Дара - принцът мистик

Според историците той бил човек, който не можел да се вмести нито в една епоха или време. Посветил своя живот на философията, Дара бил духовен аристократ, интелектуалец, учен, писател, художник, поет и мистик. Той имал открит нрав, отличавал се с простосърдечност, изтънчено чувство за хумор, чувствителност, доброта, меланхоличност, красота и страст във воденето на спорове. Въпреки че бил представител на мугалския двор, той се противопоставял на идеите на ортодоксалния ислям и се стремял към религиозното единство на поданиците в империята.
Дара Шико бил роден на 20 март 1615 г. Името му от персийски означавало „Великолепен” - (دارا شكوه) и напълно отговаряло на неговия характер. Наричали го и Принцът-роза, защото това бил неговият астрологичен знак. Дара бил любимецът на баща си - император Шах Джахан и за да го държи близо до себе си, владетелят му дал фиктивни постове на губернатор на Кашмир, Лахоре и Кабул, но всъщност през цялото време младежът се занимавал с превеждането на книги и изучаването на философски трактати в Агра. Във времена, когато основния конфликт в Индия бил между хиндуисти и мюсюлмани, принцът поддържал връзки със свободомислещи свещеници и учени от двете религии, които твърдели, че религиозният догматизъм е угнетяващ и недопустим за търсещите духовната истина и Бога.
Още от ранни години той проявявал интерес към суфизма и по-точно към суфисткия орден „Qadiri”, проповядващ, че „Вратите на Ада трябва да бъдат затворени, а вратите на Рая трябва да се отворят за цялото човечество.”. Този орден, основан от Абдул Куадир-ал Джилани се отличавал с идеите си за състрадание и милосърдие, които допадали на сина на Шах Джахан. Скоро младежът се превърнал в страстен последовател на известния суфистки светец и учител Баба Саин Мир Мохаммед Сахиб, известен като Миан Мир. Привързаността му към Маин дошла след едно тежко боледуване, причинено от дълбоката тъга на Дара, заради смъртта на неговата дъщеря. Нито един лекар не можел да намери лек за страданието му и когато обикновената медицина не помогнала, извикали прочутия суфист. Страниците от дневника на сина на мугалския владетел разкриват възхищението и преклонението, което той изпитва към своя учител и неговите дела:
„Страдах толкова много. Четири месеца лекарите не можеха да ме излекуват. Тогава Миан Мир взе ръката ми и започна да моли бог за моето спасение, после ми даде чаша вода... Резултатът беше незабавен, като по чудо след седмица се възстанових от тежката болест...”.
„Влязох бос в дома му и той ми подари броеница, тогава сведох глава пред краката му и останах така дълго време...”
Просветлението, което младежът получава вследствие на усърдните си занимания със суфизма и дълбоката духовна връзка между него и суфисткия светец продължила, дори след смъртта на Миан принцът описва чрез видението си, дошло в неговия сън:
„Седях с лице обърнато към Каба, когато изведнъж ме осени покой на ума. На зазоряване видях прекрасна сграда, заобиколена от градини. Мисля, че беше мавзолеят на Миан Мир. Светецът излезе от гробницата и седна на един стол, щом ме видя, повика ме при себе си и ме обсипа с добротата си. После ме хвана за ръка и каза: „Ела, ще те науча на нещо...!”
Той постави двата си показалеца на моите уши и в тях зазвуча гласът на тишината. Беше толкова силен, че ме повали по гръб и аз изгубих съзнание. Това, което видях след това не може да се опише или изрече с думи...”.
Плод на увлечението на сина на Шах Джахан по мистичните учения са книгите: „Safinat-ul-Auliya”, „Risala’i Haq Numa”, „Tariqat-ul-Haqiqat”, „Hasanat-ul-Arifin”. В тях синът на Шах Джахан събира житията на суфистките светци, изказва своето мнение за религията и се противопоставя на механичното изпълнение на ритуалите, осъждайки онези свещеници, които продават вярата за земни облаги:
„Бях погълнат от изучаването на книгите, така както човек търси верния път. В ума ми нямаше друго желание, освен да разбера мистерията на Бог. В ентусиазма и възторга си изричах думи, свързани с абсолютното познание, за които ограничените и фанатизирани хора ме наричаха еретик. И тогава осъзнах нуждата да се заобиколя с мъдреци, които поддържат тезата за единството на Бога и да натрупам аргументи, с които да се противопоставя на глупците...”.
Дара полагал неимоверни усилия да обедини исляма и хиндуизма. Той усвоил до съвършенство древния език санскрит с помощта на пандитите във Варанаси и подробно проучил и превел от хинди на персийски петдесет книги от свещените хиндуистки текстове: „Упанишади”, наричани на фарси „Sirr-e-Akbar” („Великата мистерия”); „Al-Kitab al-Maknun”(„Скритата книга”) на арабски, а по-късно принцът превел и целия епос „Бхагават Гита”.
Едно от най-известните произведения на Дара е „Majma-ul-Bahrayn” или „Сливането на двата океана”. В двайсет и двете му части, принцът се опитва да намери хармоничното единство между мирогледа на суфизма, исляма и хиндуизма и описва книгата като сборник за мъдрост и истина. Чрез „Majma-ul-Bahrayn” той прави опит да докаже, че всички религии могат да живеят в мир помежду си, въпреки че дават различна представа за Бога. Дара дори говори за скритата книга от Корана - „Kitab-al-Maknum”, която според неговите предположения е именно „Упанишади”. С това твърдение младият човек си навлича гнева на ортодоксалните мюсюлмани.
Интересът на принца към религиозната философия го кара да прочете и еврейската свещена книга „Тора”, „Псалмите на Давид” и „Новия завет”.
Освен като суфист, изследовател и преводач, синът на Шах Джахан се проявява и като поет. Той събира своите стихове в сборника „Iksir-i-Azam”, който съвременниците му оприличават на „слънце, пръскащо своите лъчи от всяка строфа”.
Гениалността на сина на Шах Джахан се разпростира в областта на изобразителното изкуство, музиката, танците и архитектурата. Принцът не само рисува прекрасни картини и създава изящни калиграфии, но се превръща и в покровител на хората на изкуството. Под негово ръководство са построени няколко архитектурни паметника, между които мавзолея на жена му Надира Бегум в Лахоре, гробницата на суфиста Миан Мир в Лахоре, Джамията „Akhun Mullah Shah” в Кашмир, градините „Pari Mahal” в Сринагар и библиотеката на Дара в Делхи.
На 11 февруари 1633 г., Дара се оженил за съпругата си Надира Бану Сахиба, която била дъщеря на полубрата на императора - Султан Первиз Мирза и се отличавала със своята красота и интелигентност, а през 1642 г. баща му Шах Джахан официално го обявява за свой наследник и губернатор на Алхабад като му дава титлата Shahzada-e-Buland Iqbal („Принц на великата съдба”) и го прави командващ на 20 000 пешаци и 20 000 конници. В 1656 г. броят на хората под негово командване се увеличил до 50 000 пешаци и 40 000 конници.
Колкото и миролюбив да бил, синът на императора се намирал в остър конфликт с войнолюбивия си брат Аурангзеб. Противоречието между тях започнало с един бой със слонове край река Ямуна, когато едно от животните се нахвърлило срещу коня на приближилия се до него Аурангзеб. Принцът хвърлил копие по него, но то само разярило повече животното и съборило ездача и коня му на земята. Петнадесетгодишният младеж нямал намерение да се предаде лесно и извадил своята сабя, за да се защити. В създалата се паника хората побягнали от арената, брат му Суджа се опитал да отблъсне разярения звяр с копието си, но също като Аурангзеб бил съборен в праха. Всички опити на офицерите и владетеля да отклонят вниманието на слона от неговата жертва се оказали безуспешни. Животът на принца бил спасен като по чудо, когато другия слон връхлетял върху сеещия паника звяр и го подгонил.
През целия си живот злопаметният Аурангзеб не можел да забрави как, в критичния за него момент, брат му Дара яздел до баща им, без да се намесва в битката и да направи опит да го спаси. От този ден нататък той намразил брат си и тази омраза довела до смъртта на любимеца на Шах Джахан в борбата за наследяване на трона. Параноята на Ауранзеб се разпростряла до там, че той си въобразил, че чрез постъпките си Дара се опитва да го убие, за да управлява империята сам.
Веднъж, когато брат му го поканил заедно с другите придворни да посети новия му дом, принцът отказал да влезе в него и през цялото време седял пред вратата. Дори заповедите на баща му не могли да го накарат да промени решението си.
Запитан от сестра си Джаханара защо постъпва така, той отговорил: „Къщата има само една врата и аз се страхувах да не би Дара да я залости и да убие баща ми, братята ми и мен, ето защо стоях отвън да пазя...”.
Грешната преценка на Аурангзеб за характера на по-големия му брат ядосала императора и го накарала да прогони сина си от императорския двор за дълго време.
Най-близкия до Дара човек била сестра му Джаханара. Тя споделяла неговите хумани възгледи, философските му схващания, пристрастията му към суфизма и се стремяла да го предпази от враговете му. След смъртта на брат си, принцесата отгледала като свое дете дъщеря му Джани. Братът и сестрата били толкова неразделни, че за тях историците от онази епоха написали, че са като „една душа, събрана в две тела”.
Въпреки нейната обич и закрилата на Шах Джахан, на принца било съдено да загуби не само властта, но и живота си.
През 1657 г., мугалският владетел се разболява тежко и заедно с болестта му се разгаря битката между неговите синове за наследяването на империята.
Аурангзеб най-после намира възможност да осъществи своето дълго таено желание, а именно да отстрани веднъж завинаги брат си от своя път. Това става в двете последователни битки при Дхармат и Самугарх през 1658 г. След двойното поражение, Дара е принуден да бяга в Делхи, а от там в Лахоре и Тата. В Катиавар принцът се среща с управителя на Гуджарат - Шах Наваз Хан, който отваря хазната си за него и му помага да сформира своя армия. С нея синът на Шах Джахан окупира пристанището Сурат и тръгва към Аджмер с надеждата да победи брат си Аурангзеб. Надеждите му не се оправдават и неговата войска е отново сразена в битката при Деорай на 11 март 1659 г. Пред Дара не остава никаква друга възможност, освен да търси спасение при военачалника Малик Дживан в Синдх, но Малик го предава и скоро принцът попада в ръцете на безмилостния си брат, който нарежда Дара да бъде окован във вериги, да бъде закаран в Делхи и развеждан по улиците на града върху гърба на мръсен слон.
Обичта на народа към любимеца на мугалския владетел и мъката на хората от неговата съдба са запазени в думите на пътешественика Франсоа Берниер, който бил и доверен лекар на Аурангзеб: „Тълпата се беше събрала да види това унизително шествие. Навсякъде, където можеха да видят очите ми, хората плачеха и окайваха съдбата на Дара с най-тъжни думи. От всеки ъгъл до мен долитаха пронизителни, натъжаващи вопли, идващи от сърцето на индийския народ. Жени, мъже и деца стенеха сякаш ги бе сполетяло някакво ужасяващо бедствие...”.
Огромното съчувствие към сина на императора прераства в бунт, по време на който предателя Малик Дживан и неговите хора са замеряни с камъни и животински изпражнения.
Въпреки всичко, срещу принца е проведен процес и той е осъден на смърт като е обвинен в ерес, отстъпване от ислямските закони, хули срещу исляма и сдружаване с хиндуистите.
Дара е екзекутиран пред очите на собствения си син Сипир Шико на 30 август 1659 г. След екзекуцията Аурангзеб нарежда обезглавеното тяло да се влачи из Делхи, за да се уверят всички, че брат му е мъртъв. Отрязаната глава на принца е увита в златен тюрбан и изпратена на Шах Джахан, който е затворен в кулата „Мусаман Бурджу” в Агра. При вида на окървавената глава на любимия си син, императорът припада и дни наред не може да проговори или да помръдне.
Принцът е погребан в мавзолея на Хумаюн в Делхи. Той остава в историята на Индия като една изключителна личност, събрала в себе си качествата на художник, учен, поет, хуманист, философ, привърженик на толерантността и демокрацията. Световната история ще запомни Дара като „Ренесансовият принц”, интелектуалецът, дълбоко вярващ в равенството между хората, единството на човечеството и силата на състраданието и любовта, чиято светлина продължава да огрява света и да показва пътя, по който нашата цивилизация трябва да върви.