Джалал Уд-дин Мухамад Акбар - великият и мъдър Мугалски владетел

Абул Фат Джелал Уд-ин Мохаммад Акбар, или както още го наричали (šar šarrāni) - „Крал на кралете”, или Akbar-e-Azam е роден в крепостта Амаркот на 15 октомври 1542 г. Баща му - Насир Уд-ин Мухаммад Хумаюн бил син на родоначалника на династията на Мугалите - Захир Уд-ин Мухаммад Бабур. Майка му се наричала Хамида Бану Бегум.
По рождение, Акбар получил името Бадруддин, защото бил роден при пълнолуние (badr). След завземането на Кабул от Хумаюн, името на Джелал било променено, за да се избегнат неблагоприятните влияния върху него. Така бъдещият велик император получил името, с което останал в историята. По-късно баща му бил изпратен на заточение в Персия, след като загубил битката с Шер Шах Шури. Акбар не заминал с родителите си в Персия, а останал в градчето Мукундпур, или днешен Мадая Прадеш, където израснал заедно с принц Рам Сингх, с който останали приятели през целия му живот. След години, той се преместил в източната част на Сафаридската империя - част от днешен Афганистан, където чичо му Мирза Аскари го отгледал. През своето детство Джелал бил обучаван да ловува, да се сражава, но никога не бил обучаван да чете или пише. Ето защо Акбар станал смел и силен войн, но останал неграмотен.
Въпреки всичко, неговият стремеж към знания не можел да бъде спрян. Вечер, когато си лягал, той карал някой от придворните да му четат книги.
Джелал Уд-ин бил 14 годишен, когато баща му починал и той наследил трона на Делхи (февруари 1556 г.). По време на ранното си царуване, младият император решил да елиминира влиянието на династията на Шер Шах. Това довело до голямата битка при Панипат, където крал Хему бил ранен в окото и това решило изхода на битката в полза на Акбар. Хему бил заловен и екзекутиран.
От 1558 до 1560 г., императорът разширил границите на империята си като завзел крепостта Гвалиор, Северен Раджвар и Джайпур. През пролетта на 1560 г., началника на армията на Акбар - Байран Хан бил изпратен на поклонение в Мека, но по пътя решил да въстане срещу своя владетел. Неговото въстание било потушено от мугалската армия, а владетелят простил на своя генерал като му предложил две възможности. Едната била да продължи да бъде генерал на армията му или да се върне в Мека. След потушаването на бунта на Байран Хан, Акбар се заел с присъединяването на съседните кралства към неговата територия. Първият най-голям поход бил походът към кралство Малва, предвождан от сина на приемната майка на Акбар - Махам Анга, Адам Хан. Поведението на армията на Адам Хан било толкова варварско и жестоко, че владетелят Баз Бахадур едва успял да възстанови щетите, нанесени от битката. След повторното завземане на Малва през 1562 г., Бахадур се предал и бил назначен за администратор в мугалския двор.
По-късно на същата година към територията на мугалите след тежка битка между армиите на Асаф Кхан и Рани Дургавати, била присъединено кралство Гондс.
Разширението на империята на Джелал Уд-ин продължило със завземането на териториите на Раджестан, Гуджерат и Бенгалия. Една от най-големите му победи била завладяването на форт Читогарх, управляван от раджа Удай Сингх.
През 1567 г. Акбар напада крепостта Читор, чиято защита е оставена в ръцете на 16-годишните пълководци Джаймал и Патал. Мугалският император заповядва на бойците си да взривят стените на крепостта, за да може армията му да влезе вътре. На другия ден той с изненада забелязва, че Раторе с част от своите хора се опитва да възстанови съборените стени. По дрехите му Акбар се досеща, че той е важна личност, прицелва се в него и го ранява в крака. Когато в укреплението разбрали, че няма да спечелят битката, жените от различни благороднически родове извършват Джаухар. Пламъците на кладата, погълнала техния живот, озарили нощното небе над Читогарх. Генералите на Джалал-Уд-ин осъзнали, че ги чака яростната атака на защитниците на цитаделата, които щели да се бият до смърт. В тази смразяваща битка Джаймал Раторе бил тежко ранен и не можел да язди кон. Тогава брат му Кала го взел на раменете си и двамата се биели като един човек. Когато загинали, Патал Сисодия поел отбраната, но и той намерил смъртта си.
Впечатлен от подвига и достойнството им, мугалският император поискал да бъдат издигнати техни статуи, поставени върху слонове, които разположил от двете страни на вратите на своята крепост Агра.
Акбар отпразнувал победата си над Читор като положил основите на новия си град Фатепур Сикри или „Градът на победата” през 1569 г.
След превземането на Читор, два от най-големите раджпутски кланове - Сисодия от Мевар и Хадас от Ратхамборе, но повечето от раджпутските владетели в това число и владетелите на Биканер, Джайсалмер и Биканер се предали на мугалския владетел.
Един от най-големите противници на Акбар бил раджа Пратап Сингх. Той дълго се съпротивлявал на инвазията на мугалската армия и се обявил против браковете на дъщерите на раджпутските владетели с хора от мугалския двор. Пратап дори прекъснал връзките си с всички раджпутски владетели, които били дали дъщерите си за жени на мугалите, за да постигнат мир.
След като завзел Раджпутските територии, той се насочил към Гуджерат, в който царял политически хаос след смъртта на управника Бахадур Шах. Провинцията била привлекателна за Мугалите, за това че била център на световната търговия, притежавала плодородна почва и добре развито занаятчийство. Преди завладяването й от Акбар, тя била притежание на баща му Хумаюн и владение на Делхийския султанат.
Завземането на Гуджерат спомогнало за излаза на империята към богатите морски пристанища и облагодетелствуването й от морската търговия. От 1581 г. до 1601 г., Акбар завзема последователно Кабул, Кашмир и Кандеш като поставя губернатори във всяка една от тези провинции. Системата от държавни институции по времето на Акбар се разпределя на няколко важни отдела:
Отдел за приходите, ръководен от везир, който носел отговорност за всички финанси.
Военен отдел, начело на който стоял тъй нареченият Мир бакши, отговарящ за военните дела в империята.
Императорският двор и харема се намирали под наблюдението на длъжностно лице, носещо името Мир саман, което изпълнявало и ролята на кралски бодигард.
Съдебна институция, под ръководството на администратор - Гаази, който изпълнявал и ролята на отговорник по религиозните обреди и дарения.
Предшествениците на Джелал Уд-ин взимали еднократно голям данък от владетелите на завзетите територии като след това им позволявали да управляват автономно земите си. Императорът изменил съществуващото правило, привличайки управниците на завоюваните крепости в своята администрация или в ръководенето на армията му.
По такъв начин той упражнявал контрол над властта им и в същото време поддържал самочувствието им и привързаността им към неговата власт като им давал възможност да получават високи титли в императорския двор. Много реформи били направени и в данъчната система като най-важната от тях била премахването през 1562 г. на задължителния годишен налог Джизие - „пилигримска такса”, налагана на немюсюлманите, които пътували до различни места за поклонение.
Женитбата на принцеси, изповядващи хиндуизма, с мюсюлмански владетели се практикували още преди времето на Акбар, но това не довеждало до стабилни съюзи на тези владетели със семействата, от които произлизали жените им, а самите жени губели връзките си с роднините и никога не се завръщали в родния си дом.
Мъдрият император променил в много отношения тези съюзи. Според новите закони, раджпутският владетел, който омъжвал дъщеря си за Акбар, бил третиран заедно с неговите близки като равен с членовете на императорското семейство. Единственото изключение била невъзможността да се моли или да се храни заедно с тях. На синовете му, ако имало такива, им се забранявало да взимат мюсюлманки за жени.
В историята е останал разказът за любовта на Джелал Уд-ин към красивата Мириам-уз-Замани, дъщеря на раджата на Амер - Бхармал. Принцеса Хира, известна още като Харкха Баи, Мириам-уз-Замани, или Джотха Баи била третата жена на Акбар и една от трите фаворитки на владетеля.
Тя била родена през 1542 г. във величествената крепост Амер. За живота й се знае твърде малко, но от запазените документи се разбира, че подобно на другите две жени на Акбар - Ругаия Бегум и Салима Султан, Мириам имала правото да издава официални документи, нещо, което било изключителна привилегия на владетеля. Джотха Баи родила на мугалския император така дългоочаквания син, който той кръстил Нур-уд дин Салим Джахангир по името на суфиста Салим Чисти, почитан от Акбар заради знанията му. За това колко императорът обичал Мириам свидетелства красивия дворец, който той й построил в град Фатехпур Сикри. Този дворец бил очарователен пример на смесването между мугалската и раджпутска архитектура. Изграден от червен пясъчник, той бил богато украсен с хиндуистки мотиви като слонове, лотоси, папагали, които при давали уют и топлина на неговия интериор. Западното крило, служещо за храм, съдържало множество изящно гравирани колони, ведически и хиндуистки изображения по стените. Сградата била заградена от чатрита, всяко едно с по девет колони. Пред двореца се простирал обширен двор, към който гледали множеството апартаменти.
Джотха използвала богатството и властта си, за да строи кладенци, градини и джамии по цялата страна. Тя притежавала кораби, с които се превозвали поклонници до Мека.
Когато през 1613 г. португалски пирати нападат и ограбват един от корабите като вземат 600 пленници от екипажа, мугалската армия реагира сурово на отказа им да върнат плячката като напада и завзема португалския град Даман. Мириам Замани умира през 1622 г. Погребана е по мюсюлманските обичаи западно от гробницата на Акбар в Сикандра в специално построена гробница, наречена „Джотха Баи чатри.” В чест на майка си император Джахангир издига в Лахор /Пакистан/ джамия, носеща нейното име.
Бащата на Джотха Бхармал получил високо звание в мугалския двор, както и неговият син Бхагван Дас и внукът му Ман Сингх.
Много от раджпутските владетели сключили договор за присъединяване към империята на Акбар чрез женитбата на дъщерите си за императора. Някои от тях обаче като Сесодия от Мевар и Хадас от Радхамборе не били съгласни с присъединяването и предпочитали своята независимост. Други като Сурадж Хада предложили да сключат мирен договор, но при условие, че Акбар няма да се жени за никоя от дъщерите им. Такъв съюз не бил приемлив за владетеля, но въпреки това, той назначил Сурадж на висока длъжност в своя двор. Друг известен раджпутски благородник - Раторе Калиандас заплашил, че ще убие раджа Удай Сингх и Джахангир, тъй като не бил съгласен Удай Сингх да ожени дъщеря си за Джахангир. Като чул за това, Джелал разгневен изпратил войската си срещу крепостта на Раторе Калиандас - Сивана. Раторе загинал, сражавайки се в битката, а жените в крепостта извършили Джаухар или ритуално самозапалване.
Повечето жени, които влизали в харема на Акбар въпреки приемането на исляма, можели да изповядват каквато си изберат религия. Техните роднини оставали хиндуисти и приемайки високи санове, оформяли по-голямата част от благородническото съсловие на мугалския двор. Като резултат раджпутите станали силни съюзници на императора, като от сливането на двете култури и кръвните им връзки, се оформило новото поколение на мугалската империя.
По време на своето царуване, Джелал Уд-дин поддържал тесни връзки с владетелите на Отоманската империя, Персия и Португалия.
Още от ранно детство, младият император бил насърчаван да поддържа религиозната толерантност. Затова голяма роля изиграли неговите учители Гуру Нанак, известният персийски поет Хафез, както и семейната му среда.
Освен толерантността си към джайнистите и хинудистите, Акбар се отнасял и толерантно и към християнската религия. За това свидетелстват документите, описващи срещата на императора с португалски мисионери, които той поканил в двора, за да му разяснят християнството.
Императорът проявявал жив интерес към религията и философията. Увличал се по суфизма и надскочил консервативното мислене на своя двор като назначил на служба при него няколко отлично образовани и талантливи човека с либерални възгледи: историка Абул Фазъл, брат му - поета Абул ал Фаези, мъдрият Раджа Бирбал, който отговарял за административните дела. През 1575 г. във Фатерпур Сикри, Джелал Уд-дин построил специална зала - „Ибадат Кхана”, или „Залата за поклонение”, където провеждал своите дискусии с мистици, философи, теолози и представители на аристокрацията по различни философски и религиозни теми. Първоначално тези дискусии били достъпни само за мюсюлманите, но когато се превърнали в арена на ожесточени нападки и обиди, Акбар сменил позицията си и канел на тях представители на всички религии, та дори и атеисти като постепенно разширявал обхвата на дискутираните теми. Заради разискването на такива въпроси като валидността на Корана и същността на Бога от представители на други религии, императорът бил набеден, че иска да изостави исляма. Опитите на владетеля да помири различните религии се оказали неуспешни, защото всеки един от представителите на тези религии защитавал своята религиозна система и отхвърлял религиозната система на другите.
За да изглади религиозните различия между поданиците си, Акбар обединил общите философски възгледи на различните религии, които имали допирни точки помежду си и създал от тях една нова религия, която нарекъл Дин-и-Ллахи. Тя била повече етическа система за поведение, отколкото религиозна такава. В нея се отхвърляли всички човешки недостатъци, а като основни ценности се представяли благоразумието, благочестието, честността и стремежа за духовно усъвършенстване. Макар че до края на живота си императорът останал мюсюлманин, той започнал да усеща, че дълбоко в себе си изпитва липса на вяра в заветите, оставени от Мохамед.
Животът на Джелал Уд-ин Мохаммад Акбар бил увековечен в историческите хроники от неговия историк Абул Фазал, който създал и своите произведения „Акбарнама” и „Аин-и-Акбари”. Втях той описва императора като генерал, завоевател, човек на изкуството, укротител на животни, войн, дърводелец, оръжейник, ковач, теолог и изобретател. Синът му Джахангир създал много анекдоти, с които да прослави добродетелите на баща си. По неговото описание мугалският владетел бил със светла кожа, нисък, но доста силен, добре сложен и подвижен. Той бил мъдър император със смел характер. Често бил готов да рискува живота се, без да се замисля за политическите последици от това. Притежавал перфектен самоконтрол и бил изключително привързан към близките си хора. Не бил отмъстителен без причина и бил склонен да прощава на разбунтувалите се срещу него. Тази черта на характера му се потвърждава от отношението му към неговия полубрат, управителят на Кабул - Мирза Хаким, който се вдигнал на въстание срещу владетеля. Мирза повел войските си към Лахор, окупирайки Пенджап. Тук той бил спрян от армията на раджа Ман Сингх.
Акбар обявил война на Хаким и навлязъл с мугалската армия в Кабул. Полубрат му бил принуден да се спасява с бягство. Въпреки бунта, Джелал простил на Мирза, но го лишил от управлението на Кабул, което предал в ръцете на сестра си Бакхтунниса Бегум.
Само в някои редки случаи избухливият характер на Акбар надделявал и той се разправял с виновниците за гнева му изключително жестоко. По подобен начин мугалският владетел постъпил с един от генералите на неговата армия - Адам Хан.
Адам Хан бил син на Махам Анга, регентка и съветничка на императора в раните му години, както и негова приемна майка след изгнанието на баща му Хумаюн и майка му Хамида Бану Бегум. През 1561 г., Адам Хан убива един от най-приближените генерали на Акбар - Шамс Уд-дин Мохаммад Атага Хан. Бесен от постъпката му и от липсата на обяснения за нея, Джелал съборил на земята с удара на юмрука си сина на Махам Анга, а после заповядал да го хвърлят надолу с главата от стените на Агра. Когато забелязал, че Адам Хан е все още жив, наредил на войните си да повторят суровото наказание. След смъртта на сина си, Махам Анга изпада в тежка депресия и дълбока скръб и умира четиринайсет дена след това. Акбар показва уважение към жената, която го била отгледала, като и издига гробница в Мехраули, недалеч от Делхи. Погребва я там, близо до сина й с подобаващ респект и съответните ритуали.
Жестокостта на императора се проявила и при превземането на непокорната крепост Читогарх. По негово нареждане, мугалската армия избила 30 000 души. Останалите, които избегнали смъртта, били взети за заложници, принцесите и благородничките от форта се самозапалили по примера на предците си и обичая на раджпутската династия, за да не попаднат живи в ръцете на враговете си. Нито храмовете, нито кулите избегнали вандализма на нашествениците. Не по-лека била и участта на неговия вуйчо по майчина линия Муаззам, който заради убийството на своята жена бил хвърлен във водите на река Ямуна. Макар че оцелял, Муаззам бил заточен във форт Гвалиор, където по-късно умира като затворник.
Въпреки своята избухливост, при срещите си с хората Джелал Уд-ин проявявал изключителен чар и учтиви обноски, които печелели доверието и любовта на онези, които общували с него. Той не знаел да чете и пише, но притежавал усет към добрата литература, проницателност, завиден стремеж към знания и парадоксална памет.
Интересите му се простирали в различни области на науката като философия, теология, история и политика. Акбар притежавал голяма библиотека с книги, съдържащи разнообразни научни знания. Бил обсебен от споровете със суфистите, философите и учените, които често карал да му четат на глас различни книги.
Тези, които слушали думите му отстрани, често го определяли като изключително образована личност, притежаваща необикновени знания и интелект като забравяли за невъзможността му да чете и пише. Надарен с усет към изкуството и красотата, както и с технически умения и архитектурен талант, императорът участвал в много подобрения на двореца и създавал редица изобретения. Голяма била и неговата роля като покровител на литературата и изкуствата. Той не бил егоист и надменен и се вслушвал както в мнението на своите поданици, така и в това на хората от завладените територии, като давал възможност на назначените в неговия двор да достигат до високи постове, независимо от своето положение в обществото. По време на управлението си Акбар се опитал не само да премахне религиозните различия и да утвърди религиозната търпимост, но и да въведе нови по-справедливи социални реформи в обществото.
Джелал Уд-дин почитал суфисткия светец Шаикх Салим Чисти, след чиято благословия според легендите се родил така дългоочаквания син на Акбар Нур-Уд дин Салим Джахангир, който императорът кръстил на светеца. Почитта на владетеля към Салим Чисти била толкова голяма, че той му издигнал бяла мраморна гробница в главния двор на дворцовия комплекс Фатехпур Сикри.
Последните дни на мугалският владетел били помрачени от смъртта на неговия приятел - поета Фази и бунта на сина му Джахангир, който искал да завземе престола на баща си още докато той бил жив. Бунтът му не успял и редът бил възстановен. Въпреки че Джелал Уд-дин готвел за свой наследник внука си Кушру Мирза, той бил изместен от неговия баща Джахангир, който осем дена след смъртта на баща си се провъзгласил за император.

Акбар умира на 26 октомври 1605 г. от дизентерия. Той оставя след себе си завета за толерантност между хората и религиите и очертава най-правилния начин за управление, който трябвало да спазва всеки, който щял да управлява Индия след него.
Много по-късно историците ще определят царуването на Джелал Уд-ин Мохаммад Акбар като един от най-брилянтните периоди от историята на страната.