Форт Гвалиор - перлата в огърлицата на индийските фортове

Форт Гвалиор е един от най-големите индийски фортове. Той е разположен на висока скала, надвесена над град Гвалиор. Основателят на династията на мугалите - император Бабур нарича Гвалиор „перлата в огърлицата на индийските фортове”.
Цитаделата се превръща в символ на Индия, наред с красивия Тадж Махал. Началото на съществуването на крепостта е датирано някъде към 8-ми век, но всъщност историята му започва много по-рано - в 4-ти век, по време на династията на Гуптите и се свързва с историята на град Гвалиор. В 6-ти век Гавалиор е завзет от хунските племена. Свидетелство за това събитие е надпис от времето на хунския владетел Михиракула. Колкото и голяма да била мощта на хунския предводител, той бил победен от краля на Малва - Ясодарман, произхождащ от династията Ауликара и императорът от династията Гупта Нарашимагупта Баладития.
По-късно укрепеният град попада под властта на династията Гурджар Пратихарс, управляваща по-голяма част от северна Индия в периода 6-11 век. Според епическата поема „Prithviraj Raso” кланът Пратихарас бил един от клановете на раджпутите Агникула, които вярвали, че техните предци били създадени от жертвената клада, при изпълнение на обичая Ягна. Тази клада била запалена от мъдреца Вашиста, който извършвал церемониално пречистване, с цел да се защити земята от демоните. В отговор на неговата молитва към боговете, от жертвената клада се родили първите представители на клана Агникула. От тогава до днес воините от клана Пратихарас, наследници на Агникула, наричат себе си пазители и принадлежат към кастата на Кшатрите (войни - пазители). През 10-ти век Гвалиор бил завзет от раджпутите от клана Качваха, които се смятали за наследници на клана Сурияванши или така наречената Соларна династия. Техният пръв владетел Вивасван се смятал за наследник на бога на слънцето Сурия и бил свързан с родословието на Рама - кралят на Айодия, чийто живот бил описан в епоса „Рамаяна”.
След владичеството на клана Качваха, градът и старата крепост Гвалиор попадат под властта на първия мюсюлмански владетел на Индия - султан Кутб-уд-дин Айбак през 1196 г. През 15-ти век град Гавалиор се прочул като център на развитието на музиката. Най-голямата школа за музикално обучение в него била ръководена от известния музикант Тансен.
Според легендите, историята на форт Гвалиор започва със срещата между владетеля от династията Качхавха - Сурадж Сен и отшелника Гвалипа. Сурадж Сен страдал дълго време от проказа. Веднъж, когато ловувал в околностите на хълма, където сега се намира крепостта, той се изгубил и дълго време се лутал из джунглата. За негово щастие, когато бил много жаден, срещнал мъдреца Гвалипа. Мъдрият човек го упътил към кладенеца Сурадж Кунд и когато Сен опитал от водите му, той не само утолил жаждата си, но и се излекувал от проказата. След чудото, владетелят се върнал при отшелника и го попитал какво иска в замяна на доброто, което му направил. Мъдрецът му отвърнал, че единственото нещо, което иска, е Сурадж Сен да построи крепост върху хълма и да разположи град около нея. Кралят изпълнил молбата на Гвалипа и кръстил крепостта и града на негово име.
Първите данни за построяването на форта са от 727 г. Тази година съвпада с управлението на владетеля Сурая Сена Качава от династията Пал. Една интересна история разказва как властта над Гвалиор преминала от династията Пал към династията Пратихар. Управителят на Амер-Ран Мул имал дъщеря, която се оженила за Тедж Каран от Гвалиор. Скоро Тедж се привързал към жена си, която донесла със себе си голяма зестра. Когато веднъж Каран бил на гости на тъста си в Амер, Ран Мул му предложил да го направи владетел на града и крепостта, тъй като нямал син за наследник. Амбициозният Тедж се съгласил с предложението, като поставил на свое място за управник на Гвалиор Дева Прахар. Така властта над крепостта преминала от рода Пал към рода Пратихар.
През 1023 г. султан Махмуд Тагин от Хазнави, чиято империя се разпростирала на териториите на днешните Афганистан, Иран, Пакистан и северозападна Индия, атакувал форт Гвалиор, но бил отблъснат.
През 1196 г. първият мюсюлмански управник на Индия - султан Кутб-уд-дин Айбак завзема форта, но го загубва през 1211 г.
В 1231 г. султан Шамс-уд-дин Илтутмиш завзел крепостта.
Когато Тимур завзел Делхи и предизвикал хаос, индийският военачалник Нрасингх Рао превзел Гавалиор. Непосредствено след него цитаделата попаднала в ръцете на Сикандар Кхан, който го управлявал известно време, след което на власт дошла династията Томар. Според легендата имало двама братя, които принадлежали към клан Томар. Техните имена били Пармал Дева (Вир Сингх) и Адхар Дева. Една тъмна нощ, когато валял проливен дъжд, султанът седял на балкона и изведнъж забелязал двама войници, които седели на пост докато другите спят. Той ги извикал при себе си и щом разбрал, че принадлежат към отряда, командван от Сикандар Кхан, много се зарадвал, че изпълняват така съвестно службата си. В замяна на тяхното усърдие, султанът им позволил да поискат от него някаква награда. Войниците му отговорили, че те не могат да му служат добре, докато децата им нямат уютен дом, в който да живеят. Братята поискали от владетеля да им даде Гвалиор като място, където да се заселят и да доведат семействата си. Владетелят посъветвал Пармал и Адхар на другия ден да дойдат в съда, където тяхното искане ще бъде прието без много възражения. Братята били добре запознати с особеностите на ориенталските съдилища и се притеснявали, че няма да ги допуснат толкова лесно до заседанието на съда в двореца. В уречения час, воините дошли в залата за прием и както им било обещано, султанът ги извикал при себе си и им дал Гавалиор като награда. Единственото условие на управника било те да се подчинят на властта на саидите. Той не могъл да се досети, че двамата раджпутски воини нямали намерение да се преклонят пред ничия власт. Те се престорили, че приемат предложените им условия и продължили да изпълняват с привидно старание дълга си към династията на саидите. Една вечер братята Пармал и Адхар организирали вечеря в чест на султана, на която били поднесени вкусни ориенталски ястия, примесени с упойващи отвари. Когато гостите хапнали добре от храната, която щяла да бъде последното в живота им ястие, те се оттеглили в палатките, предназначени за почивка. Щом задрямали, двамата раджпути дали сигнал на хората си, които въоръжени със саби нахлули в шатрите и изклали нищо неподозиращите представители на династията на саидите.
Най-известният представител на династията Томар, управляваща крепостта Гвалиор, бил раджа Маан Сингх Томар. Той останал в историята като владетел, който не само управлявал мъдро цитаделата, но и се увличал от архитектурата, музиката и литературата. Маан Сингх поддържал всички изкуства и творците, работещи за него. След себе си раджата оставил прекрасни произведения на архитектурата като двореца „Man Mandir” и двореца „Gujari Mahal”. По време на своето царуване, управникът на Гвалиор успял да отблъсне пет атаки на владетеля на делхийския султанат Сикандар Лоди, който се стремял да завземе цитаделата. Маан Сингх удържал и на дългата обсада на последния владетел на султаната - Ибрахим Лоди. След смъртта на Маан Сингх Томар, Ибрахим Лоди успял да я завоюва в 1519 г., но тя не останала дълго в ръцете му. Основоположникът на мугалската династия - император Бабур, използвал размириците и подчинил непокорната крепост. Когато синът на Бабур - Хумаюн, бил победен от императора на Северна Индия - Шер Шах Сури в битката при Чауса през 1539 г., форт Гвалиор попаднал под властта на фамилията Сури. След смъртта на Шер Шах Сури 1540 г., неговият син Ислам Шах премества столицата от Делхи в Гвалиор под претекст, че се чувства по-защитен от честите нападения от запад.
В 1553 г., след като убива сина на Ислам Шах, Адил Шах Сури взима властта.
Той бил пияница, лентяй и обичал пировете. За да има повече време за тях, Адил назначава за свой министър и генерал на войските му войнът Хем Чандра Викрамадития. След някое време, когато гуляите съсипват напълно Адил Шах и той полудява, Викрамадития поема властта вместо него. Той успява да отблъсне множество атаки на разбунтувалите се срещу слабото управление на Адил Шах Сури управители на области. Офицерите - бунтовници били сразени от силите на Хем Чандра и избити.
Когато Хумаюн, с помощта на верния си генерал Байрам Кхан, успява да срази армиите на Сикандер Сури в 1555 г., мугалите си възвръщат властта над Делхи, Агра и Пенджаб. В 1556 г. Хумаюн умира и това дава повод на амбициозния Викрамадития да се противопостави на новия мугалски император Акбар. Много бързо Хем Чандра успява да завземе Агра, чиито военачалник предал крепостта без бой, уплашен от славата на непобедимия на бойното поле войн. От Агра Хем, или както бил известен Хему, се насочва към Делхи, който превзема на 6 октомври 1556 г., създавайки „Индийския Радж” и обявявайки се за крал Викрамадития. От този момент нататък, Крепостта Гвалиор станала свидетел на 22 битки, в които Хему не изгубил властта си над нея нито веднъж.
С установяването на трона, кралят на северна Индия премества столицата от Гвалиор в Делхи. Чувайки за многобройните победи на новия независим владетел, една част от командващите на армиите на Акбар загубили смелост, отказвали да воюват срещу Хему и започнали да съветват императора да се оттегли на сигурно място в Кабул. Въпреки съветите им Байрам Кхан - настойник и генерал на Акбар, настоявал за битка с владетеля на северна Индия, с цел да отвоюва от него Делхи. Така се стигнало до втората голяма битка при Панипат на 5 ноември 1556 г., в която войската на Хем Чандра Викрамадития била сразена, а самия той ранен в окото и почти в безсъзнание донесен в лагера на мугалите, за да бъде екзекутиран. Според обичая, Хем трябвало да бъде посечен първоначално от мугалския император, който с тази постъпка да обяви правата си над титлата „Ghazi" - (свещен войн). Джелал Уд-дин обаче категорично отказал да направи това с полумъртвия си противник и само го ударил със сабята си. Ядосан на държанието му, Байрам Кхан сам обезглавил Хем Чандра Викрамадития.
След тази победа Акбар завзел Гвалиор и възвърнал властта на мугалите над Делхи, Агра и отнетите от Викрамадития територии. Втората битка при Панипат затвърдила властта на мугалската династия в Индия. По времето на управлението на мугалските владетели, форт Гвалиор служел не само за отбрана, но и за затвор. В него били заточени до живот много представители на императорските фамилии, като първия братовчед на Акбар - Камран, брата на Аурангзеб - Мурад и синовете на другия му брат Дара Шико - Сюлейман и Сепфер, които, както много други затворници, намерили смъртта си зад стените на крепостта.
В периода 1736-1844 г. внушителната цитадела сменяла многократно притежателите си.
Едно от най-забележителните събития в индийската история, станало в Гвалиор, било саможертвата в името на свободата на Индия на рани Лакшми баи от Джанси. Кралицата на Джанси била една от водещите фигури в индийското въстание за независимост от 1857 г. и се превърнала в символ на свободолюбието и смелостта на индийския народ в борбата му срещу британската колонизация. Истинското име на Рани Лакшми баи било Маникарника, или както съкратено я наричали Ману. Тя била дъщеря на брамина Моропант Тамбей и Бхагиратхи баи. Родена е на 19 ноември 1835 г. в град Каши или днешния Варанаси. Заради красотата си, момичето било наречено Чамели, означаващо „жасминов цвят”. Майка й починала, когато Ману била на четири годинки и цялата отговорност за отглеждането на детето паднало върху раменете на бащата. Той се погрижил дъщеря му да завърши образованието си, както и военната си подготовка, включваща езда, фехтовка и стрелба с лък.
В 1842 г., когато била на 14 години, Маникарника се оженва за раджа Гангадхар Рао Невалакар - владетел на Джанси. Ману била изключително независима жена и дори имала собствена армия. След женитбата си тя придобила името Лакшми Баи. През 1851 г. ражда син, който умира едва на четири месеца. По съвет на мъжа си, владетелката на Джанси осиновява дете, което наричат Ананд Рао. По английския закон „Doctrine of Lapse” обаче, всяко едно владение, намиращо се под контрола на Източно - Индийската компания, което няма пряк наследник на трона или владетелят му се окаже некомпетентен, автоматично бива прехвърлено под властта на „British Subsidiary System” или британските управници. Заради това, че Ананд Рао бил осиновен, генерал-губернаторът лорд Далхаус поискал трона на Джанси, прилагайки закона „Doctrine of Lapse”. През март 1854 г., на Лакшми Баи били предложени 60 000 рупии и била помолена да напусне двореца във форт Джанси.
На 10 май 1857 г. започва въстанието на сипаите - индийски наемни войници в британската армия, против жестоката колонизаторска политика на Британия. Постепенно бунтът прераства във въстание на отстранените от власт махараджи, подкрепяни от местните селяни. Сипайското въстание обхваща централна Индия, тръгвайки от Бенгалия и Пенджап и се превръща във всенароден бунт, който слага край на властта на Източно - Индийската компания и заменя управлението й с прякото управление на Британската корона. Януари 1858 г., английската армия приближава Джанси и през март обсаждат града. Рани Лакшми баи организира доброволческа армия, в която се включват и жени. След двуседмични боеве, британците завладяват Джанси, но кралица Маникарника успява да избяга заедно с осиновения си син, маскирана като мъж. Нейната армия се присъединява към армията на въстаническия лидер Татия Топе и обединените войски се придвижват към Гвалиор, където разгромяват местния раджа и завладяват форта. На втория ден от сраженията - 17 юни 1858 г. кралицата на Джанси умира. Фолклорните легенди разказват, че рани Ману се опитала да избяга, но английските офицери я преследвали. Тя достигнала до ръба на скалите и тъй като конят, който взела, след като ранили нейния, не бил добре трениран, той не могъл да прескочи на отсрещната страна. Попаднала в капан, смелата кралица нямала друг изход, освен да опита да прескочи пропастта, което и направила. Браминът, който я намерил, пренесъл Ману в своя ашрам и се грижел за нея до последния й миг. Тя така и не оздравяла, а последните й думи били „Jai Hind!", което значело „Победа за Индия”. Други исторически хроники твърдят, че кралицата била застреляна от английските войници.
Три дни след 17 юни английските армии завземат форт Гвалиор. Тъй като не намерили трупа на царицата - войн, хората дълго време вярвали, че тя не е загинала в битката. Вярва се, че по-късно, когато намерили тялото й, нейното погребение се състояло на мястото, където била ранена.
Заради нейния кураж, смелост, мъдрост, прогресивни разбирания за женските права и нейната саможертва в името на свободата на страната й, рани Лакшми баи била обявена за символ на свободолюбието и борбата за независимост на Индия.

Крепостта Гвалиор е разположена по ръба на дългия хълм, наречен Гопачал. До нейната вътрешност се достига през седем порти, по-известните, от които са портите „Аламгир”, „Бадалгарх”, „Ганеш Двар”, „Лакшман Двар” и „Хати Поол”.
„Хати Поол” е централната врата на крепостта и нейното име идва от статуята на слон, седяла някога пред нея. Тя е разположена в североизточната част на двореца „Ман Мандир”, като от двете й страни се намират две цилиндрични кули, завършващи с чатрита и куполовиден покрив, между които е изграден балкон с ажурен парапет, носен от красиво орнаментирани подпори. Две от подпорите са подпрени върху гравирани и оцветени със сини шарки пиластри, а до тях са прилепени висящи балкони (jharokhas). Над самата порта има дъговидна арка, украсена с изображения на лотосов цвят и флорални мотиви. Страничните кули, както и цялата стена на двореца „Ман Мандир”, са богато декорирани с оцветени в синьо, жълто и зелено фризове с животински, геометрични и растителни изображения и орнаментни фризове, повтарящи в умален размер арковидната дъга над портата. Покривната част над навеса на балкона завършва с параванна стена, върху която са поставени изящно изработени зъбци с растителни форми.

Палатът „Man Mandir”, построен от раджа Ман Сингх, впечатлява с внушителната си фасада. Кръгли кули с куполовидни павилиони и различно изработени по вид стрехи са разположени на определени разстояния по цялата стена. Заради разделеноста й на четири части, изпълнени с орнаментирани и оцветени фризове в тюркоазно, жълто и зелено, изпъстрени с растителни, геометрични и животински мотиви, дворецът носи и името „Chit Mandir” или „Цветният дворец”. Най-горната парапетна стена на форта и дворецът е изградена като параван с изображения на слонове, пауни и дървета. Двата вътрешни двора на двореца са заградени с поредица от апартаменти, притежаващи паравани „jalis”, гледащи към дворното пространство, над които се намира елегантно нагъната стряха. Фасадата на дворовете, както и тази на външните стени на двореца, е разделена на четири части, включващи орнаментни фризове, с идентични на външната фасада цветове и мотиви. Стряхата се носи от красиво изработени подпори със скулптурни изображения на митични лъвове. Над нея се намират издадени балкони, подпрени на елегантни конзоли. Всеки от двата двора притежава различни по вид арковидни входове - триъгълни, арковидни или правоъгълни, украсени с изработени с невероятно майсторство колони и дантелени гравюри, създаващи впечатление за лекота.
Под таванската част на входните зали има фризове с изящни орнаменти, които откъм двора са под формата на „jalis”. Стените са обградени с пиластри, завършващи с гравирани капители. Царската спалня има богато декорирани стени с ветрилообразни гравюри на цветя и геометрични форми, а в ъглите арковидните извивки на куполовидния таван завършват със стилизирани капители и скулптурни изображения на лотосов цвят. Източниците на светлина са поместени в ниши, украсени със сталактитоподобни елементи. Входовете са под формата на триъгълни арки, които също съдържат скулптурирани изображения на лотос. Залата за музика има по-семпъл интериор. Непосредствено под тавана й е разположен голям фриз с растителни елементи. На стените между него и пода се намира каменен параван, зад който някога дамите от двореца са учели музика. В южната част на двореца е разположена залата за тържества „Baradari”, която е шедьовър на архитектурата от онова време. Триъгълният й таван се поддържа от красиви колони с изящно изработени капители. Стените й са украсени с двойни и единични пиластри, завършващи с орнаментирани капители. Издадените й балкони се подпират от конзоли с множество релефи по тях. Над колоните, които са опора на тавана на залата, се намират ажурни фризове, които на някои места изпълняват ролята на дантелен параван, пропускащ светлината в залата. Под двореца „Man Mandir” е подземието със затвора, станало свидетел на нелеката съдба и смъртта на много представители на мугалската императорска фамилия.

Форт Гвалиор е известен с извършеното в него ритуално самозапалване на жените от харема на раджа Ман Синг - „Сати” в 1232 г. Това събитие се случило в близост до „Jauhar Kund Palace”, където и до днес се намира голямото изкуствено водохранилище на крепостта. След поражението на защитниците на цитаделата, това водохранилище било пресушено и в него издигнали клада, която погълнала живота на благородничките от харема, които предпочели достойната смърт пред робството и униженията на враговете.

Дворецът „Gujari Mahal” бил построен от раджа Ман Сингх Томар в чест на неговата любима съпруга Мригнаяни. Легендата разказва, че веднъж, когато Ман Сингх бил на лов, той срещнал красиво момиче, което се опитало да разплете рогата на два бика, които те били заплели по време на борба. Друга история твърди, че Мригнаяни се опитвала да победи един разярен бик, когато насреща й изскочил коня на Ман Сингх заедно със своя ездач. Поразен от красотата на девойката и нейната смелост, раджата поискал да се ожени за нея, но непокорното момиче му отказало. След дългите молби на Ман Сингх, Мригнаяни казала, че ще се ожени за него, само ако изпълни трите условия, които тя му поставила, а тези условия били: да й построи дворец, да построи канал, който да довежда водата от реката от родното й село до двореца, да й разреши да прекъсне брака си, когато поиска. В миналото част от двореца бил превърнат в школа за музикално обучение, в която преподавали едни от най-известните музиканти от онова време - Тансен и Байджу Бавра, тъй като Ман Сингх, както и кралица Мригнаяни били големи почитатели на изкуствата. Днес на територията на двореца се намира археологическият музей на крепостта Гвалиор, съхраняващ уникални археологически находки от различни епохи.

Храмът „Teli ka Mandir” се отличава със своята причудлива архитектура. Тя е смес от северноиндийски и южноиндийски стилове. В превод името „Teli ka Mandir” означава търговец на масло. За това как този храм е получил странното си име, има няколко теории. Едната от тях е, че когато владетелят от династията Раштракута Говинда III завзел Гвалиор през 794 г., той упълномощил Теланг брамините да се грижат за всички религиозни ритуали. Ето защо „Teli ka Mandir” носи името на този брамински клан. Друг разказ свързва наименованието на храма с кастата на търговците на масло, които поели инициативата и поддържали неговото изграждане. Сградата датира от 8-ми век и смесва в себе си два вида архитектура - дравидска и индоарийска. За разлика от повечето индийски храмове, този не притежава открита зала с колони (мандапа), а представлява голямо правоъгълно светилище. Той има формата на кула, която завършва с необичаен тунелоподобен свод. Този свод е разположен върху стени, по които има умалени подобия на арки. Стената над входа наподобява ступа, въпреки че има пирамидална форма и създава впечатлението за независимо съществуване на отделна постройка. Всички стени на храма са изпъстрени с гравюри, напомнящи медна пита. Срещат се растителни и геометрични мотиви, а също така и умалени изображения на храмове, арковидни форми и скулптурирани изображения на хора, речни богини, листа и свещената птица Гаруда. Куполът на храма е поставен непосредствено над подковообразно ниво с красиви гравюри на лотос и диаманти. Куполът, заедно с това ниво, образуват листовидна форма, която придава изящен вид на покривното пространство. Храмът е стъпил върху квадратна основа, а до главния му вход води поредица от стълби. Първоначално светилището е било посветено на бог Вишну, но в по-късен период става място за поклонението на бог Шива. Храмът „Teli ka Mandir” е и най-старият храм на територията на Гвалиор форт.

Sas-Bahu temple
Някога великият френски писател Ромен Ролан казал, че ако някъде на Земята има място, което да бъде дом за човешките мечти, още от зората на човечеството, когато хората започнали да мечтаят, то това място е Индия!
Когато човек застане пред красотата на индийските паметници на архитектурата и изкуството, той не може да остане безучастен към изяществото и красотата им и стремежа на човешкия дух към съвършенство. Никъде другаде по света студеният камък не придобива такава лекота и живот под длетото на майсторите, както това се случва в Индия. Пример за това как безграничната човешка фантазия и артистичните умения могат да превърнат обикновената скала в невероятно произведение на изкуството, е храмът „Sas-Bahu” в Гвалиор.
Този величествен храм бил построен от владетеля Махипала от династията „Kachchhapaghatas”. Този храм бил посветен на бог Вишну, познат още под името Сахастрабаху, от което идва и наименованието на храма. В индийската митология бог Вишну се смята за пазител на Вселената. Той следи за хармонията на Земята и когато хората не спазват тази хармония, той ги наказва. В същото време богът е най-добродушният сред пантеона на индийските божества, който безрезервно помага на своите последователи. По-късно името на храма било променено на Sas-Bahu, което означава свекърва и снаха. Светилището е построено върху платформа и има две нива. До входа се достига по множество стълби. На самия вход са разположени скулптурираните фигури на трите основни божества в индийския пантеон - Брахма (създателят на Вселената), Вишну (пазителят на земята) и Шива (богът на разрушението). Тези изображения са символи на трите основни сили в природата - сътворението, съхранението и разрушението. Те символизират и преходната същност на всичко в света. Цялата външна фасада на храма е причудлива дантела от гравюри с растителни мотиви и човешки фигури. Стрехите на двете нива се носят от капителите на стилизирани пиластри, изпъстрени с плетеница от стилизирани листа и стебла. До вътрешността на храма води разкошно гравирана порта, от двете страни, на която се намират две колони, чиито капители и основи са украсени със скулптурите на божества, които говорят за изключителното художествено майсторство на скулпторите от епохата на неговото създаване. Вътрешната зала на храма е на две нива, които отвеждат до зали, разпредели на три нива. Преддверието на „Sas-Bahu” е отделено от вътрешното пространство посредством правоъгълна арка, върху която е поставена пирамидална форма, която съединява арката с тавана. Централната зала има голям кръгъл купол, в който е вписан многоъгълник с вдлъбнат кръг по средата, в който е вписано орнаментирано изображение на лотос, което поради своята вдлъбнатост създава впечатление за удължаване на пространството. Този многоъгълник е поставен върху квадратна конструкция, носена от четири колони, идентични по изработка на останалите колони в светилището. Светлината в помещението влиза през отвори, разположени в кръг на равни разстояния. Кръглото пространство е оградено от хоризонтални каменни фризове, под които са поставени красиво орнаментирани дебели колони, върху които са изобразени различни митологични и растителни мотиви. Между някои от колоните в залата има изградени арковидни форми с елегантна извивка, които наподобяват каменна дантела. Навсякъде по стените могат да се видят красиво изработени фризове с множество скулптурирани човешки и геометрични фигури. На четирите страни на вътрешността се намират и четири малки вътрешни храма. Интериорът на „Sas-Bahu” е като застинала каменна приказка, която омагьосва посетителите. Той създава усещането за величие и лекота и в същото време говори за невероятните възможности на човешкото въображение, силата на вярата и безсмъртието на изкуството.

По-малкият храм - близнак на грандиозния „Sas-Bahu” има елегантна структура, но не може да се похвали с невероятния архитектурен стил на големия храм. Все пак той съчетава в себе си семплата елегантност и богатството на форми и изображения, събрани в неговите фризове, колони, изящно изработени орнаменти и символичния каменен градеж на покривното му пространство. Всичко това превръща малкия храм „Sas-Bahu” в прекрасно произведение на изкуството, очароващо със своята изящност и ефирност.

В Гвалиор се намира и гробницата на прочутия музикант - Миа Тансен.
Той се счита за най-големият музикант и композитор на музикални произведения в историята на хиндуистката класическа музика. Легендите разказват, че музиката на Тансен можела да прави чудеса. Музикантът създавал дъжд, когато изпълнявал рагата „Мег Малхар” и огън, при изпълнението на рагата „Деепак”. Миа Тансен бил третият от Navratnas, в двора на император Акбар. Той бил роден в 1506 г. в семейството на брамина Макрант Пандей, който освен свещеник в храма на Варанаси, бил също така блестящ поет и музикант. По онова време хиндуистката музика се преплитала с множество персийски и централноазиатски мотиви. В своите по-късни музикални произведения Тансен продължил тази традиция. Първоначалното си музикално образование той получил от своя учител Свами Наридас в прочутата тогава школа в крепостта на раджа Ман Сингх Томар - Гвалиор. Историята разказва, че Тансен заедно със своя баща заминал за Харидас. Там младият музикант се впечатлил от хиндуисткия музикален стил, наричан „dhrupad” и композирането на песни на езика на местните жители. След смъртта на Макрант Пандей, бъдещият голям композитор се върнал в родния си град, където често отивал да пее в храма на бог Шива и посещавал уроците на духовния си наставник, суфиста - музикант Мухаммад Гават Гвалиари. По време на пребиваването си във форт Гвалиор, Тансен се запознал с много други музиканти, с които обменял своите познания. Между тези хора била кралицата на Гвалиор - Мригнаяни, която била почитателка на музиката. До 1562 г. Миа бил на служба като придворен музикант при Рамачандра Багела, но впоследствие, когато Акбар научил за големия му талант, извикал музиканта при себе си. Така Тансен станал един от деветимата велики умове в двора на императора. За неговото пребиваване там легендата разказва, че голяма роля изиграла дъщерята на Джалал Уд-дин - Мехеруниса, която била влюбена в музиканта. Когато Миан Тансен се оженил за дъщерята на императора, приел исляма и на своето първо представление пред мугалския двор, получил като дар 100 000 златни монети. Животът на композитора бил тясно свързан с Фатехпур Сикри. В града, в близост до мястото за публични срещи - „Diwan-i-Aam” и до днес се намира квадратно изкуствено езеро „Anup Talao”, в средата на което се издига каменна платформа, заобиколена от парапети, напомнящи ажурни паравани. До нея се достига по четири симетрично разположени на четирите й страни мостове. Върху тази платформа Тансен изнасял своите концерти по различно време на деня пред отбрани личности от императорския двор. Една легенда разказва, че веднъж Джалал Уд-дин задал на великия музикант следния въпрос: „Ти си прекрасен певец, кой е твоятт учител? Коя велика личност е вляла толкова сладост и страст в твоя глас? Колко велик трябва да е твоят учител, за да създаде ученик като теб?”. Миан смирено отговорил на всичките въпроси на владетеля, като не забравил да назове името на своя учител - Свами Харидас-джи. Певецът обяснил на Акбар, че Свами живее в дълбините на гората, почита единствено бог и няма да се преклони пред никой, дори това да бъде повелителя на мугалите. Акбар гневно настоял Харидас да се яви пред него и заплашил, че ако не дойде, той сам ще му отреже главата. На Тансен се наложило още веднъж да разясни на Джалал, че учителят Свами не се бои от нищо, освен от Бог и ако владетеля желае да го види, то трябва сам да отиде при него. Мугалският император заповядал на охраната си да се подготви за пътуването, но това негово решение било отново осуетено от думите на Миа: „Ваше Величество, ако моят учител види толкова много хора да идват с Вас, той със сигурност няма да Ви приеме - трябва да отидете съвсем сам и то в ранните часове на деня”. На другия ден, още в ранни зори, Джалал Уд-дин и Тансен се отправили към колибата на Свами. Когато доближили до мястото, където живеел възрастният музикант - отшелник, те чули омагьосваща музика. Харидас пеел химните за утринна молитва толкова изумително, че Акбар забравил за света около себе си и прехласнато се заслушал. Минали часове, а прекрасната песен се леела във въздуха. Щом отшелникът спрял да пее и започнал да медитира, императорът тръгнал обратно към двореца, запазил завинаги в сърцето си вълшебството на мелодията, която бил чул. Не прекрачил още прага на палата, владетелят изпратил да повикат Тансен и когато придворният музикант се явил пред него, повелителят на мугалите го запитал защо, за разлика от гласа на Харидас, неговият глас не буди в душата му същите чувства. Отговорът, който получил се загнездил като ценен урок в паметта на Акбар: „Ваше Величество, аз пея за Ваша радост и удоволствие, чакайки награда. Песните и поемите ми са средство за получаване на Вашето одобрение, а моят учител не очаква нищо в замяна. Той просто изразява емоциите си, пеейки за свое удоволствие и възхвала на Бога. Неговите песни са магически, защото те са израз на преливащата му любов и радост, които той наистина изпитва.”. В един кратък миг Джалал Уд-дин научил нещо много важно: „Нищо не може да излекува душата така, както чувствата, а пък чувствата не могат да бъдат излекувани от нищо друго, освен от душата”.
Според много истории, мелодиите на Тансен имали силата да укротяват дивите животни, да запалват изгасените свещи и да довеждат дъжда. Великият музикант Миа Тансен починал на 26 април 1586 г. и бил погребан в мавзолейния комплекс на своя гуру - суфиста Шаик Мухаммад Гаус във форт Гвалиор. Гробницата на Тансен е скромна сграда, изградена в мугалски стил и разположена в градина, изпълнена с аромата на различни цветя. В близост до нея расте тамариндово дърво, за което се смята, че притежава силата да предава таланта на великия музикант на всеки, който сдъвче едно от листата му.

Друго прекрасно произведение на архитектурата в крепостта Гвалиор е гробницата на светеца - суфист Мохаммад Гауз. Хазрат Гауз бил един от почитаните суфисти в Индия. Той е автор на редица философски трудове, най-известният, от които е „Gulzare Abraar”. Под въздействието на неговото учение попадат император Бабур, синът му Хумаюн, както и великият музикант Тансен.
Гробницата на суфиста има квадратна основа с четири шестоъгълни триетажни кули на всеки ъгъл. Стените на сградата са покрити с ефирни решетъчни паравани с множество геометрични форми. Стрехите й се носят от красиво гравирани подпори. Покривната част завършва с голям купол, който в миналото бил покрит със сини глазирани плочки. Този купол е подпрян на каменен фриз, под който лежат стрехи с гравирани конзоли. Под тези стрехи се намира втория етаж на сградата, стените, на който са с гравирани каменни паравани. Около купола са разположени четири чатрита с многоъгълна форма. От четирите страни на фасадата на сградата са изградени кули, завършващи с квадратни чатрита. Стените на тези кули са покрити с арковидни правоъгълни каменни паравани, които пречупват слънчевата светлина и придават на вътрешността на гробницата мистична приказност.

„Chaturbhuj temple” е малък храм, посветен на бог Вишну. Той е изрязан в скалите в близост до крепостта. Входът му е украсен с два реда колони с красива каменна резба, върху които се издига куполът на светилището. В основата на купола е разположена скулптурирана композиция с митологични мотиви.