Читоргарх - приказка за раджпутското достойнство

Читоргарх форт е една от най-големите крепости в щата Раджестан и в цяла Индия. Тя е символ на гордостта и непокорния дух на раджпутските войни, които предпочитали смъртта пред подчинението и робството. Нейната история е изпълнена с героизъм и саможертва, за които и до ден-днешен се разказва в песните и легендите от Раджестан.
Крепостта Читор била построена още по времето на владетеля Читрангада Мори от раджпутския клан Панвар, на чието име първоначално била кръстена „Chitrakut”. Династията Мори, от която произлизал Читрангада, водела своето начало от времето на Мурайската империя, владееща Индия в периода 321-185 г. преди нашата ера. Тази династия управлявала крепостта до момента, когато Бапа Равал, основателят на кралство Мевар, не я завзема в 734 г. от нашата ера. Непосредствено след това, той я превръща в столица на Мевар. Съществува легенда, според която Читогргарх бил даден на Равал като зестра след женитбата му с принцеса от древния раджпутски клан Соланки. Владетелят на непокорния форт принадлежал към династията Сисодия, за която се смятало, че произлиза от клана Сурияванши, чието родословие според легендите, започвало от бога на слънцето Сурия и легендарния герой от „Рамаяна” - бог Рама.
Членовете на тази династия принадлежали към Чаттари Раджпутите от кастата на Кшатриите, които били известни със своето достойнство, смелост и непреклонност. Раджпутските войни били готови на саможертва в името на спасението на онези, които се намирали под тяхната закрила и ревниво пазели независимостта си. Поради тази причина, крепостта Читор се славела с пословичното свободолюбие на владетелите си и станала арена на едни от най-героичните и кървави битки в индийската история.
Фортът просъществувал от 7 век до 1568 г., когато е напълно изоставен след превземането му от император Акбар.
Летописите от онази епоха са оставили описания за безпримерната храброст на бранителите на Читор, които отстоявали докрай свободата си. Пак в тези летописи се говори за непоколебимата гордост и достойнство на жените от форта, предпочели пламъците на кладата пред това да попаднат живи в ръцете на враговете.
Практикуването на ритуалното самозапалване - Джаухар, се случило няколко пъти през периода 15-16 век, когато крепостта била разграбвана три пъти, а именно: в 1303 г., когато Ала-Уд-дин Килиджи побеждава махараджата Ратан Сингх; в 1535 г., когато Бахадур Шах - султан на Гуджарат побеждава Бикрамеджет Сингх; в 1567 г., когато император Акбар побеждава махараджа Удай Сингх.
Легендата разказва, че през 1303 г. султанът на Делхи Аллаудин Хилиджи решава да завземе крепостта, подучен от злия магьосник Рагав Четан, който владетелят на Читоргарх изгонил заради предателските му намерения и заниманията му с черна магия.
Равал Ратан Сингх - владетелят на Читор, бил смел войн и мъдър управник. Той бил почитател на изкуствата и добър съпруг. В двореца му намерили подслон много талантливи млади хора, между които музикантът Рагав Четан. Никой в палата не знаел, че Рагав е магьосник, използващ черна магия, за да отстранява своите съперници и да призовава злите духове. Той достигнал дори до там, че се влюбил в кралица Падмини. Когато разбрал за това и за заниманията на магьосника, Равал Сингх заповядал да заловят Четан, да намажат лицето му със сажди, да го качат върху магаре и така да го разведат из цялата крепост, а после да го изгонят от нея. Това сурово наказание превърнало владетеля Сингх във враг на злия магьосник, който се заклел да му отмъсти.
След като не можел да преглътне унижението, Рагав се насочил към Делхи като смятал да насъска султан Ала-Уд-дин Килиджи да нападне Читоргарх. Когато пристигнал в Делхи, магьосникът отседнал в една крепост, която султанът често използвал, когато отивал на лов за елени. Веднъж по време на лов, Ала-Уд-дин и неговите придружители чули някой да свири на флейта. Музиката била толкова красива, че владетелят поискал да разбере кой бил този изкусен музикант. Той изпратил своите хора да намерят музиканта и скоро те довели при него Рагав. Щом се изправил пред султана, лукавият магьосник го попитал защо му е такъв обикновен човек на изкуството като може да притежава много по-красиви неща. Учуден от думите на Четан, Килиджи го помолил да се изясни и тогава злият маг му разказал за невижданата хубост на кралицата на Читор - рани Падмини.
Разказите за изключителната красота на владетелката накарали султана да се влюби в нея, макар че никога не я бил виждал. Още щом се прибрал в Делхи, Ала-Уд-дин Килиджи събрал голяма армия, с която тръгнал към Читоргарх, защото смятал, че такава прекрасна кралица заслужава да му бъде жена.
Изправяйки се пред крепостта, султанът с огорчение разбрал, че тя е доста добре укрепена и ще му бъде изключително трудно да я превземе. Тогава той решил да действа с хитрост и изпратил съобщение до Ратан Сингх, че почита Падмини като своя сестра и иска да се срещне с нея. Щом получил тази вест, управникът на форта бил готов да угоди на Килиджи, като си мислел по този начин да избегне нападението и да спаси кралството си. Замисълът му бил улеснен от това, че неговата съпруга също проявила желание да се срещне със султана.
Ратан Сингх обаче убедил жена си да покаже лицето си на Ала-Уд-дин само в отражението на едно огледало, което поставили в централната зала на нейния дворец.
Ядосан от постъпката на Падмини, Ала-Уд-дин Килиджи взел за заложник мъжа й като я предупредил, че ако иска да спаси живота му, ще трябва да дойде в султанския лагер. Същата нощ в лагера на мюсюлманския владетел дошла не кралицата, а предрешените като жени раджпутски воини, които успели да спасят господаря си.
Това предизвикало яростта на султана и той нападнал Читоргарх. Крепостта се съпротивлявала дълго време преди да падне в ръцете на Ала-Уд-дин. За да не станат жертви на враговете си, в ранното утро на 26 август 1303 г., жените от харема, както и останалите благороднички, предвождани от своята кралица, изпратили децата си и по-възрастните хора на безопасно място, а после се облекли в сватбените си дрехи и запалили голяма клада, пламъците, на която погълнали живота им.
Мъжете от укреплението, с натежали сърца, облечени в националните си жълти костюми (кесари), поставили листо от свещеното растение тулси (босилек) в устата си и се хвърлили в последната яростна битка, наречена Сака, за защитата на форта. Когато влезли в крепостта, войските на Килиджи се изправили пред купчините пепел и обгорени кости на смелите жени от форт Читоргарх, които предпочели смъртта и достойнството пред позора. Споменът за саможертвата на тези жени е пазен и до днес в песните и легендите на Раджестан.
Друга история свързва Читор с разказа за войнствената рани Карнавати. Когато мугалският император Бабур се качва на трона на Делхи, Санграм Сингх повежда армиите си срещу него. В 1527 г. в битката при Канва, владетелят на Мевар е тежко ранен и губи битката, а по-късно умира от раните си. Той е наследен от сина си Махарана Ратан Сингх, който е убит през 1531 г. и заменен на престола от брат му Махарана Викрамджеет Сингх. Тъй като той се оказва слаб владетел, майка му - Рани Карнавати поема управлението на Мевар в свои ръце като негов регент. По това време царството е атакувано от Бахадур Шах от Гуджарат, а благородниците отказват да воюват под знамената на Викрамджеет. Тогава Карнавати след дълги преговори успява да ги склони да воюват за честта на клана Сисодия и изпраща ракхи на мугалския император Хумаюн като го нарича свой брат и го моли да й помогне в борбата против Бахадур. Помощта на Хумаюн не дошла навреме, а войската на Шах Бахадур превъзхождала по численост тази на раджпутската кралица. Изправена пред своето поражение и това над крепостта Читоргарх, тя предпочела да изпълни ритуала на самозапалването заедно с другите жени от двореца, за да не опозори своята чест. Това се случило на 8 март 1535 г., когато на кладата загинали 13 000 жени. Отделно от тях в последния бой за цитаделата паднали 3 200 воини.
Следващият случай на отчаяна защита на Читоргарх бил при нейната обсада от мугалския император Джалалуддин Мухамад Акбар през 1567 г. Императорът искал да завземе областта Мевар, чиито владетел бил Удай Сингх II, както и крепостта Читоргарх. Победата му била нужна, за да се наложи като владетел на цяла Индия. В същото време, синът на Удай - Шакти Сингх се скарал с баща си и започнал преговори с Акбар в стремежа си да управлява Мевар.
Когато разбрал намерението на Джалалуддин да започне война срещу форта Читоргарх, защото Удай Сингх не пожелал да му се подчини доброволно, Шакти избягал от лагера на владетеля и се опитал да предупреди баща си за предстоящото нападение. Разярен от постъпката му, Акбар събрал войските си и се насочил към крепостта. На 20 октомври 1567 г., той обсадил непокорната твърдина. Махараджата Удай Сингх, заедно с жена си и сина си напуснал крепостта през един таен проход като оставил отбраната й в ръцете на своите двама най-добри генерали - Джйамал Раторе и Патал Сисодия.
Мугалският император заповядва на бойците си да взривят стените на Читоргарх, за да може армията му да влезе вътре. На другия ден той с изненада забелязва, че Раторе с част от своите хора се опитва да възстанови съборените стени. По дрехите му Акбар се досеща, че той е важна личност, прицелва се в него и го ранява в крака. Обсадата на форта траяла до 22 февруари 1568 г., когато станало ясно, че битката ще бъде спечелена от мугалския владетел. Изправени пред поражението, жените от различни благороднически родове извършват „джаухар”. Пламъците на кладата, поглъщаща техния живот, озарили нощното небе над Читор. Генералите на Джалалуддин осъзнали, че ги чака яростната атака на защитниците на цитаделата, които щели да се бият до смърт. В тази смразяваща битка Джйамал Раторе бил тежко ранен и не можел да язди кон. Тогава брат му Кала го взел на раменете си и двамата се биели като един човек. Когато загинали, Патал Сисодия поел отбраната, но и той намерил смъртта си.
Останалите живи бранители на укреплението се хвърлили в една последна отчаяна битка, която загубили. 30 000 раджпутски войници били убити, а останалите жители били подложени на масово клане, наредено от Акбар при напускането на укреплението. Джалалуддин Мухамад Акбар постигнал така желаната победа, за която дълго се молил на светеца Кхваджа от Аджмер, който той почитал, но тази победа се оказала горчива, защото в 1616 г. синът на императора Джахангир връща Читоргарх на раджпутската династия.

Фортът Читоргарх има седем порти: Padan Pol, Bhairon Pol, Hanuman Pol, Ganesh Pol, Jodla Pol, Laxman Pol и централната порта Ram Pol (Портата на бог Рама). Всяка една от тези врати е изградена от масивни каменни блокове, които усилват издръжливостта при атаки. Арковидните порти са така построени, че да удържат на нападенията на слоновете и ударите на гюлетата. Върховете на вратите имат назъбен парапет, през който са се обстрелвали противниците.
Виещ се път, преминаващ през крепостта, е съединявал всички седем порти като всяка порта има своята тъжна история.
По време на втората обсада на Читор през 1535 г., принц Бакх Сингх загива при вратата "Padan Pol”. През 1567 г., по време на третата обсада на форта, някъде около портите „Bhairon Pol” и „Hanuman Pol”, Акбар убива храбрия военачалник Джаймал от Бадноре, както и неговия брат Калла, който се опитвал да измъкне ранения си приятел от битката. На мястото на тяхната гибел било издигнато красиво Чатри, куполът, на което е разположен върху стреха, подпряна от арки с елегантни колони. Чатрито като архитектурен елемент е било и остава и до днес символ на достойнството и смелостта на раджпутските войни. Смятало се, че така, както то пази хората от лъчите на слънцето, така и войните - раджпути защитават с цената на живота си, онези, които се намират под тяхна закрила. Пак по времето на обсадата на Акбар, близко до главната порта „Ram Pol” намерил смъртта си и другият герой от Читор - военачалникът Пата от Келва, който загубил баща си в сражението и видял как майка му и жена му отстъпват с размахан меч от бойното поле. След смъртта му, на мястото, където бил убит, било издигнато чатри в негова памет. Впечатлен от храбростта на двамата смели войни, опитали се удържат крепостта Читоргарх и като преклонение пред тяхното достойнство, мугалският император Джалал Уд-дин Акбар заповядал да бъдат направени статуи на Джамал и Пата, седнали на гърба на слонове, които да бъдат поставени пред вратите в Агра. Същите статуи на двамата предводители, яхнали коне с копия в ръка, били поставени пред двете порти на Читор и тези на форт Джунагарх.

„Suraj Pol” или „вратата на Слънцето” води към източната част на крепостта. От дясната й страна се намира стаята, в която някога се провеждали съвещанията „Darikhana” или „Sabha”, а от лявата й страна е големият водоизточник на цитаделата, за който се разказва, че бил дело на легендарния герой от „Махабарата” - Бима.
Бима бил вторият от петимата сина на цар Панду. Той притежавал нечовешка сила, отлични войнски умения и избухлив характер. Бима дошъл в местността, където сега се издига крепостта, за да търси тайната на безсмъртието и станал ученик на един отшелник. Нетърпението му обаче постоянно го отклонявало от пътя на знанията и един ден царският син поискал сам да извършва всички ритуали, без да има уменията за това. Когато му било отказано, сприхавият му характер излязъл наяве и в яда си Бима ударил с крак по земята. Понеже притежавал огромна сила, там, където ударът се стоварил, се образувал голям кладенец - „Bhim Lat”.
От лявата страна на „Suraj Pol” е разположен храмът на бог Ганеша и помещенията на харема - „zenana”.

Портата „Jorla Pol” е съставена от две свързани заедно порти, а близо до „Padan Pol” е изграден мемориал с изображенията на владетелите Рават Багх и Викрамадития, обединили силите си срещу нападенията на Бахадур Шах.
Северната врата „Lokota Bari” е по-семпла в сравнение с останалите шест. В нея се намирал малък отвор, през който затворниците, осъдени на смърт, били хвърляни в пропастта.

Кулата „Vijay Stambha” или още наречената „Кула на победата” във форт Читоргарх е построена от краля на Мевар - Рана Кумбха в периода 1442-1449 г. в чест на победата му над обединените армии на Малва и Гуджерат, предвождани от Махмуд Килджи. Посветена на бог Вишну, тази 37 метрова кула е една от най-забележителните произведения на архитектурата в Индия. Тя е изградена от два вида камък - червен пясъчник и бял мрамор и е богато украсена със скулптурирани изображения на богове и богини и орнаменти с растителни мотиви. Според хрониките, за построяването на кулата са били нужни цели 10 години. Тази невероятна сграда се издига върху пиедестал, който е заобиколен от изящен мраморен парапет. Всяко едно от осемте нива на „Vijay Stambha” притежава прозорчета и балкони. От четирите страни на кулата са разположени мраморни скулптури на слонове, които в индийската митология са пазители на крепостите. Извита стълба води към централната галерия и отделните помещения на всеки един етаж. Стените на тези помещения имат формата на каменен параван, украсен с различни геометрични и растителни форми и са разположени между колони с множество орнаменти. Капителите на колоните са сбор от вълнообразни конзоли, които подкрепят тавана на всяка една от залите. Основите на тези колони са покрити с митологични скулптури.
На най-горната част на кулата е поставена плоча с надпис, описващ родословието на владетелите на Читор от Рана Хамир до Рана Кумбха.
Цялата останала част на сградата е покрита с архитектурни орнаменти на божества, богини, музикални инструменти и растения от различни сезони. Всички тези прекрасни, вписани във външните стени скулптури, претворяват цялата индийска митология.
На петото ниво на „Vijay Stambha” може да се види портрета на архитекта на това красиво произведение на строителното изкуство - Джаита, както и портретите на неговите синове Напа, Пужа и Пома.
Сто петдесет и седем стъпала отвеждат до тераса, от която се разкрива гледка към форт Читор и града около него.

Кулата „Kirti Stambh” или „Кулата на славата” е висока 22 метра. Тя е построена от Джиджаджи Катод, търговец от общността Багхервал Джаин през 12 век и представлява сграда на седем нива, издигаща се от каменен пиедестал. Цялата й фасада е декорирана със скулптурирани изображения от джайнисткия пантеон, между които се откроява скулптурата на първия джайнистки духовен учител Адинат, на чиято памет е посветена „Kirti Stambh”.
Тази джайнистка кула има сложна архитектура и е построена в раджпутския стил Соланики, идващ от наименованието на клана на Агниванши Раджпутите - Соланики. Тя е невероятна плетеница от ниши и балкони, покрити с разнообразни гравюри, изобразяващи божества и джайнистки монаси, постигнали просветлението. От най-горната част на кулата, изградена като павилион с дванадесет колони и пирамидален покрив, се открива прекрасна гледка към крепостта и заобикалящата я територия.

Дворецът на царица Падмини притежава чара на древния свят и великолепието и екзотиката на изтока. Той е елегантна сграда от бял камък, напълно отговаряща на финеса на неговата притежателка, която го използвала като лятна резиденция. Дворецът се намира в източната част на крепостта в близост до езеро и е заобиколен от ров с вода. В най-горната му част се издига павилион с чатрита. Този дворец е мястото, където според легендите султан Ала-Уд-дин Килиджи видял отражението на красивата рани Падмини в огледалото.

Mohar Magri или „хълмът на златните монети” се нарича така, защото се смята, че по време на третата обсада на Читоргарх през 1567 г., император Акбар заплащал с една златна монета всяка донесена кошница пръст, която служела за издигането на могилата.
Мястото било изключително опасно за работа, тъй като на отсрещната страна смелите раджпутски войни охранявали крепостния вал, обстрелвайки мугалските позиции. Изкуственият хълм се извисявал толкова високо, че оръдията на армията на Акбар, поставени на върха му, можели да изпращат гюлетата си във вътрешността на форта.

В близост до централната порта, недалеч от „Кулата на победата” - „Vijaya Stamba” е разположен дворецът на Рана Кумбха. Кумбха бил човек с всестранни интереси. Освен добър владетел, той бил брилянтен поет и музикант. При неговото управление Мевар си спечелил славата на непревземаем бастион, заграден от 30 форта, построени по заповед на владетеля. Кумбха се превърнал в достоен съперник на бащата на Ренесанса Лоренцо Медичи, поради покровителството и насърчаването на всички видове изкуства. През този период Читоргарх се прославил далеч зад пределите на Индия като блестящ културен център.
Дворецът на Рана Кумбха бил родното място и на основателя на Удайпур - Махарана Удай Сингх. Той бил син на Махарана Санграм Сингх и легендарната Рани Карнавати. След смъртта на баща му през 1528 г., на трона се възкачил Махарана Ратан Сингх. Неговото управление траяло само четири години и в 1531 г. бил наследен от брат си - Махарана Викрамадития Сингх. По време на управлението му, в 1534 г., когато султанът на Гуджарат Бахадур Шах превзема Читор, малкият Удай Сингх е изпратен на сигурно място в Бунди заедно със своята бавачка и нейния син Чандан.
След време Удай се завръща в Читоргарх и е обявен за негов владетел от благородниците, но поради това че е малолетен, за негов регент е назначен далечния му роднина Банбир. Според една легенда Банбир бил незаконен син на чичото на Удай Сингх - Притвиа Радж, но смятал себе си за законен наследник на трона. Назначаването му като регент станало добър повод да се домогне до властта на цитаделата.
Той убил Викрамджеет и замислил коварен план да премахне Удай.
Една нощ до бавачката на принц Сингх - Пана Даи достигнал слуха, че Банбир идва да убие нейния повереник. Преданата Даи трябвало на всяка цена да запази живота на бъдещия крал. Тя заповядала на слугата да скрие Удай Сингх в един голям кош и да го изнесе от крепостта. Когато това било сторено, бавачката поставила в леглото му собствения си син Чандан.
След минути, самозванецът Бамбир се втурнал в кралските покои с меч в ръка като накарал Пана Даи да го заведе до леглото на Удай. Силната жена проявила типичните за раджпутите лоялност и готовност да защити поверения й престолонаследник и без да се колебае посочила леглото, където увито в одеялата, за да не бъде разпознато, спяло собственото й дете. Със свито сърце и ужасен поглед майката наблюдавала как безмилостният Бамбир убива сина й, но не издала нито звук.
Същата нощ, когато след убийството Бамбир се обявил за управник на Читор и Мевар, оповестявайки пред всички, че Удай Сингх и Викрамадития са мъртви. На другата сутрин, след кремацията на сина си, гордата Даи напуснала крепостта и се отправила към реката, където в една безлюдна местност слугата бил скрил бъдещия владетел. Пана Даи не позволила на скръбта да завладее сърцето й. Тя събрала всички сили, които притежавала, помолила верния слуга да не казва на никой, че истинският господар е жив и заедно с малкия Удай Сингх тръгнала да търси убежище. След дълго и изтощително скитане, двамата бегълци достигнали до крепостта Кумбалгарх, където местният управник Ашна Шах им дал подслон, като, за да прикрие истинския произход на момчето, обявил Удай за свой племенник. В 1539 г. в Кумбалгарх пристигнал военачалник от Мервар, а Удай Сингх бил изпратен да го посрещне. Военачалникът останал впечатлен от достойнството и добрите обноски на младежа и заради царственото му поведение се усъмнил, че е племенник на Ашна Шах. Така тръгнала слухът, че истинският владетел на Читоргарх е жив. За да се убедят в това, благородниците от Читор изпратили свои хора в Кумбалгарх. Когато Пана Даи се уверила, че те нямат намерение да навредят на Удай, им разказала цялата тъжна история за бягството на престолонаследника. След нейния разказ, благородниците от Читоргарх обявили Удай Сингх за свой законен крал, а коронацията му се извършила в Кумбалгарх.
Новият управник на Читор събрал обединените армии на Мервар и Мевар и тръгнал да върне престола си. Битката между него и Бамбир се състояла на полето при Мавли - северно от Удайпур. Армиите на узурпатора били разбити, а Удай Сингх възвърнал царството си и управлявал дълго време непокорния Читоргарх.
Дворецът на Рана Кумбха бил използван като лятна резиденция на най-известната по онова време поетеса - принцеса Меера Баи, която била омъжена за внука на Рана Кумбха - Боджа. Меера Баи била родена през 1498 г. в градчето Кудки близо до Мерта в Северна Индия. Баща й Ратан Сингх Раторе бил войн от раджпутския клана Раторе и син на основателя на Джотпур - Рао Джотха.
Когато момиченцето било на три години, един странстващ отшелник дошъл в дома на Ратан Сингх и му подарил кукла, изобразяваща бог Кришна. Ратан приел подаръка като вид специална благословия, но не дал играчката на дъщеря си като мислел, че тя няма да я хареса. Той не подозирал колко много се излъгал в мислите си. Още щом видяла красивата кукла, Меера се влюбила в нея и отказала да се храни докато не й я дадат. За нея фигурката била живо превъплъщение на Кришна. Играчката останала неин приятел през целия й живот.
Веднъж по улиците на града, където живеела бъдещата поетеса, минавала сватбена процесия. Момиченцето и майка й излезли да видят младоженците и тогава съвсем неочаквано малката Меера запитала за кой ще се ожени, когато порасне. Майка й отговорила на шега, че тя вече си има мъж и това е Кришна, тъй като знаела колко много Меера почита бога.
По-късно, когато поетесата пораства, баща й Ратан Сингх я сгодява за внука на Рана Кумбха - Бодж Радж. Ратан смятал, че бракът на дъщеря му със сина на Рана Санга от Читор ще повиши социалния й статус, но дъщеря му не била възхитена от разкоша в двореца. Меера обичала мъжа си, но по-голямото си време прекарвала, пейки молитви пред статуята на бог Кришна. Понякога по време на молитвите тя загубвала връзка с реалния свят и изпадала в състояние на транс.
Новото й семейство не одобрявало нейната преданост към Кришна. Момичето отказало да почита семейната им богиня Дурга като твърдяла, че има свой собствен бог. Колкото и да не одобрявало нейните разбирания, семейството й не могло да направи нищо, защото нейната слава била голяма, а и тя често дискутирала с хората и скитащите монаси различни религиозни теми като по този начин печелела тяхното уважение и почит. Нещата се влошили дотолкова, че нейната зълва започнала да разпространява фалшиви слухове, че Меера кани мъже в стаята си. Повярвал на тези небивалици, един ден съпругът й влязъл при нея с меч в ръка, но не видял никой, освен жена си, която пеела религиозни химни пред изображението на Кришна.
Нейните стихове се разпространили из цяла Индия, а поетичният й талант покорявал хората. Славата на Меера Баи стигнала до мугалския двор. Император Акбар бил велик владетел, който проявявал изключителен интерес не само към религията и философията, но и към всички видове литература, ето защо Джалал Уд-дин мечтаел да се срещне с поетесата и да разговаря с нея. Желанието му се оказало невъзможно, защото нейното семейство било заклет враг на мугалския владетел. Императорът не се предавал лесно и скоро намерил разрешение на проблема - преоблякъл се като просяк, взел със себе си най-големия музикант на онова време Тансен и двамата се запътили към двореца на принцесата - светица. Акбар бил толкова запленен от музиката и поезията на Меера, че след срещата си с нея, поставил в краката й прекрасна и скъпа огърлица.
Когато научил за посещенията на мугалския владетел в Читоргарх, Бодж Радж заповядал на съпругата си да се хвърли в реката, за да запази чрез смъртта си семейното достойнство.
Според легендата, младата жена се подчинила на искането на мъжа си, но щом стигнала до брега на реката, пред нея застанал самия бог Кришна, който я посъветвал да отиде във Вриндаван, където ще може да отправя молитвите си към него необезпокоявана. Минало време и мъжът на Меера осъзнал грешката си, разбрал, че жена му е истинска светица и отишъл във Вриндаван, за да си я върне. Поетесата се съгласила, но завръщането в двореца не й донесло щастие. Когато Бодж Радж починал, баща му Рана Санга решил да се отърве от снаха си и й наредил да извърши „сати” (ритуално изгаряне на жената върху кладата на мъжа й). Принцесата не се съгласила да направи това и казала: „sati na hosyan girdhar gansyan mhara man moho ghananami” или „Аз няма да извърша сати. Ще продължа да пея химни, посветени на Кришна, защото моето сърце принадлежи на него.".
След тази случка, семейството на мъжа й продължавало да я измъчва и да прави живота й невъзможен, дори се опитали да я отровят на два пъти, но според историите бог Кришна винаги я спасявал. Една вечер тя избягала от двореца и заедно със своите последователи се върнала в град Вриндаван, където до края на живота си продължила да се занимава с поезия и да боготвори бог Кришна.
Нейната поезия, останала жива и до днес, продължава да пленява сърцата на хората и да се използва в молитвите към бога на любовта и господаря на Вселената - Кришна.
От двореца на Рана Кумбха са останали само развалини, които напомнят за славните времена на непокорната крепост Читоргарх и величието на нейните владетели. Изгорелите му стени са неми свидетели на славните битки и безпримерния подвиг на раджпутските войни и изключителното чувство за достойнството на жените им.
Подземията на палата стават място на саможертвата на 700 благороднички, които след превземането на форта от Ала-Уд-дин Килиджи в 1303 г., предвождани от своята кралица Падмини извършват ритуалното самозапалване - „джаухар”, за да не попаднат живи в ръцете на завоевателите.
Макар и в руини, палатът на Рана Кумбха е съхранил част от своята прекрасна архитектура, която дава представа за предишното му изящество. Той е символ не само на мощта на Читоргарх, но и паметник на безсмъртния подвиг на неговите бранители.

„Meera Temple” е посветен на поетесата Меера Баи. Той е изграден в северноиндийски стил и притежава четири аркадни павилиона, които заграждат главната зала със светилището. Главният вход се достига по стълбище с богато гравирани страници, което отвежда до арковиден портал с митологични изображения по покривната част и двойните колони, които подпират стрехите. Пирамидалният покрив представлява сложна структура, съставена от множество цилиндрични архитектурни декорации. Цялата фасада на храма е украсена със скулптурирани фигури на богове, хора и фризове с растителни и геометрични мотиви. Смайващата красота на сградата се придава от централния купол в типичен джайнистки стил, който гордо се извисява към небето, обграден от няколко по-малки куполи, долепени до него. Пред храма е разположено чатри, посветено на учителя на поетесата - Гуру Шри Раи Дас от Банарас. Ксенотафът, поставен вътре, е гравиран с пет човешки тела с една глава, който символизира равенството на кастите и идеята, че дори недосегаемите могат да постигнат душевното съвършенство. Във вътрешността на светилището могат да се видят изображенията на Меера Баи и бог Кришна. Целият храм се издига върху каменна платформа с елегантни тънки фризове.

„Kalika Mata Temple” бил построен през 8 век от Бапа Равал като храм на слънцето, но по-късно е преустроен в светилище на богинята Калика - символ на силата и храбростта. Идолът, изобразяващ богинята, бил донесен в Читор от Рана Хамир Сингх през 14 век, когато започнало и преустройството на храма. Богинята Калика е всъщност въплъщение на богинята Кали, богиня на преходността, времето, разрушението и отмъщението, но и разновидност на богинята - войн Дурга - богиня на равновесието, хармонията, създадена да унищожи демоните.

„Jaimal and Patta's palace” днес е в руини. Изгорената му фасада не може да скрие предишната му красива архитектура. Той е импозантна сграда на три ката, с гравирани кръгли медальони по външните стени и множество висящи балкони, подпрени от декорирани конзоли, в долната част на всеки от които са разположени оцветени фигурални фризове. Отделните катове на двореца са опасани от назъбени парапети, а част от малките прозорци имат ажурни паравани. Покривът завършва с купол под формата на луковица, около който са подредени няколко по-малки куполи в същата форма.
Дворецът напомня за тъжната съдба на Читоргарх и тежката му обсада през 1567 г. от император Акбар, когато фортът е превзет въпреки героичната съпротива на бранителите му, предвождани от пълководците Джйамал Раторе и Патал Сисодия.
Двамата смели предводители пожертвали живота си в името на свободата на Читор, а легендата за героизма и достойнството им все още буди възхищението на хората от цяла Индия.
Форт Читоргарх остава в историята като символ на родолюбие, смелост, непокорство, средновековна доблест и жертвоготовност - бунтовно гнездо на най-достойните защитници на независимостта на страната - раджпутските воини, чиито свободолюбив дух все още витае сред обгорените и разрушени от напора на времето стени на грандиозната крепост.