Йоан дава повече информация за срещата между наместника и Христос:
„Тогава Пилат влезе в преторията, повика Исус и му рече: „Ти ли си юдейския цар? Исус му отговори: „От себе си ли говориш това или други ти го казаха за мене? Пилат отговори: „Та аз юдеин ли съм? Твоят народ и първосвещениците те предадоха на мен, какво си сторил?” Исус отговори: „Моето царство не е от този свят: ако беше царството ми от този свят, моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на юдеите...” А Пилат му рече: „И тъй, цар ли си ти?” Исус отговори: „Ти казваш, че съм цар. Аз затова се родих и за това дойдох на света, за да свидетелствам за истината, всякой, който е от истината, слуша гласа ми.” Пилат му рече: „Що е истина?” И като каза това, пак излезе при юдеите и им рече: „Аз не намирам никаква вина у него.”.
За да отхвърли от себе си вината за разпъването на невинен човек, но и да запази мира, Пилат използвал обичая, според който на празник имал право да помилва един от затворниците и предложил на насъбралото се множество да определи съдбата на Исус. Какво било отношението му към Спасителя и колко разочарован бил от избора на тълпата, можем да съдим по възклицанието му, предадено в евангелието на Матей: „Защо, какво зло е сторил?”. Защо хората толкова лесно са се поддали на увещанията на свещениците да искат смъртта на Месията, кой всъщност е бил освободения Варава (първото му име също е било Исус, а цялото му име Bar-abbâ, на арамейски означава „Син на бащата”), било ли е това политически ход на свещенослужителите, искащи освобождението на бунтаря и разпъването на невинния Христос или зад този описан в Библията момент се крие друга истина, това никой все още не може да каже.
Факт е, че скоро след разпъването на Исус, наместникът е отзован от своя пост и се връща в Рим, за да отговаря за жестокото потушаване на бунта на самаряните. На негово място е назначен Марцел, след което Пилат се самоубива.

Разпъването на кръста има няколко символични значения:
Според християнската теология, дяволът изкушил Адам да опита плода от дървото на живота и така, заради греха си, първият човек бил изгонен от рая. Грехът на Адам преминал в хората и ги разделял от Бог. За да настъпи тяхното обединение с него, се налагала саможертва, която да пречисти греховете на всички и да възстанови божественото начало в тях. Това била саможертвата на Исус. От друга страна, разпятието било морален урок по опрощение, състрадание и саможертва, в името на спасението на хората и победа на доброто над злото. Готовността на Спасителя да се жертва за човечеството, неговите мъки, смърт и възкресение, показват по символичен начин, че божественото наистина живее в хората (човешкото тяло на Исус и неговите човешки слабости и болки), учи, че нищо не може да отнеме безсмъртието на душата, доказва, че чрез вярата може да надделее дори над смъртта.
За това, какво става след разпъването на кръста, в науката съществуват най-различни предположения. Една част от изследователите твърдят, че Исус наистина е възкръснал от мъртвите, други, по-скептични, са на мнение, че той се е излекувал от раните си и заедно с Мария Магдалина е заминал за южна Франция, а трети, че е пребивавал до смъртта си в Кашмир, под името Иса или Юс-Асаф и е погребан в град Сринагар, в гробницата „Роза-Бал”, или „Rauza Bal”. Тази гробница често е наричана от местното население „The tomb of Hazrat Issa Sahib” - „Гробницата на господаря Исус”. Интересното е, че хората в Кашмир пазят множество разкази и легенди за пребиваването на учителя Иса (Исус) там.
Независимо от това какво се е случило и кой е бил историческият Христос, неговите идеи за състрадание, любов към ближния, душевно възвисяване, ненасилие, мъдрост, доброта, правят християнството една от привлекателните световни религии, която учи своите последователи на хуманност, миролюбие и всеотдайност.

Първоначално, когато християнството било преследвано, се създавали текстове - определения на вярата, които били пазени в тайна, но трябвало да се знаят наизуст от вярващите, защото по този начин те се разпознавали един друг, проверявали дали даден човек е християнин или не, разграничавали се от възникващите ереси и създавали предпоставка за образуване на християнски общности, обединени около един символ - верую.

След утвърждаването на християнството като официална религия
от Константин в 313 г. с Миланския едикт, след Първия Никейски събор в 325 г. и Втория Никейски събор - 381 г., Символът на вярата е:

1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.
2. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.
3. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.
4. И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.
5. И възкръсна в третия ден, според Писанията.
6. И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца.
7. И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.
8. И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.
9. В едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква.
10. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.
11. Чакам възкресение на мъртвите.
12. И живот в бъдещия век! Амин.

В този вид, Символът на вярата е молитва, в която са изложени основните истини на православната вяра. Молитвата се чете по време на тайнството на Светото Кръщение от човека, който е кръщаван или от кръстниците, ако кръщавания е дете. Така на приемащият вярата се разясняват накратко основните постулати, върху които се крепи християнството. Символът на вярата се произнася по време на литургия и се чете ежедневно на утринните молитви.

В християнството съществуват морални правила, наречени Десетте божи заповеди, които определят поведението на личността спрямо други личности и в обществото:

1. Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от египетската земя, от дома на робството; да нямаш други богове, освен Мене.
2. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които Ме мразят, и Който показва милост до хилядно коляно към ония, които Ме обичат и пазят Моите заповеди.
3. Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, защото Господ няма да остави ненаказан оногова, който изговаря името Му напразно.
4. Помни съботния ден, за да го светиш; шест дена работи и върши всичките си работи, а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: недей върши в него никаква работа ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни волът ти, ни оселът ти, нито какъвто и да е твой добитък, нито пришълецът ти, който се намира в жилищата ти, защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.
5. Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята, която Господ, Бог твой, ти дава.
6. Не убивай.
7. Не прелюбодействай.
8. Не кради.
9. Не лъжесвидетелствай против ближния си.
10. Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си; нито нивата му; нито роба му; нито робинята му; ни вола му; ни осела му; нито някакъв негов имот - нищо, което е на ближния ти.

Предполага се, че това са правилата, дадени на Мойсей от самия Бог при посещението на пророка на Синайската планина.

Бог в християнската религия се разглежда като едно от трите лица на Светата троица: Бог Отец - създател на всичко видимо и невидимо; Бог Син - роден от Бог Отец; Бог Свети дух - произхождащ от Бог Отец. Тези три лица на бога се наричат ипостаси и представляват трите съприкосновения на Бог с човечеството. Ипостасите се приемат за вечни, всемогъщи и равни, всеки един от тях съществува посредством останалите. Бог Отец, създателят на Вселената е и източник на нормите за праведен живот и съдник на човешкия род.

Тайнствата (sacramentia) произлизат като понятие от Свещеното писание, където думата „тайнство” означава „тайна на спасението” на света от Божия Син. Тайнствата са църковни свещенодействия, чрез които посредством видими действия божията благодат, която очиства от греховете, освещава човешката природа и я води по пътя към духовното извисяване и вечния живот, по невидим път се дава на вярващите. Всяко тайнство има две страни: видима (или външна) и невидима (вътрешна). Видимите действия са онези, извършвани от свещенослужителите, с помощта на различни свещени средства (светена вода, миро, кръст, молитва). Невидимите са свързани с благодатта на Светия Дух, давана на вярващите. Светите тайнства се извършват от епископите, като символични приемници на апостолите, и свещениците, ръкоположени от епископите. Епископите и свещениците извършват само видимите действия в тайнствата. Невидимата сила на спасителната благодат се дава при тия действия от самия Бог. Тайнствата Кръщение, Миропомазване и Свещенство се извършват само веднъж в живота на човека, Бракът - до два пъти, а останалите четири могат да се извършват многократно.

За да бъде едно тайнство действително, е нужно: извършителят му да е законно йерархическо лице (презвитер или епископ); извършителят да призове Св. Дух, да произнесе необходимата за тайнството сакрална формула и да е налице определеното за тайнството вещество.

При Кръщението човек се очиства от всички грехове, направени преди това, от първородния грях и се ражда за нов духовен живот.

При Миропомазването се дават даровете на Светия Дух, необходими за духовното израстване на личността, за борбата със злото, за преодоляването на пречките в живота, за поддържането на вярата.

Евхаристията или Причастието води своето начало от Тайната вечеря на Христос. За това тайнство се използват хляба и виното, които символично напомнят на вярващия за тялото и кръвта Христови и служат за съединяването с Бог и опрощаването на греховете.

При Покаянието се дава благодат, която очиства от греховете, извършени след Кръщението, човек се отърсва от недъзите на мисълта и душата и търси път за своето спасение.

При Свещенството, Ръкоположението или Хиротонията избраният за църковно служение се въздига чрез ръкополагане в един или друг чин на свещенството. Чрез този ритуал на избрания за свещенослужител се предава благодатта на Светия Дух и посветеният се облича с особена духовна власт по отношение на вярващите: да ги учи на истините на Христовата вяра, да извършва тайнствата и богослуженията, да ги води по пътя на нравственото и духовно усъвършенстване, милосърдието и състраданието, да бъде пример и водач на вярващите. Тайнството включва ръкополагане и молитва за призоваването на Св. Дух и бива извършвано от епископ в светия олтар. Обредът на Свещеничеството се извършва само за лица от мъжки пол, които принадлежат към клира от православно вярващи - еднобрачни или приели монашески обет и избрани за въвеждане в една от трите степени на църковната йерархия: дякон, презвитер (иерей, свещеник) и епископ. След извършването на тайнството, посветеният в дяконски чин може да участва в общественото и частното богослужение и да служи при тайнствата, но не може да извършва нито едно от тях. Дякон, който е приел ръкоположение за свещеник, може да извършва требите и тайнствата (с изключение на Хиротонията). Посветеният във висшата, епископската степен на свещенослужение, може да извършва всички тайнства и да освещава храмове, антиминси и миро, както и сам да преподава чрез ръкополагане дара на благодатта. По древна традиция, в епископски сан се посвещават само свещеници, приели монашески чин.

При Брака християнина получава благодат, която освещава съпружеството, раждането на деца и възпитаването им.

Елеосвещението е тайнство, предназначено за тежко болните. В него страдащият се помазва с елей и получава от Бога благодатта на душевното и телесно изцеление. Този ритуал трябва да се извършва от седем свещеника, но в крайна нужда може да го извърши и един. Нуждаещият се помазва с осветен елей, като се произнасят определените за целта молитви. Помазването става седем пъти. При това тайнство се четат седем откъса от Апостола и седем от Евангелието. Приема се, че така над вярващия болен невидимо се спуска Божията благодат, която изцерява болестта, дава прошка на греховете и успокоение на съвестта на човека.

Основната молитва на християните е „Отче наш”, за която се вярва, че е завещана от самия Исус на апостолите и от там на останалите вярващи:

Старобългарска версия:

Ѿче на́шъ иже еси на н[е]б[е]се[хъ],
да с[вѧ]ти́тсѧ и́мѧ Твое́,
да прїидетъ ц[а]рствїе Твое́,
да буде[тъ] волѧ Твоѧ́,
ѧко на н[е]б[е]си и на земли́.

Хлѣ́бъ на́шъ насущныи да́ждъ на́мъ дне́сь,
и оста́ви на́мъ дол[ъ]гы на́ша,
ѧко и мы оставлѧ́емъ дол[ъ]жникомъ на́ши[мъ].
и не в[ъ]веди на́съ в напа́сть,
но изба́ви на[съ] ѿ лука́ваго:
ѧко твое есть ц[а]рствїе
и сила и слава во в[е]ки.
Аминь.

Latin liturgical version:

Pater noster, qui es in caelis:
sanctificetur Nomen Tuum;
adveniat Regnum Tuum;
fiat voluntas Tua,
sicut in caelo, et in terra.
Panem nostrum cotidianum da nobis hodie;
et dimitte nobis debita nostra,
sicut et nos dimittimus debitoribus nostris;
et ne nos inducas in tentationem;
sed libera nos a Malo.

Разбирането за душата в християнството е като за нематериалната и безсмъртна същност на човека, която му е дадена от Бог, чрез която той живее във всички живи същества. След смъртта душата отива пред Божия съд и в зависимост от човешките дела, е изпращана в ада или в рая. Между духа и душата съществува съществена разлика.
Духът е вечната енергийна субстанция, която носи в себе си информацията за мислите и действията. Тя е вечно прераждаща се и съществува невидима в пространството. Духът е божественото в човека, негова движеща сила в живота.
Душата е свързана с интелекта и съзнанието. Тя е и искрата на живота, която гори в тялото на личността, нейното самоосъзнаване и индивидуалност. Душата е изградена от: разум, чувства, мисли, настроения, светоглед, воля и изгражда неповторимия облик на всеки човек.
В апокрифната литература сътворението на човека се описва по изключително поетичен начин:
„След това бог създаде рая на изток и намисли да сътвори първия човек Адам. Той създаде тялото му от седем части: от земята - плътта, от камъка - костите, от морето - кръвта, от слънцето - очите, от облака - мисълта, от вятъра - диханието, от огъня - топлината. После Господ отиде на небето при своя баща, за да вземе душата на Адама.”
(„За Тивериадското море”)

В Библията за сътворението на Адам се казва:
„И Господ Бог създаде човека (Адам) от пръст от земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа.”
(„Битие” 2:7)
И от двата литературни източника става ясно, че духът е божественото начало, заложено в хората, което се проявява посредством душата.

Християнската символика включва няколко символа: кръста, рибата, христовия монограм (Хризмата), корабът, агнето, гълъбът, хлябът, виното, фениксът, грифонът, маслиненото клонче, водата, змията.

В дохристиянската епоха кръстът е бил позорен символ и символ на мъчението, защото върху него римляните са разпъвали провинилите се престъпници, а по-късно и последователите на християнството. Кръстът се приемал като символ на световното дърво, символ на симетрията, хармонията във Вселената и вечния кръговрат (заради кръга, който може да се опише около него). Кръстът е връзката на човека с Бога - (вертикалната част е божественото, а хоризонталната човешкото начало). В древен Египет, кръстът - Анкх е носел значението на мъдрост, безсмъртие, живот, вечност, обединение на небето и Земята. Кръстът символизира силите на плодородието и жизнеността, на единството на духа и материята. Под формата на буквата "Т", той напомнял за очакването на Месията. Будистката и хиндуистка свастика символизирала слънчевия и небесния огън, благоденствието и късмета.
С утвърждаването на християнството, кръстният символ започнал да означава вярата, оръжие срещу силите на злото, страданието, смъртта, възкресението на Христос, човешкото изкупление и вътрешната душевна светлина.

Рибата е символ на живота, щастието, виталността. При раните християни тя е разпознавателен знак за принадлежността им към тяхната религия. Рибата се свързва с водата, а от там с кръщаването и приобщаването към християнската общност.

Агнето символизира саможертвата, смирението, душевната чистота и изкуплението.

Хлябът винаги е имал голямо значение в култовете към боговете и в ритуалната практика. Традиция е официалните гости да се посрещат с хляб и сол - хлябът носи щастието, благоденствието, а солта е частицата скръб, без която няма да има радост от малките, но необходими неща в живота. Обредният хляб съдържа в себе си идеята за непрекъснатостта на живота и прераждането. Засяването на семето напомня умиране, покълването му - на ново раждане. Смляното брашно и опеченият хляб са своеобразни превъплъщения от неусвоеното към усвоеното пространство. Този символ значел и плодородие, богатство и сила за живот. При раждането на дете погачата се разчупвала над главата на бебето с високо вдигнати ръце, за да порасне то силно и здраво. При сватбите, погачата имала за цел да донесе благоденствие и щастлив живот в семейството, а при смъртта на човек, с хляб се изпращала душата от света на живите към света на мъртвите. На странник, почукал на вратата, и на просяк хляб не се отказва. Кръглата пита напомня за кръговрата във Вселената, слънцето, съвършенството, изобилието, плодородието и здравето. Питката е и модел на Космоса, усвоеното пространство, прочистването от злото. Обредният хляб се меси от млада девойка, облечена като булка и така символично върху хляба се пренася идеята за новото начало, плодородието и берекета. Тези хлябове се правят от най-хубавото зърно, замесват се с мълчана вода, за да бъде магическата им сила по-голяма.
Трапезата за българите е символ на рода. Тя е свещена, защото от нея зависи оцеляването и благоденствието на членовете на родовата общност и тяхната сплотеност. Преди да седнат на софрата, стопаните се прекръствали, за да осветят с божия знак поднесената храна и хляба и да благодарят за изобилието, което им е дадено. Тя е единение с Бога: „Ела, Боже, да ядем.” - казвал най-възрастния в семейството, преди да разчупи погачата и така приканвал Бог да сподели храната с тях. В този момент, трапезата има смисъл на жертвоприношение. Съвместното хранене е магическо споделяне на етични, морални норми, на ценности, традиции, на начин на живот, участ, съдба. При нареждането около масата се спазва определена йерархия. Първо сяда най-възрастният, после всички останали. Пак той разчупва и раздава хляба, общата съдба на дома. В християнската традиция хлябът е символ на прераждането, новия живот, единението с Бог, дарът на щастието.

Виното още от тракийски времена било считано за напитката на боговете. То е символ на радостта, плодовитостта, безсмъртието, живота, освобождаването от житейските грижи, божията кръв, от която се ражда новия свят, а душата се пречиства и се обединява с божественото начало, символ на изобилието и жертвата.

Маслиновото клонче олицетворява мира, мъдростта, победата, духовната извисеност, силата на вярата.

Гълъбът символизира нежността, мира, надеждата, а в християнството Светия дух, благата вест, душевната чистота.

Корабът изразява духовното и житейско пътуване, търсенето на вярата, познанието, мъдростта сред океана на живота и спасението чрез вярата.

Водата е най-старият символ, използван в далечните епохи. Тя е входът между света на хората и този на боговете, между света на живите и мъртвите. Водата е магическата сила, пречистваща греховете, прераждащото начало, женската раждаща същност, вечно променящото се битие. В нея живеят силите на природата, която съгражда и руши. Светената „жива” вода в християнството е могъщо оръжие срещу злото и болестите. В християнската религия водата е символ на новото начало, духовната чистота и приемането на вярата.

Грифонът е митично животно, изобразявано с глава на орел и тяло на лъв. То е символ на силата, мощта, увереността, справедливостта, пазител на вярата и дървото на живота. Грифонът е олицетворение на слънцето, бдителността, възмездието и победата.

Фениксът представлява безсмъртието, възкресението, прераждането, победата над смъртта. Тази птица е олицетворение на палещите слънчеви лъчи и огъня, крилата му са вятъра, краката - земята, опашката - дърветата и цветята, петте му цвята - петте добродетели, гребенът му - праведността, очите - вярата, песента му - искреността, а шиповете на краката му са оръжие срещу неправдата. Фениксът е и вестител на божествената воля.

Змията се свързва със Земята, скритите й тайни и плодоносната й сила. В индийската митология Шеша е змията на времето, която крепи Вселената в своята прегръдка. Змиите са се считали като символ на мъдростта, знанието, лечебната сила, Вселенския кръговрат. Събличането на кожата на змията се приема за олицетворение на обновлението и новото начало. Змията, захапала опашката си, е израз на природния кръговрат, вечността и безкрайността. В християнството, въпреки споменаването й като мъдро животно, змията е първообраз на дявола, който станал причина за изгонването на Адам и Ева от рая.

Свещената книга на християните е Библията. Тя се състои от две части: Стар завет и Нов завет. Името й идва от гръцката дума (τὰ βιβλία), което означава книги.
Старият завет(Παλαιὰ Διαθήκη) или „Еврейската библия” е разделен на три части: Тора - „Закон”, петокнижие; Невиим - „Пророци”; Кетувим - „Писания”. Първоначално „Старият завет” представлявал сбор от истории, разпространявани устно, подобно на фолклорните разкази, а по-късно еврейските книжовници ги записали върху древните манускрипти и ги систематизирали внимателно. Текстовете били написани на староеврейски език в периода 1200-165 г. пр. Хр. Първият превод на гръцки бил направен през III-II век пр. Хр. в Александрия и носел името „Септуаги́нта”. Според легендата, този превод бил осъществен по нареждане на основателя на александрийската библиотека - Птолемей II. Въпреки че Старият завет, както и цялата останала част на Библията, има исторически и географски описания, книгата не е история в пълния смисъл на тази дума. Освен реални исторически факти, тя съдържа и дълбоко философско значение, морални поуки, духовни послания, скрити зад редовете на истинските текстове. Наред с религиозните и исторически описания в „Стария завет”, намират място и поетични творби като: „Псалми”, „Плачът на Йеремия”, „Книга на Йов”, „Притчи", „Еклесиаст", „Песен на песните".

„Новият завет” съдържа 27 книги, които включват четири евангелия: три синоптични - Матей, Марко и Лука и едно, по-различно, на Йоан; „Деяния на апостолите”, „Откровението на Йоан Богослов”.
Освен четирите канонични евангелия съществуват и около петдесет апокрифни евангелия, които не са включени в църковния канон:
„Евангелие от Варава”, „Евангелие от Петър”, „Евангелие от Мария”, „Евангелие от Никодим”, „Евангелие от Филип”, „Евангелие от Тома”, „Евангелие от Юда”, „Pistis Sophia”, които по свой начин интерпретират учението на Исус и станалите по негово време събития. Тези евангелия носят името гностични - от гръцката дума (γνώσις,- познание). Гностицизмът е религиозно течение, което обединява в себе си теософия, окултизма и митологията. Към тази книжнина могат да се присъединят свитъците от Мъртво море и тези от Наг Хамади.

„Откровение на свети Йоан Богослов” е най-мистичната част от „Новия завет” и единствената пророческа книга в него. Предполага се, че то е написано от апостол Йоан Богослов по време на римския император Домициан, когато апостолът е бил на заточение на остров Патмос. Предполага се, че гонението на християните от император Нерон и култа към императорите, въведен в Рим през I в. н.е. довело до гнева на Йоан, който го изразил по символичен начин в своето произведение. Седмоглавият звяр, излизащ от водите на океана, е олицетворение на Римската империя, управлявана от седем императори до времето на Йоан, а също и намек за разположението на града сред седем хълма.
Около числото 666, споменато в Откровението, също съществува мистичен ореол. Някои учени предполагат, че това е името на Нерон, други на Калигула, а трети отнасят закодираното послание към бъдещето и нарастващият егоизъм и материализъм, заплашващи да сринат човешката цивилизация. Дали „Откровението на Йоан” е минало, в което е описана част от историята на християнството и отношението му с Рим или е предупреждение, отправено към човечеството и неговият нарастващ стремеж към развитие на технологиите, трупане на богатство, световно управление, войнолюбие и самовлюбеност, корупция, забравяща хуманността и духовното усъвършенстване - все фактори, водещи към световен апокалипсис, това никой все още не може да каже.

В християнството съществуват две големи направления - католицизма и източното православие. Духовният център на католицизма е Ватикана, а върховния духовен глава на църквата е папата, докато духовният център на източното православие е Цариградската патриаршия, а върховният църковен глава е вселенският патриарх.

Освен тези две големи направления, има и други подразделения на християнската църква:

- Коптската ортодоксална църква;
- Протестантската и Англиканска църкви;
- Шотландската църква;
- Методистката църква;
- Църквата на адвентистите от седмия ден;
- Църквата на Амишите;
- Църквата на Христаделфианци;
- Петдесятничество;
- Квакерите;
- Opus Dei;
- Армия на спасението;
- Обединената реформистка църква.

Основните християнски празници са Богоявление, Цветница, Великден, Кръстовден, Преображение Господне, Коледа, Петдесетница, Въведение Богородично, Успение Богородично, Благовещение.

Християнството е третата по численост религия в Индия. Счита се, че то е донесено там от апостол Тома (Didymus Judas Thomas), който пристигнал там в 52 г. от н.е. и започнал да разпространява учението на Исус сред еврейската диаспора.
Тома проповядвал христовото учение край бреговете на Малабар, а по-късно в Музирис и Кочин. През 72 г. апостолът бил убит близо до Милапур. Гробът му се намира в базиликата „San Thome” в Ченай.
В апокрифа „Деянията на Тома” се разказва, че веднъж цар Гундапорус, при който апостолът бил на служба, научавайки за строителните умения на Тома, му поръчал да издигне красив дворец. Апостолът се съгласил и когато заминал за определеното за тази цел място, царят му изпратил майстори, пари и храна. Тома, вместо да започне строежа, раздал всичко на бедните и бездомните от съседните градчета. Времето минавало, Гундапорус редовно изпращал злато, храни, пари и нужните за градежа материали, а апостолът ги разпределял между всички нуждаещи се, болни, сираци и вдовици. Един ден владетелят поискал да знае докъде е достигнало строителството на неговия палат и посетил мястото, предназначено за това. Там бил посрещнат от своите приближени, които му обяснили, че наетият майстор не построил нито колиба, нито дворец. Описали на Гундапорус как Тома раздавал всичко на бедните хора, а самият той ходел облечен в обикновена роба, ядял хляб и сол и пиел вода, как изцелявал болните и правел чудеса. Като чул този разказ, царят изпратил да повикат апостола и щом той застанал пред него, го запитал:
„Построи ли моя дворец?”
„Да, построих го.” - отвърнал спокойно Тома.
„Къде трябва да отидем, за да го видим” - обърнал се към него за втори път владетелят.
„Сега твоя палат е невидим, но когато напуснеш този живот, ще го намериш.” - казал апостолът.
Тома не бил сам в проповядването на християнството в Индия, някои учени и историци твърдят, че самият Исус пребивавал там, познат под името Юс-Асаф или Иса.
„Евангелие от Тома” е неканонично евангелие, съставено от въпроси и отговори, които разкриват учението на Исус и виждания, присъщи на гностиците. В него сведенията за личността и живота на Христос са под формата на вметнати в притчите бегли данни. Една част от изследователите приемат, че то е писано то Тома, други, че то е сбор от написаното от много последователи на Исус. Евангелието е намерено сред 52 писания, открити в Наг Хамади, сред които е и „Евангелието на апостол Филип”.

Индия водела процъфтяваща търговия с Централна Азия, Средиземноморието и Близкия изток, както по суша, така и по вода. Това позволява пренасянето на християнските идеи чрез търговските пътища. В 300 г., епископ Давид от Басра провежда мисионерска дейност в южната част на страната. През 345 г. друг мисионер - търговецът Тома от Кана, довежда четиристотин християни от Багдад, Йерусалим и Ниневия в Кодунгалур и основава християнско общество и мисия там. Той и неговият спътник - Йосиф от Едесса, потърсили убежище при цар Чераман Перумал, поради преследванията на християните от персийския владетел Шапур II. Религиозната група - „Християните на свети Тома (Nasrani)”, увеличила своите членове и била подсилена от персийските емигранти, религиозната общност Knanaya от Керала, гностиците, изповядващи манихейството, сирийските и вавилонски преселници. Тази религиозна група получила редица права от управниците на Керала, които били записани върху медни плочки. Християнската общност в Индия по-късно минала под юрисдикцията на персийските епископи, вследствие на което литургиите в черквите и религиозните обреди изпитвали силното влияние на източносирийската и персийска религиозна традиция.

В началото на 13 в. в страната започнали да навлизат първите католически мисионери. През 1291 г. францисканецът Джовани Монтекорвино пристигнал в Индия и се установил в Мадрас, където за тринадесет месеца успява чрез проповедите си да привлече към християнството стотици индийци.
Италианският свещеник и пътешественик Одорико Порденоне, по време на своето петнадесетгодишно странстване, в 1321 г. посетил малабарските брегове, Малайпур, Тибет, Шри Ланка, Суматра, Ява, Виетнам и южен Китай. След него, в периода 1321-1322 г. доминиканецът Джордан Каталани дошъл по западните брегове на индийския континент.
Римокатолическата епархия Quilon става първата католическа епархия в Индия в щата Керала, основана на 9 август 1329 г.

След падането на Константинопол в 1453 г. и разпадането на Източната римска империя, търговските пътища към Азия по суша били затворени. Европейските търговци започнали да търсят нови маршрути по море и, заедно с тях, португалските мисионери достигнали до индийския континент и бреговете на Малабара през петнадесети век. Те се свързали с християните на свети Тома в Керала и ги запознали с ритуалите на католическата църква. През 16 в., с указа на папа Николай V „Romanus Pontifex” и одобрението на краля на Португалия - Алфонсо V, започва португалската колонизация. Свещеници от различни ордени (францискански, доминикански, йезуитски, августински), заедно с колонизаторите, навлезли в Индия и изградили мисии и черкви на местата, където се разпростряло португалското влияние. В 1498 г., Вашку да Гама и португалските мисионери акостирали на брега на Капад и били посрещнати приятелски от християнската общност на свети Тома.
При второто си посещение в страната, португалците, водени от капитан Педро Алварес Кабрал, довели със себе си четирима мисионери, които след разрешението на раджата на Кочин започнали своята покръстителска и проповедническа дейност. Първият португалски вицекрал - Франсишку ди Алмейда, в 1505 г. получил разрешението на раджата да построи „Santa Cruz Basilica” и „St. Francis Church”. След него, Афонсу де Албукерке, който достигнал бреговете на Гоа, се опитал да се придвижи на юг, но срещнал яростна съпротива и бил принуден да се оттегли.
Същата година португалците удвоили военните си сили и атакували отново. Този път те използвали помощта на месните съюзници и след кратко, но кръвопролитно сражение на 25 ноември 1510 г. Албукерк удържал победа и жестоко се разправил с поддръжниците на султана. Загинали над 6000 души - мъже, жени и деца. След смъртта на Юсув Адил Шах, на престола в Биджапур се възкачил Исмаил Адил Шах, който се опитал да си възвърне завоюваните територии, но претърпял поражение, което помогнало на португалските нашественици да установят своя контрол над Гоа. Тъй като притежавали силна флота, португалските мореплаватели наложили своята хегемония над арабските търговци, индийските управници и морската търговия и скоро се превърнали в господари на южните морета и индийския океан.
През 1517 г. пристигнали и представители на францисканския орден. Тези монаси считали за своя главна цел разпространението на католицизма сред местното население. Една част от това население приела доброволно новата религия, но друга част го направила по принуда или от икономически съображения. Когато разбрал за нарастващия брой на християните в Гоа, папа Павел III дал на колониалния анклав статус на епископство и изпратил там първия епископ - Жоао де Албукерг. През 1542 г. испанецът Франсиско Хавиер основал на територията на Гоа йезуитска мисия, като по този начин разширил процеса на просветителство и християнизация. Въпреки всичко, възприемането на новата вяра от местните жители си оставало насилствен процес. Мисионерите се стремели да създадат повече привърженици на католицизма, като за тази цел използвали не само властта на колониалната администрация, но и военна сила. Лично папа Павел III издал заповед за създаването на Инквизицията, като подпомагаща институция в налагането на християнството на територията на Гоа.
През 40-те години на XVI в. започнало масово строителство на християнски храмове: катедрали, църкви и манастири, които заемали местата на разрушените хиндуистки храмове. В 1541 г., йезуитът Св. Франциск Ксаверий пристигнал в Гоа и с неизтощима енергия проповядвал божието слово сред нейното население. Тласък на разпространението на християнството дава и преселението на множество, гонени от Инквизицията, емигранти от Португалия в Индия. В 1557 г. Гоа е обявена за независима архиепископия.

След залеза на португалската власт, други колониални сили като Холандия и Англия, заели нейното място. Първите протестанти в Индия били двама мисионери от Германия: Бартоломей Цигенбалг и Хенрих Плутшоу, които започнали своята дейност в датската колония Транкебар. Те превели Библията на тамилски и хинди. Мисионерската им дейност обхванала Мадрас, Куддалор и Танджавур. Английският баптистки мисионер Уйлям Кери идва в Индия и се установява в Серамор. Там той създава сераморския колеж и превежда библията на санскрит и бенгалски. Остава в страната до смъртта си, през 1834 г. Лондонското мисионерско общество също допринася за процеса на християнизацията, като основава първата протестантска мисия в щата Андхра Прадеш. Първата лютеранска мисия в този щат пък е основана от Джон Кристиан Фредерик Хаер. По време на своя престой в страната, той изгражда множество болници и училища на територията на щата Андхра Прадеш. През 19 в. редица американски мисионери евангелизират северозападните части на Индия.

В 1948 г. майка Тереза започва своята благотворителна и мисионерска дейност сред бедните и нуждаещите се хора в Калкута. През 1950 г., с подкрепата на Ватикана и папата, майка Тереза основава благотворителният католически орден - „Мисионери на милосърдието”, който посвещава своята дейност на служенето на най-бедните, изоставените и болните. Конгрегацията поддържа хосписи, сиропиталища, училища и благотворителни центрове по целия свят. Част от задълженията на членовете на ордена е и грижата за прокажените, които са изцяло отхвърлени от обществото.
За своята изключителна себеотдаденост, милосърдие и състрадание, майка Тереза получава Нобелова награда за мир през 1979 г., а през 1980 - най-високото индийско гражданско отличие - „Бхарат Ратна“. В 1992 г. ЮНЕСКО ѝ присъжда наградата си за мир за приноса ѝ в образованието. Тази изключителна жена успява да остане в световната история и в историята на Индия не само със своите благородни дела, но и със своята мъдрост. Дълго ще се помнят нейните, изпълнени с доброта и дълбока истина, думи: „Най-красивият подарък - прошката, единствената реалност - любовта, най-мощната сила на света - вярата, най-стимулиращият дар - надеждата.” и заветът й: „Хората са неразумни, нелогични и егоистични, въпреки това, обичай ги. Доброто, което правиш, утре ще бъде забравено, въпреки това, прави добро. Твоята помощ наистина е нужна, но хората може би те нападат, защото им помагаш, помогни им, въпреки това. Дай на света най-доброто от себе си, и те ще извадят зъбите ти, въпреки това, дай на света най-доброто от себе си.”.

На какво се дължи това, че въпреки дългия си път през историята и нейните превратности, християнството не само не отмира, но и се утвърждава като една от трите най-големи световни религии? Отговорите могат да бъдат много. Може би най-правилният от тях е: надеждата и любовта. Надеждата, защото това е единственото нещо, което притежава човек, дори тогава, когато друго нищо не му е останало и любовта, защото бидейки по-силна от времето и смъртта, тя възражда и крепи крехкия пламък на живота. А християнството е именно това - една душа, изпълнена с любов, една протегната ръка, възвръщаща надеждата и една вяра, водеща хората по пътя на истината и доброто. Три прости неща, без които нашата човешка цивилизация, а и конкретната личност, не биха могли да просъществуват.