Религии в Индия » Будизъм
Будизмът се зародил в Индия през 6-4 в. пр. Хр., когато принц Сидхарата Гаутама получил своето просветление и започнал да проповядва своите прозрения сред обикновените хора, които го нарекли Буда - пробудения.
Будизмът трудно може да се нарече религия, той е сложна философска система, която дава отговор на множеството въпроси, поставени от най-дълго изучаваната загадка - смисъла на човешкия живот и мястото на човека във Вселената.
Животът на Буда прилича на красива приказка. Легендата гласи, че той бил роден в семейството на крал Судходана от клана Шакия, чиято столица била Капилавасту. Майка му - кралица Маха Мая, била колиянска принцеса. По време на летния фестивал, кралица Мая се оттеглила в покоите си, за да си почине. Тя заспала и сънувала странен сън, в който била отнесена на една висока планина и поставена в легло, покрито с лотоси. От небето към нея се спуснал бял слон, носещ лотосов цвят в хобота си. Той обиколил три пъти около кралицата и изчезнал, сякаш потънал в нея. Скоро Мая забременяла и щом времето за раждане на детето й наближило, съгласно обичаите, които съществували тогава, тя се отправила към родното си място Девадаха, за да го роди там.
По пътя за Девадаха, процесията преминала през гора, изпълнена с красиви цъфтящи дървета. Тази гора била близо до градчето Лумбини. Изморена от дългото пътуване, Мая спряла да си почине и точно тогава се родил Буда. Щом се появил на бял свят, от небето се изсипали ароматни листенца от цветя и дъжд, който освежил майката и нейния син. Със своето раждане, детето можело да говори и ходи и там, където стъпело, израствали лотоси. То обяснило на съпругата на Судходана, че ще освободи цялото човечество от неговото страдание. Нарекли момчето Сидхарта - „Този, който постига своята цел”.
Седем дни след своето завръщане в Капилавасту, царица Мая умряла и нейния син бил отгледан от сестра й Махапраджапати. Любопитен за бъдещата съдба на младия принц, баща му Судходана се допитал до мъдреца Асита, който предрекъл, че пред Сидхарта стоят две възможности: да стане велик владетел или да стане велик мъдрец и спасител на човешкия род. На краля му се искало момчето да наследи неговия трон и да управлява земите на клана Шакия, ето защо решил да предпази Сидхарта от всичко, което може да го подтикне към пътя на религията и отшелничеството. Судходана дал на принца един от трите си палата и го държал далече от живота на обикновените хора. Не позволявал да вижда старци, болни, мъртви или свещеници, които да го поведат по религиозния път. Красота, младост и здраве заобикаляли момъка. Той растял силен и смел и, като всеки престолонаследник и войн, бил обучаван в изкуството на управлението и воденето на война. На шестнадесет години, Сидхарта се оженил за прекрасната принцеса Яшодара, като победил всички претенденти за ръката й на турнир, но разкошния живот сред стените на палата не радвал младия момък. От всичко най-много той искал да излезе навън, да разгледа града и да се срещне със своите поданици.
Дошло време, когато желанието му се сбъднало, високите врати на палата се отворили и той за първи път можел да види света извън тях. За да предпази сина си от неговата съдба, кралят заповядал само млади и силни хора да го поздравяват и да изказват радостта си от неговото появяване. Но станало така, че покрай процесията преминали двама старци - побелели, съсухрени, които едва се държали на краката си. Изумен от гледката, младият човек се обърнал към своя слуга Чана с думите:
„Тези хора едва вървят, косите им са бели, а не като моята и твоята - черни. Всички в двореца имат черни коси и не изглеждат толкова немощни, какво им се е случило?”.
„Принце, белотата на косите им се дължи на тяхната старост. Един ден и ти ще остарееш...” - отвърнал Чана.
„Струва ми се невъзможно да се случи на мен, само мисълта за това ме натъжава...” - промълвил Буда.
Не след дълго, принцът и неговият придружител се сблъскали с болен, легнал на сламена рогозка пред бедния си дом. Очите му били хлътнали и полузатворени, с една ръка притискал главата си, а с другата стомаха. Той пъшкал и проливал горчиви сълзи.
„Човекът едва диша, защо се мъчи толкова? Мога ли някак да му помогна?” - запитал Сидхарта.
„Мъжът е много болен, всеки все някога се разболява и само лекарят може да му помогне. Светът е пълен със страдание.” - обяснил на господаря си неговия слуга.
Като достигнали до реката, където брамините изпълнявали своите религиозни ритуали, Чана и принцът видели мъртвец, около който се били събрали неговите роднини, за да го изпратят в последния му път. Видът на безжизненото тяло потресло Гаутама и той неразбиращо и ужасено се взирал в плачещите хора, наобиколили окичената с цветя дървена носилка, върху която бил поставен трупа.
„Животът го е напуснал завинаги, господарю. Всеки от нас ще напусне този свят, щом времето му настъпи... Смъртта причинява страдание на онези, които са загубили своите близки...” - шепнел придружителят на Буда.
„Не искам да умирам, нито аз, нито моята съпруга, нито сина ми... Трябва да победя смъртта, не само заради себе си, но и заради другите хора. Кажи ми, има ли друго нещо по-могъщо от нея?”- възкликнал Сидхарта.
„Няма по-голяма сила от смъртта, ние сме нейни роби, всички зависим от милостта й...” - рекъл Чана.
„Днес видях всичко лошо, което може да съществува. Вярвам обаче, че има нещо, което все още ми убягва и което ще даде възможност на човешките същества да осмислят живота си и ще прекъсне тяхната мъка...” - замислено разсъждавал принцът.
Докато вървял и мислите се блъскали в главата му, Гаутама достигнал до дърво, под което седял стар отшелник. Светият човек медитирал със затворени очи, на врата му висял гирлянд от цветя, а в ръцете си държал броеница. Сидхарата дълго наблюдавал отшелника и накрая поискал да наруши неговия покой, за да задоволи любопитството си, като го засипе с въпроси за онова, което прави. Съобразителният слуга спрял своя господар и заразказвал:
„Това е човек на духа, който се моли и медитира. Никой не знае какво се случва в душата му, може би той и бог си говорят, скрити зад затворените очи на отшелника. Отброявайки топчиците на броеницата, светият човек повтаря божието име, като се надява да получи прозрение за постигането на безкрайния покой и блаженство...”.
Синът на Судходана не можел да се помири с по-нататъшното си безметежно съществуване сред разкоша на бащиния си палат. Той решил да разбере как страданието, което видял, може да бъде преодоляно.
„От сега нататък за мен започва нов живот, ще се моля и медитирам ден и нощ, за да сложа край на страданието на хората. Знам, че незнанието е това, което убива душата - ще изкореня неговото дърво и ще достигна до вечното блаженство и покой.” - зарекъл се Буда.
Скоро след като се завърнал от обиколката си в града, през една тъмна нощ, когато всички спели, принцът целунал своята жена и сина си и напуснал двореца. Той остригал косата си, облякъл груби дрехи и се присъединил към група от няколко аскети, като скоро ги надминал по познание и станал техен учител.
Сидхарта медитирал и постел, докато не отслабнал толкова много, че почти се доближил до смъртта. Веднъж, когато влязъл в реката да се изкъпе, той чул как музикант, плуващ с ладия по течението, говори на своя ученик:
„Ако натегнеш струните твърде много, те ще се скъсат, ако ги оставиш твърде отпуснати, инструментът няма да засвири...”.
Замисляйки се над думите на учителя по музика, принцът достигнал до извода, че трябва да съществува среден път между суровото отшелничество и светския живот.
Докато размишлявал, покрай него преминала девойка, която го съжалила заради слабостта му и му дала купичка ориз. Той приел храната с благодарност и когато я изял, разхладил тялото си в студените води на реката. Започнал да постъпва така всеки ден и аскетите, които го заобикаляли, си помислили, че се е отказал от отшелничеството и го напуснали.
За да намери отговор на въпросите, които го измъчвали, Сидхарта седнал под разклонените клони на дървото Бодхи и започнал да медитира. Умът и духът му пътували през предишните му животи, неговото детство и тайните на Вселената, докато накрая младежът не достигнал до истината, която търсел и не станал Буда - просветленият.
Легендата разказва, че през цялото това време, той бил изкушаван от демона на смъртта и разрушението Мара.
Демонът създал страшна буря, която затъмнила небето, проливен дъжд се изливал от облаците в продължение на седем дни, реките излезли от коритата си и потекли с рев към медитиращия Сидхарта, но той останал спокоен и дори не отворил очи, сигурен, че скоро всичко лошо ще свърши. Царят на змиите Мучалинда изпълзял от недрата на земята, обвил се около тялото на медитиращият Буда и го запазил от пороя със своята змийска качулка. Когато бурята свършила, Мучалинда се превърнал в човек, поклонил се пред Сидхарта и се оттеглил.
Като видял, че няма да изплаши младежа по този начин, Мара изпратил срещу него армията си от страховите създания, която започнала да го обсипва с множество стрели. Буда отново останал спокоен, превръщайки стрелите в розови листенца, които се сипели над главата му.
Вбесен, демонът призовал вечния мрак, който се спуснал около смокиновото дърво, но светлината на медитацията, излъчваща се от Сидхарта, го прогонила.
Разбрал, че не можел да отклони младия Буда от пътя на просветлението със сила, Мара прибягнал до хитрост. Той изпратил при принца своите дъщери - Привързаността, Насладата и Похотта, които приели образа на красиви девойки, затанцували около младежа и започнали да го съблазняват - всяка със своите качества. Сидхарта дори не ги погледнал, а силата на мисълта му ги превърнала в грозни старици, които с писък изчезнали.
Въпреки провалите си, демонът не се отказвал, той показал на Буда собствения му образ и образа на бъдещия Буда, който щял да остане в историята на човечеството като велик учител, желаейки да предизвика самолюбието на принца, но и този път не успял. Тогава не му останало нищо друго, освен да се оттегли ядосан и да остави Сидхарта да приеме просветлението.
Побеждавайки със силата на духа своя противник, принцът възкликнал:
„Най-после научих истината, намерих верния път. Открих начин да прекратя човешкото страдание. От сега нататък ще служа на хората с вътрешната си светлина. Моята любов е за всички, моето просветление е за всички, моята истина може да бъде постигната от всички.”.
Първоначално Буда не искал да проповядва своето учение, защото се съмнявал, че то ще бъде достъпно за всички, но по-късно по молба на бога на сътворението Брахма, той склонил да обучава онези, които желаят да го последват.
В Сърнат той произнесъл първата си реч, наречена „Начало на въртенето на колелото на закона”, в която разкрил пред петимата отшелници Четирите благородни истини и Осмократния път. Тези отшелници станали неговите първи ученици и създатели на първата будистка общност - сангха. Въпреки болката, която таял в сърцето си, бащата на Буда също станал негов последовател, а синът на Сидхарта приел монашеството. Леля му - Махапраджапати, се превърнала в първата жена - будистка монахиня. По думите на просветления, сангхата била достъпна за всички, независимо от положението им в обществото, националността и образованието, но постъпването в нея можело да става само със съгласието на родителите на желаещия да бъде монах.
Първоначално Буда и неговите последователи, които нараствали с всеки изминал ден, живеели край горите и пещерите, близко до големите градове и села и се препитавали от милостиня. Те трябвало да приемат храна веднъж дневно, между изгрев-слънце и пладне, като ходели от къща на къща, носейки малки глинени купички, в които се поставяли предимно ориз, плодове и питка. По време на дъждовния сезон, в периода юни-октомври, Буда и учениците му живеели в пещери, наречени по-късно Вихра. През този период, при Сидхарта идвали много хора, които искали да разговарят с него и му носели храна и дрехи. Той посрещал сърдечно всички, дълго им разяснявал своето учение, давал им съвети или ги правел свои последователи, без да ги разграничава по социален произход и обществено положение. Държал се с тях учтиво, отзивчиво и състрадателно, независимо дали били царе, бедняци или заможни хора. Така Буда успял да създаде множество братства и да разпространи своето учение по местата, където минавал.
Легендата твърди, че един ден той отново срещнал демона Мара, който припомнил на Сидхарта, че преди много години той му бил обещал да умре тогава, когато идеите му не бъдат разпространени, известни и благоденстващи.
„Нека сега Блаженият умре. Настъпи часът Блаженият да издъхне точно според думите, които той веднъж изрече.” - изсъскал Мара завистливо, виждайки колко се били разраснали будистките братства и колко добре била приемана философията на просветления.
„О, Нечестиви, можеш да бъдеш доволен! Смъртта ми ще настъпи скоро - в края на третия месец, броено от този ден. Аз ще умра и ще постигна безвъзвратност.” - изрекъл смирено Буда.
В „Маха-пари нирвана - сутра” се разказва, че три месеца по-късно Сидхарта бил поканен в дома на ковача Чунда, близо до манговата горичка край Пава. Ковачът искал да се срещне с великия учител и затова приготвил сладък ориз, питки и сушено глиганско месо и поканил Сидхарта и учениците му да гостуват. Като пристигнали при Чунда, Буда го помолил да нахрани с глиганското месо само него, а на учениците да даде сладкия ориз и питките. След вечерята, Просветленият посъветвал ковача да зарови остатъка от месото в земята. Домакинът бил учуден от странното желание на госта си, но направил така, както му било казано. Вечерта учителят почувствал силни болки в стомаха и не след дълго изпаднал в дълбока медитация и починал. В часа на смъртта му, силно земетресение разтърсило земята и страшни светкавици разкъсали небето. Учениците, последователи те и всички жители на град Кушинара издигнали голяма клада, на която изгорили Сидхарта. Щом тялото му било положено на нея, тя сама се запалила, а щом всичко изгоряло, от облаците се изсипал пороен дъжд и я изгасил. Прахта на Буда била разделена на седем равни части и те били отнесени в различни градове и села. Над тях били издигнати възпоменателни паметници - ступи.
Един от основните принципи на хиндуизма и будизмът е „Дхармата” (धर्म), която представлява правилния път, който трябва да следва всеки човек. Тя е висшата истина и закона на Вселената, които определят правилното поведение в живота, според хиндуизма и следването на правилата, проповядвани от Буда и Благородния осмократен път в будизма. В хиндуизма съществува схващането за един универсален Вселенски разум, съчетаващ в себе си мъжкото и женско начало.
Според древните книги, Брахманът представлява вечната невидима, безкрайна божествена енергия, от която произлизат времето, пространството, материята и цялото битие. Абсолютната реалност, наречена Брахман, е вечен, безполов, всемогъщ, всезнаещ, вездесъщ и неописуем с човешки език източник на сътворение, на всичко материално и нематериално, съществуващо в битието и небитието. Той е невидим и не може да бъде познат посредством материални средства, а само чрез духовното извисяване на човека и себепознанието - atma jnana, тъй като е част от човешкото съзнание и душа, защото Атмана (душата) и Вселенския дух са едно и също нещо. Атманът от своя страна е градивен елемент на безкрайността на Вселенската душа, част от безкрайността на творението и в същото време индивидуалност, отличаваща всеки един човек и човека от всичко останало в света.
За божественото, скрито в човешката душа, една легенда разказва, че в далечни времена на сътворението всички хора били като боговете, но те злоупотребили с божествените си способности и започнали да ги използват с лоши намерения. Тогава Брахма решил да отнеме божественото в тях и да го скрие така, че да не го открият никога повече. Той събрал всички богове, за да обсъдят къде да скрият божествената искра.
„Да я закопаем дълбоко в недрата на земята.” - предложили безсмъртните.
„Не, човеците ще копаят чак до дълбините и ще я намерят рано или късно.” - казал богът на сътворението.
„Да я хвърлим на дъното на най-дълбокия океан.” - обадили се боговете.
„Хората са жадни за знания, все някога ще се доберат до истината къде сме поставили тяхната божествена същност и ще слязат до океанското дъно, за да си я върнат.” - отговорил Брахма.
„Ами тогава да я занесем на върха на най-непристъпната планина” - обърнали се към бога другите богове.
„И това няма да попречи тя да бъде открита, защото в стремежа си да опознаят всяко кътче на земята, смъртните ще изкатерят всички върхове и нищо няма да остане скрито за тях” - със съжаление поклатил глава богът.
Отчаяни, безсмъртните възкликнали:
„Оказва се, че сме безсилни да намерим място, подходящо да се скрие божествената искра на хората. В желанието си да разрешат всички загадки и да изследват целия свят, те ще я намерят, където и да я сложим.”.
След дълъг размисъл, Брахма намерил решение:
„Ще укрием божественото им начало някъде много дълбоко в техните души, там те със сигурност няма да погледнат никога...”.
Всички богове се съгласили с него и скрили божествената човешка същност в душата на хората. От тогава до днес, човекът изкачва планините, слиза до морското дъно, изследва космоса и земните недра, рови се из прашните книги и обикаля света в търсене на божествената частица, но никога не се сеща да се обърне към себе си и да надникне в дълбините на своята душа, където отдавна изгубеното божествено начало чака да бъде открито.
Според будизма, душата или Atman е сбор от пет основни елемента: петте skandhas: форма (rūpa-kkhandha), възприятия (saññā-kkhandha), чувства (vedanā-kkhandha), духовни склонности, воля и опит (sankhāra-kkhandha), съзнание и разум (viññāṇa-kkhandha), комбинирани с житейските превратности. Той е свързан с личността, но не е личност, а Anatman - илюзия, продукт на петте skandhas. Душата не е нещо вечно, а част от непрекъснатите изменения в света и живота - следователно преходно и променливо. Тя поражда илюзиите за „Аз”-а и принадлежността, привързаността, желанието за вечен живот, надмощие и притежание, като по този начин отдалечава личността от Мокшата и Нирваната и я тласка към страданието и кръга на прераждане - самсара. Онзи, който се стреми към душевна хармония, покой и достигане на Нирвана, трябва да надникне в себе си, да превъзмогне собственото си „Аз”, сам да победи себе си, да види истинската същност на нещата и тогава ще постигне просветление.
„Ние сме това, което мислим.
Всичко, което сме - произлиза от нашите мисли.
С нашите мисли ние правим света.
Виж фалшивото като фалшиво,
истинското като истинско,
погледни в сърцето си,
Следвай своята природа.”
(Буда - „Dhammapada”)
Дхармата дава представа за истинската същност на божественото и нейното следване съставя моралните норми в обществото. Според хиндуизма и будизма, ако човек води праведен живот в този и в друг живот, той ще изпитва по-малко страдание и дори може да достигне до избавянето от колелото на прераждането - самсара. Хиндуистките правила на живот, чрез които се достига до дхармата, съвпадат с тези на будизма, а те са: правилен възглед, правилно намерение, правилна реч, правилно действие, правилно усилие, правилно мислене, правилна концентрация. При спазването им, според будизма и хиндуистката религия, се достига до духовното освобождение „мокша” или „нирвана”.
„Мокша” (मोक्ष) се възприема като такова състояние на духа, при което на времето, пространството и материята се гледа като на илюзия или „Мая”. Правилният път към постигането й при будизма и при хиндуизма минава през четирите благородни истини за живота и Благородния Осмократен път:
Благородната истина за страданието (Dukkha): раждането е страдание, старостта е страдание, болестта е страдание, смъртта е страдание, скръбта, риданието, болката, мъката, отчаянието са страдание, обединението с неприятното е страдание, раздялата от приятното е страдание, неполучаването на желаното е страдание.
Благородната истина за причината за страданието (Samudaya): силното желание, което поражда прераждане, съпроводено от страст и наслада, желание за сетивно удоволствие, желание за съществуване, желание за несъществуване, желание за доминиране над другите, желание за издигане, желание за разграничаване от болезнените преживявания. Причините на всичко това са: невежеството (avidya), привързаността (raga), омразата, нежеланието и отвращението (dvesha).
Благородната истина за края на страданието (Nirodha): пълното прекратяване на желанието, привързаността, неудовлетвореността, безпокойството, нетърпимостта, гнева, алчността, завистта, злобата и доминирането. Постигането на освобождаване и щастие.
Благородната истина за пътя, водещ до края на страданието mārga): тази истина твърди, че когато причините за страданието бъдат осъзнати, то може да бъде прекратено. Прекратяването възниква от щастието, което е свободно от страдание, а то от своя страна може да бъде постигнато чрез следването на „Благородния Осмократен Път”:
Правилни възгледи - реалността не е такава, каквато изглежда, или иначе казано - реалността трябва да се възприема такава, каквато не е в действителност.
Правилни намерения и цел - намерения за душевна свобода, ненараняване на никой и себеотрицание.
Правилна реч - говорене на истината и неизричане на обиди. Истината, според будизма, е светлината на живота, ето защо никога не трябва да се изричат лъжи или да се подтиква някой да лъже или мами. В едно от важните будистки произведения „Dhammapada”, събрало мъдрите слова на Буда по различни поводи и при различни житейски ситуации, се казва:
„Нека човек преодолее гнева с любов, а злото с добро! Нека победи алчността с щедрост, а лъжата с истина!”.
Правилен начин на живот - живот, изпълнен с благородни дела, любов, състрадание, мъдрост и ненаранявне на никой. Човек трябва да живее така, че да бъде пример за другите, тяхна опора, светлина и, когато се обърне назад към миналото, да не се срамува от извършените от него дела.
„Ще се множат добродетелите на този,
който носи в себе си доброто и който се раздава. А в този, който се самообуздава и най-малкият гняв ще се стопи.
За човека, който е праведен и е отхвърлил всяка греховност,
премахнал е от себе си корените на страстта, жаждата и заблудите,
Нирваната е близка и достъпна!”
(„Mahāparinirvāṇa Sūtra” - „Великата Нирвана на Буда”)
Правилно действие - действие, което не причинява страдание на другите.
Правилни усилия - усилия за духовното усъвършенстване на себе си и другите. То укрепва, възпитава и запазва нравствената чистота и превръща човека в господар на самия себе си.
Правилно мислене - виждане на нещата такива, каквито са в действителност, ненамесване на преживявания от миналото, липса на желания, отвращение и гняв, култивиране на достойнство, любов, вяра, мъдрост, почтеност, душевен покой, милосърдие, състрадание и достигане до Нирвана.
„Малцина прекосяват реката.
Повечето са изхвърляни на този бряг.
На речния бряг те търчат напред и назад.
Но мъдрият човек, следвайки Пътя,
прекосява реката отвъд смъртта.
Той изоставя пътя на мрака,
заради Пътя на Светлината.”
(„Dhamapada")
Правилна концентрация - правилен начин на медитация и съсредоточаване, която довежда до постигането на мъдростта и самоовладяването. В „Dhammapada” пише:
„Пази се от гнева на тялото и направлявай своето тяло!
Остави греховете на тялото и с тялото си бъди добродетелен!
Пази се от гнева на речта и направлявай своята реч!
Остави греховете на езика и с речта си бъди добродетелен!
Пази се от гнева на разума и направлявай своя разум!
Остави греховете на разума и с разума си бъде добродетелен!”
До достигането на „нирвана” и „мокша” водят и четирите философски правила:
Любов, за която в древните писания се казва: „Нека всички същества да имат щастие и причина за щастие”. Любовта е не само отказ от насилие над живата природа и всяко живо същество, но и проява на доброжелателност, състрадание, милосърдие. Целият живот, според будистите, трябва да бъде пропит от духа на любовта.
„Нека всички живи същества да бъдат щастливи,
и да живеят в радост и мир:
силни или слаби,
големи или малки,
незабележими или велики,
близки и далечни,
родени и неродени,
видими и невидими!
Така, както майката би дала живота си,
за да защити живота на своето дете,
така всяка твоя мисъл, изпълнена с любов
да бъде за другите...!
Огрей с добрината си целия свят!”
(„Karaniya Metta Sutta”)
Съчувствие, според което: „Всички живи същества трябва да са свободни от страдание и причините за това страдание.
Радост, за която се казва: „Нека всички същества в този свят да имат щастие и да са напълно свободни от страданието.”
В хиндуизма и в будизма просветлението се описва като най-висша радост и състояние на съзнанието, което вече се възприема като част от Вселенския разум.
Равнопоставеност, изразена с думите: „Нека всички същества останат във великата равнопоставеност, която е без привързаност и отблъскване. Тя отговаря на истината за пътя, водещ до просветление.
Кръговратът на живота, смъртта и преражданията се нарича „самсара” (संसार). В хиндуизма и будизма самсара се поражда от незнанието, невежеството (avidya), което пречи на човека да опознае истинската си природа и го кара да се отъждествява с тленното, материално тяло и света на илюзиите (Maya).
Според двете религии, „Мая” се схваща като забулваща Брахмана (Вселенския разум и абсолютната истина) илюзия. Сама за себе си и по отношение на виждането на материалния свят такъв, какъвто е, тя е истина, но в сравнение с Вселенския разум и абсолютната истина, тя е неистина. Когато човек достигне до абсолютното знание, тогава илюзията „Мая” изчезва и се достига до „Нирвана” или „Мокша”. По този начин се прекъсва процеса на прераждането. Самсарата е тясно свързана с кармата, като по такъв начин се определя новото съществуване на душата след междинния период между живота и смъртта, наречен Бардо.
Пребиването на душата в материалния свят е причина от невежеството, което се проявява в невъзможността на индивида да осъзнае и види своята истинска природа, истинското си аз и се отъждествява с материалното си тяло и илюзиите на заобикалящата го действителност.
Според древните писания, съществуват два типа тяло: материално и духовно, като материалното е изградено от три пласта:
Съзнание (интелект) - Buddhi или Mahat;
Его (усещане) - Ahamkāra;
Разум (ум, възприятие) - Mana;
След смъртта грубото материално тяло се разрушава, а духовното преминава в друго тяло, осъществявайки процеса на прераждане. В този процес, живите организми преминават през различни форми на съществуване: насекоми, растения, минерали, животни...
Състоянието, в което ще се прероди индивида, зависи от делата му в предишния живот или Карма. Според митологията, съществуват няколко свята, през които душата може да премине:
Deva loka - светът на блаженството и вечната светлина, населявано от боговете и божествените създания. Той може да бъде достигнат от душата на онези, които са се стремели към доброто и душевното усъвършенстване. Вярва се, че този свят се намира над планините Меру и Кайлаш.
Asura loka - светът на демоните или асурите, които често воюват с боговете, се намира под Bhur loka (света на хората) и над ада - Naraka и носи името Патала. Асурите са грозни същества, стремящи се към непобедимост и ненадмината сила. Към тях спадат Piśācas (Pishachas) - демони, които се хранят с плът и населяват местата за кремация, а също обсебват човешките тела, Vetāla (вампири) - зли духове, живеещи в труповете и гробищата, които плашат хората и убиват деца, но могат и да бъдат пазители на селища, Rakshasas - човекоядни демони, които можели да сменят своя образ и притежавали магически способности, а ноктите на ръцете им били отровни, Bhoots - призраци на починали хора и на такива, загинали от неестествена смърт.
Manuṣya loka - светът на хората, изпълнен с желания, съмнения, гордост.
Сборникът „Aggañña Sutta” разказва, че някога хората били божествени създания, които имали дълъг живот, ефирни тела, излъчвали собствена светлина, хранели се от духовната енергия и се придвижвали из въздуха като птиците. Те не били виждали слънцето и луната, защото тези светила все още не съществували.
След време, Земята изплувала от океана и била изпълнена с цветове, ухания и вкусове, които започнали да привличат към нея човешките същества. Някои от тях - любопитни и ненаситни по природа, започнали да опитват земната почва и я намерили за много вкусна. Колкото повече яли от нея, толкова повече телата им изгубвали своята ефирност и придобивали материална форма. Не след дълго вътрешната им светлина ги напуснала и се разляла над земята - така се появили деня, нощта и звездите, а след тях и растенията, които застлали почвата.
С промяната на телата на хората, едни станали грозни, а други красиви. Красивите били повече от грозните и душите им се изпълнили с арогантност. Човеците се разделили на мъже и жени, появили се различните касти и в обществото започнали да се ширят ненавистта, завистта, омразата, алчността и жаждата за власт. Всичко това довело до загубването на божествената същност на хората и те се превърнали в обикновени смъртни. Единственият начин да се докоснат отново до безсмъртието, бил душата им да достигне до нирвана.
Земята или човешкия свят се счита за временно място на пребиваване, откъдето може да бъде достигнато състоянието на Мокша или освобождение от колелото на прераждането.
Животинският свят - Tiryagyoni, се разделя от човешкия свят не чрез разстояния, а чрез състоянието на ума. Животните се приемат като преродени в това състояние хора (често роднини), които са осъдени на страдание заради грешките, допуснати в техния живот. В интелектуално отношение, животните се различават от хората, но тъй като притежават чувства, са също способни да достигнат до по-високо ниво на душевно развитие. В този свят времето тече бавно и преходът на прераждането в друга, по-висша форма, е дълъг.
Светът на гладните духове - Preta, е изпълнен със същества, които в предишния си живот са били ревниви, алчни, завистливи, отказващи да помагат на бедните. Те обитават пустинни места и кръстопътища. Външният им вид отговаря на тяхното състояние на вечен глад: съсухрена кожа, изтънели крайници, дълга тясна шия, голям корем. Тези духове или трудно намират храна, или не могат да я преглътнат. Понякога храната се превръща в огън, щом попадне в гърлата им и те са принудени да гладуват, докато не изкупят греховете си. Съществата Preta се опитват да накарат чрез магия хората да не задоволяват желанията им, могат да променят външния си вид или да стават невидими.
Подземният свят, наричан Naraka или ад има формата на пирамида, в която най-страшните му места са на дъното, а по-малко страшните - на повърхността. Този свят е съставен от два вида ад - горещ и леден, а те от своя страна се разслояват на още осем части. Леденият ад е мразовито тъмно място, заобиколено от заледени планини и обгърнато от непрекъснати виелици, което включва: Arbuda, Nirarbuda - вечните сковаващи студове, Aṭaṭa - мястото на разтърсващия студ, Hahava - адът на стоновете, Huhuva - адът на тракането със зъби, Utpala - адът на синия лотос, където студът кара хората да посиняват, Padma - адът на разпадащите се тела и Mahāpadma - ужасяващият студ.
Огненият ад, чиято почва е от нагорещено желязо, нагрявано от огромни огньове, също има осем части: Sañjīva, Kālasūtra, Saṃghāta, Raurava, Mahāraurava, Tapana и Avīci, където грешниците преживяват най-ужасяващите мъчения.
За разлика от християнския ад, този на хиндуистите и будистите е временно място за пречистване на кармата, откъдето може да се достигне до по-висши светове. При прераждането в ново тяло обаче се запазва част от старата карма и с това се обясняват спомените от отминалите животи. Ако даден човек използва духовни практики за самоусъвършенстване или извършва добри дела, то той може да се прероди отново в човешко тяло или да постигне нирвана.
„Карма” (कर्म) означава причина, следствие, съдба. Тя показва как действие от миналото има своите положителни или отрицателни последствия в бъдещето. Кармата кара личността да носи отговорност за делата си и е израз на свободната воля на хората. Много от вярващите виждат в кармата вмешателство на боговете, докато други я определят като естествен причинно-следствен процес, който има духовен произход и е натрупване на последователни действия, имащи своето отражение в миналото, настоящето и бъдещето.
Според хиндуизма и будизма, на кармата се гледа не като на наказание и неизменна съдба, а като съзнателно действие на човека, който изгражда своето бъдеще.
Съществуват няколко вида карма:
1. Санчита карма - натрупана, събрана карма, чиито резултати още не са се проявили.
2. Прарабдха карма или карма - съдба е тази част от санчита кармата, която съставя сегашния ни живот. Събират се плодовете на част от натрупаната карма.
3. Крияамана карма или карма - семена. Това е кармата, която човек сега създава, чрез своите мисли и постъпки и чиито плодове ще бере в бъдеще. Добрата карма се определя от: любовта, състраданието, скромността, алтруизма, доброжелателството, удовлетвореността, а лошата карма е следствие на: злобата, алчността, глупостта, гордостта, привързаността, ревността и желанието.
Кармата не е нещо непроменимо, тя може да бъде преодоляна, защото е резултат от човешките помисли и поведение. Ако една личност иска да промени своето съществуване, първо трябва да се обърне към себе си и да измени своята собствена същност, което непременно ще доведе до промяната на света около нея. В безкрайната верига на прераждането, всеки сам създава своята карма. Човекът е свободно същество, ето защо животът му - добър или лош, е в неговите ръце.
Никой не може да избегне последствията от неговите действия или от своята карма. Посредством мислите, чувствата, желанията, делата си, човек или се издига по-близо до съвършенството, или пропада и се обрича на страдание. Кармата стои в основата на формирането на „Аз”-а - индивидуалната душа или Атман. При прераждането, в новото същество преминава част от старата карма и така се осъществява приемствеността между два живота и се налага справедливостта, определена от Вселенския закон.
Нирвана на санскрит означава пробуждане, освобождение, липса на страдание. Под това понятие се разбира:
Освобождение от желанията и привързаността.
Освобождение от страданието и кръга на прераждане.
Психическо състояние, при което потока на мисълта и самото съзнание се намират в пълен покой.
Освобождаване на разума от веригите на привързаността и битието и доближаването му до непреходното и вечното.
Освобождаване от незнанието и приемането на мъдростта.
Тези принципи намират отражение в съдържанието на „Сутрата на сърцето” (प्रज्ञापारमिताहृदय Prajñāpāramitā Hṛdaya), където се казва:
„Тялото не е нищо друго, освен празнота,
празнотата не е нищо друго, освен тяло.
Четирите признака на човешкото съществуване:
чувството, мислите, волята, съзнанието,
са нищо друго, освен пустота
и пустотата не е нищо повече от тях.
Всички неща са пустота:
Нищо не се ражда и нищо не умира,
нищо не е чисто и нищо не е нечисто,
нищо не нараства и нищо не намалява.
В пустотата не съществува тяло,
няма чувства, няма воля,
няма съзнание.
Няма очи, няма уши, няма нос, няма език,
няма мисъл.
Няма виждане, няма чуване, няма миризма, няма вкус,
няма докосване, няма фантазия...
В пустотата няма незнание и край на незнанието,
няма старост и няма смърт, няма страдание и причини
за страдание, няма край на страданието и път, който да се следва.
Няма постигане на мъдрост и мъдрост за постигане...
Бодисатвите се опират на съвършенството на мъдростта
и отхвърлят заблудата.
Така те не изпитват тревога и страх и постигат Нирвана.”.
В древния свитък „Удана” пише:
„Има място, където няма нито суша, нито вода, няма огън и вятър, нито пространство, нито големина на пространството.
Няма безкрайност на съзнанието, нито пространство, обитавано от нищото, нито възприятие, нито съществуване на този или онзи свят.
Няма нито Слънце, нито Луна. Там няма отиване и няма връщане, нито застой, нито пътуване напред, нито израстване, нито смърт, нито изграждане. Това е краят на тревогите...”.
Нирваната е нещо, което не може да бъде обяснено. Тя е състояние вън от материалния свят, свободно от желания, страсти, привързаности, вън от човешките мисли и опит. Нирваната е извисяване над всички познати закони, нито присъствие, нито отсъствие, нито идване, нито заминаване, нито раждане, нито смърт, нито битие, нито небитие. Това състояние, в което липсва гняв и злоба, привързаност и страдание, състояние на хармония, мъдрост и покой. Тя е възможността да се прозре истината за човешкото съществуване, неговия смисъл и истината за заобикалящия свят, да се достигне до духовно просветление и спасение от колелото на прераждането.
В будизма съществува схващането за средния път, който се описва като път на умереност, който отхвърля крайното отшелничество и самодоволството. При следването му няма прекалени удоволствия, нито прекалена болка, няма прекалена сила, нито прекалена слабост. Всеки живее в съгласие с вътрешния си глас, проявява някакво отношение към удоволствията, но не и сляпа привързаност към тях, изгражда безкористност в отношенията с другите: милосърдие, добронамереност и доброжелателност, които се противопоставят на пренебрежението, омразата, горделивостта и отвращението. Състрадателното отношение към всички живи същества трябва да се противопоставя на жестокостта и липсата на внимание. Отхвърляне на крайните възгледи и намирането на философско обяснение, което уравновесява крайните схващания и търси най-мъдрия отговор. Обект на уважение и боготворене не трябва да бъде една или друга личност, един или друг възглед, а единствено истината:
„Бъдете светлина за самите себе си.
Бъдете убежище за самите себе си.
Не търсете никакво външно укритие, освен самите себе си.
Придържайте се неотклонно само към истината като към светлина!”.
В своето ежедневие будистите се опират на трите съкровища на будизма:
Буда - човек, постигнал просветлението, като се е отрекъл от трите основни недъзи: желанието, омразата и незнанието и така е избегнал колелото на прераждането. Според школата Теравада, с името „буда” може да се назове онзи, който е намерил истината и учи другите как да достигнат до просветлението.
Според школата Махаяна, Буда не е човешко същество, а като земна проекция на безкрайната, вездесъща мъдрост, която помага на хората по пътя им към просветлението и търсенето на истината.
Дхарма - вселенския закон, който води до духовно усъвършенстване и е врата към откриването на истината. Дхарма е смислово ядро на Вселената и чрез него протичат всички процеси в човека и извън него. Той помага да се разберат и осмислят законите на живота и обществото. Един от много важните текстове в будизма - „Сутрата на лотоса” - „Saddharma Pundarika Sutra” твърди, че всеки човек може да достигне просветление, стига да върви по пътя на Дхарма или пътя на истината. Следването на Дхарма представлява изчистване на ума от воала на негативните мисли и вредни навици, които водят до негативни действия, премахване на неправилните възгледи за света, осъзнаване на истинската природа на всички явления и връзките между тях и постигането на абсолютната мъдрост.
Сангха е названието на общността, която практикува учението на Буда или общността на будистките монаси. Според степента на духовна реализация на членовете на сангха, тя се разделя на два вида: Благородна и Обикновена. В Благородната сангха влизат онези монаси или последователи на будисткото учение, които са успели да се освободят от колелото на прераждането - самсара и имат достатъчно стабилни възгледи и съзнание, за да помагат на другите в духовния път. Подобни на тях, в митологията и историята са Бодхисатвите. Те са притежават чувство на толкова голямо състрадание към другите, че желаят да станат Буда и да се откажат от Нирвана, за да помагат на хората и да ги спасят от страданието и колелото на прераждането. В будистката школа Махаяна, Бодхисатви наричат достигналите просветление личности, които полагат клетва пред своя гуру за практикуване на Pāramitā - освобождаващи действия:
Щедрост - Dāna - даваща възможност за развитие и интелектуално обогатяване на другите.
Етика - Sīla - да се води смислен живот, полезен за личността и другите хора.
Търпение и толерантност - Kṣānti - приемане на различните от личността хора и действия без гняв.
Усърдие - Viriya - трудолюбие, без да се губи радостта от извършената работа и живота, ясна представа за целта и устременост към нея.
Медитация - Dhyāna - дейност за успокояване на ума и търсене на прозрение, създаване на навик за работа с мисълта.
Мъдрост - Prajñā - опознаване на истинската природа на ума и интуитивно усещане за истинските ценности в заобикалящия свят, както и дела, отговарящи на тези ценности.
„Нека всеки човек насочи първо себе си към това, което е правилно и едва тогава да учи другите. Така мъдрият няма да страда. Ако човек се държи така, както поучава другите хора, то тогава, смирил себе си, той може да смири и останалите. Наистина е трудно да смириш своя собствен „Аз".
„Аз"- ът е господарят на "Аз"-а. Кой друг би могъл да бъде негов господар? С добре овладян „Аз” човек намира такъв господар, какъвто малко хора биха намерили.”
(„Dhammapada”)
Доброта и любов - Mettā
Самообладание и ведрина - Upekkhā
Истиност и честност - Sacca
„Скъп на света е човекът, който притежава
добродетелност и интелект,
който е праволинеен, говори истината и
върши своята работа.”
(„Dhammapada”)
Себеотрицание - Nekkhamma
Примери за такива Бодхисатви са тримата Дхарма - крале на Тибет - Сонгцен Гампо, Трисонг Децен и Ралпачен.
Докато Будите показват целта, която трябва да бъде постигната, то Бодхисатви показва пътя, който трябва да се извърви и практиките, които трябва да се приложат, за да се достигне до нея.
Вторият вид сангха е общността на вече практикуващите будистката Дхарма. Този вид сангха се нарича Обикновена.
Обединението на Обикновената и Благородната сангха съставя Върховната сангха.
Сангхата дава възможност за по-пълно изучаване и прилагане на учението на Буда, защитено от превратностите на живота и изкушенията на света. Тя е място за поддържане на оригиналните философски идеи на будизма, такива, каквито са съществували в миналото и място за практикуване на Дхарма, при условията на строга дисциплина, включваща обучение и изучаване на будистките текстове, медитация, пречистващи ритуали, рецитиране на мантри и изпълнение на ежедневните задължения, свързани с общността.
Будиската етика или Śīla предполага изпълнението на няколко правила:
Въздържание от отнемане на живот - най-големият грях за будистите е отнемането на живота, независимо дали живото същество е висше или нисше. За грях се счита и подтикването към убийство, неговото одобряване и наказването с убийство и отмъщението. Будистите вярват, че злото в света не може да бъде победено със зло, а само с добро. Тяхната първа нравствена заповед е: „Ти си длъжен да проявяваш любов, състрадание и милосърдие към всички живи същества!”. Тази заповед отхвърля жертвоприношенията, войните, лова, насилието и самоубийството и поощрява добронамереността и хуманизма. Тя е в пряка връзка с второто морално правило, че не може да бъде отнето нещо, което не ти принадлежи. Следователно Атмана или душата, като част от изменението на света, Вселенския разум, сборът от неустойчиви духовни и физически елементи (pancakkhandha), петте skandhas: форма (rūpa-kkhandha), възприятия (saññā-kkhandha), чувства (vedanā-kkhandha), духовни склонности, воля и опит (sankhāra-kkhandha), съзнание и разум (viññāṇa-kkhandha), комбинирани с житейските превратности, не е личността, а Anatman - илюзия, продукт на петте skandhas и следователно ничие притежание (отсъствие на собствена природа) - Śūnyatā. Ето защо, като част от живота, тя не може да бъде отнета нито от личността, която се намира във връзка с нея, нито от някой друг:
„Всички треперят пред наказанието.
Всички хора се боят от смъртта.
Помни, че и ти си като тях!
Не отнемай чужд живот и не причинявай кръвопролитие!
Виж себе си в другите - тогава кого би наранил?
Този, който в търсенето на собственото си щастие наранява тези,
които търсят също щастие, никога няма да намери щастие.
Защото твоят брат е като тебе - и той иска да е щастлив.
Никога не говори груби думи, защото те ще се върнат при тебе.
Ядосаните думи нараняват и болката се връща обратно.
Като един счупен гонг - бъди тих и спокоен.
Узнай тишината на свободата, където всяка борба спира.”
„На този свят омразата още никога не е отстранила омраза.
Само любовта отстранява омразата.
Това е законът - древен и неизтощим.
Ти също ще изчезнеш един ден.
Знаейки това, как можеш да влизаш в кавга?”
(„Dhammapada”)
Въздържание от вземането на нещо, което не е дадено или чужда собственост - будизмът обявява кражбата за грях и поощрява щедростта, но важното е настроението, с което нещо се дарява. Ако то се дава от сърце, то тогава действието има полза и за двете страни и донася щастие и добронамереност и мир, но ако се дава неохотно, донася само вреда и страдание, както на даващия, така и на този, който получава дара.
Въздържание от клевета, лъжа и измама.
Въздържание от лошо поведение, грях и желание - мъдростта освобождава човека от колелото на прераждането, защото е знание за истинската реалност и път за реализирането на доброто. Тя е средство за отърсване от подчинеността на желанието за доминиране, трупане на богатства, привързаност към материалното, източниците на гняв и страдание и безразличието. Мъдростта е път към постигането на Нирвана, като крайна цел на будизма.
Въздържание от употреба на опияняващи средства.
Въздържание от суета и стремеж към богатство и себеизтъкване и странене от светски забавления, танци, носене на бижута и използване на благовония.
„Разбери, че това тяло
е просто като пяната на една вълна,
сянката на една сянка.
Пречупи стрелите на цветята на желанията
и тогава невидим се измъкни от Царя на Смъртта
и продължавай пътуването си...
Този, който се отдава на суета, а не на съзерцание,
този, който забравя истинската цел на живота
и се вкопчва в удоволствието...
този човек ще завижда след време на хората,
упражнявали себе си в съзерцание.
Привързаността ражда мъка. Привързаността ражда страх.
Освободеният от привързаности не познава нито мъка, нито страх.
Страстта ражда мъка. Страстта ражда страх.
Този, който е освободен от страстта, не познава нито мъка, нито страх.
Алчността ражда мъка. Алчността ражда страх.
Този, който е освободен от алчността,
не познава нито мъка, нито страх.”
(„Dhammapada”)
Въздържание от чревоугодничество и приемане на храна в неподходящо време.
Въздържание от приемане на злато и сребро.
При смъртта си, Буда не оставя свой наследник и завещава на учениците си да работят за своето духовно усъвършенстване. Неговата смърт довежда до разногласия, които заплашват да разрушат създаденото в братството единство. Най-добрите ученици на Сидхарта - Шарипутра и Маугдаляна успели да задържат за малко надигащото се разцепление, защото вече се били сблъсквали с бунта на братовчеда на учителя им - Девадатта, който искал да въведе по-аскетичен начин на живот в санкхата и се откъснал от нея, като създал свое собствено братство, което обаче не просъществувало дълго.
Никой от последователите на Буда не можел да се сравнява с неговото очарование, интелигентност и благост, за да поведе останалите. Така се стигнало до първия будистки събор (543-542 г. пр. Хр.), свикан от Маха Кашяпа, на който били обсъдени основните правила на поведение, които да се наложат на братята от сангхата и да се разгледат и синтезират основните положения от учението на Просветления. Съветът се състоял в пещерата Сатапани близо до Раджгир. По време на дебатите, Ананда, който бил един от най-способните ученици на Буда, цитирал научените наизуст думи на своя учител, свързани с принципите на философското учение, а друг ученик - Упали изложил правилата на Закона за Сангхата, които Сидхарта бил завещал на своите последователи. Казаното от Ананада и Упали било записано на свитъци от палмови листа и поставено в две големи плетени кошници - питаки. Така били създадени двата свещени будистки сборника: Сутра-питака и Виная-питака, съдържащи поученията на Буда, основните схващания на будизма и предписанията за начина на живот на будистките монаси.
Вторият будистки събор се състоял сто години след смъртта на Буда - в 383 г. пр. Хр. във Вайшали. На него се сблъскали възгледите на традиционните будистки школи и тези с по-либерални разбирания, известни като Махасангхика, били обсъдени начините на използване на парите от монасите, тяхното хранене, начин на живот и нарушенията в монашеския живот. Светските удоволствия и използването на парите били заклеймени като недопустими.
Разпространението на будизма извън пределите на страната и утвърждаването му като държавна религия в Индия станало по времето на Ашока - императорът на империята на Маурите, който управлявал страната в периода 273-232 г. пр. Хр.
Най-важната битка, която водил и която променила живота му, била битката за завладяването на Калинга - малка провинция, останала независима в границите на кралството на Ашока. Тази провинция била богата и плодородна. Жителите й били патриоти, обичали свободата и били готови с цената на живота си да защитават своята родна земя. Войната с Калинга започнала някъде към 261 г. пр. Хр. Много преди това, дядото на Ашока - Чандрагупта, също се стремял да завладее тези земи, но не успял. Младият император успял да завладее кралство Калинга, но това била пирова победа. Ашока, който предвождал армията, видял ужаса на бойното поле през своите очи. До там, докъдето погледът му стигал, той виждал само труповете на слонове, коне, обезобразени войници и реки от кръв. Онези войници, които останали живи, се гърчели по земята в неописуема болка. Покрай тях седели малки деца - сирачета, а орлите пирували с жертвите. Загинали 200 000 човека. При тази гледка, Ашока бил сразен от срам и мъка и възкликнал:
„Господи, какво направих? Ако това е победата, какво тогава е поражението? Това победа ли е или поражение? Това справедливост ли е или несправедливост? Това достойнство ли е или разгром? Геройство ли е да убиваш невинни деца и жени? Дали направих това за успеха на моята империя или го направих, за да разруша щастието на едно кралство? Някоя е загубила съпруга си, друга - своето дете, дори неродените деца! Какви са тези отломки от трупове? Това знаци за победа ли са или поражение са? Дали тези орли и лешояди са знаци за смърт и зло?”.
Ашока станал господар на Калинга, но това не му донесло радост, а мъка. Ужасът на кланетата помрачил гордостта от победата. Дори, когато Ашока спял или бил буден, ужасяващите картини от бойното поле го преследвали и той нямал покой. Младият император разбрал, че пламъците на войната не изпепеляват само мястото на битката, но разрушават живота на хиляди невинни хора. Тези пламъци продължавали да изпепеляват съзнанието на оцелелите, а омразата оставала и тровела душите и умовете на хората. Битката при Калинга станала неговата първа и последна битка. След нея, Ашока се заклел никога повече да не поведе армия и да не извършва такова престъпление спрямо хората.
В историята на света е имало много крале, които, след като са били победени, са се заклевали никога повече да не използват оръжие. Но колко са били кралете, които изпитвали състрадание в часовете на победа и са изоставяли оръжието? В паметта на историята има само един такъв владетел и това бил Ашока.
Един от надписите, които владетелят оставил, гласял: „Колкото и малка да е любовта, спечелена с победата, тя донася награда в отвъдния свят.”
След битката в Калинга, мъдрият Ашока се обърнал към будизма, в който намерил покой за душата си. Будистките идеи за любов към хората, доброта и ненасилие се загнездили дълбоко в сърцето на владетеля, което се превърнало в хранилище на състраданието, любовта и правилните мисли. Той престанал да воюва, да ходи на лов и забранил приготвянето на храни, включващи месо в кралската кухня. Императорът построил множество ступи, болници за животни, подновил пътищата, издал закони за хуманно отношение спрямо слугите и великодушие към всички живи същества. Всичко това станало, защото младият Ашока осъзнал една голяма истина, проповядвана от Буда: „От всички победи, победата на универсален закон за живота (Дхарма) - правилния път, е най-благородна. Човекът може да завоюва парче земя с оръжие, но с любов, доброта и състрадание, той може да завладее сърцата на хората. Острието пролива кръв, а Дхармата печели неизчерпаемо щастие.”.
Тази философия била един голям урок за владетеля, който, вдъхновен от нея, проповядвал на поданиците си:
„Всички хора трябва да живеят праведен живот, изпълнен със справедливост и любов. Уважавайте родителите си и се отнасяйте с почит към своите учители, като проявявате смиреност в тяхно присъствие. Вършете благотворителни дела и не извършвайте насилие спрямо животните.
Никой не трябва да мисли, че неговата религия е по-важна от другите. Всички религии проповядват едни и същи добродетели. Така, както е лошо да се възгордеете и да осъждате другите, е и лошо да отхвърляте другите религии. Почитането на другите религии ще донесе слава на вашата религия...”.
Ашока не се стремял само към добруването на своите поданици, а и на всички хора. Искал да спечели човешките сърца, да управлява справедливо, посредством добра воля и добри дела и решил да посвети цялата си енергия и богатство на тази цел. В 250 г. пр. Хр. той превърнал будизма в държавна религия. Издал едикт за ненасилие и променил всички закони. Ловуването било разрешено само, ако се налага поради гладуване, но в останалото време трябвало да се спазва вегетарианството. Създали се университети, безплатни кухни за бедните, болници, напоителни канали. Полагали се големи усилия за духовната промяна на хората. Всеки един в държавата бил защитен от несправедливост и насилие, посредством новоиздадените закони. Царските едикти били написани на няколко езика, за да могат да бъдат разбрани от всички поданици в рамките на империята. В свободното си време Ашока предпочитал да се среща с обикновените хора и да раздава подаръци на нуждаещите се.
За далновидността му като владетел, свидетелствува един скален надпис от 256 г. пр. Хр.:
„Всички хора са мои деца, аз съм като баща за тях и така, както бащата желае щастието и доброто на децата си, така и аз желая всички хора да са щастливи винаги.
Моето единствено намерение е да живеят без страх от мене, да ми се доверяват и да повярват, че мога да им дам щастие, а не мъка. Освен това трябва да разберат, че царят ще прости на тези, на които може да бъде простено. Те трябва да знаят това: царят ни е като баща и чувства към нас същото, каквото към себе си. За него ние сме като негови собствени деца...”.
Политиката на религиозна търпимост и умело управление на държавата позволило на императора да избегне множество конфликти. Военните сили на мурската империя били толкова големи, че можели да пометат всяка една армия, изправила се срещу тях. Вместо това, Ашока поддържал добросъседски отношения със съседните кралства. Когато било нужно, той изпращал за тях помощи: лекари, лековити билки, инженери, строители, които строели болници, напоителни канали, кладенци. Владетелят на маурската империя бил единственият владетел в цялата човешка история, който забранил робството, лова, изсичането на горите. Той забранил смъртното наказание и изисквал това и от съседните страни. Поданиците му били съветвани да се образоват и да не причиняват вреда на другите религии, защото това се смятало за вреда спрямо собствената им религия. Ашока бил и първият император в историята, който проповядвал единство, мир, равенство и любов. През цялото си царуване, мъдрият владетел помагал на учениците, бедните, сираците и възрастните, като им предлагал икономическа и политическа подкрепа. Разрешил образованието и посещаването на религиозните институции за жените, отнасял се с разбиране към затворниците и техните близки. Императорът успял да обедини в себе си качествата на владетел и скромността на будистки монах.
По негово време се състоял третият будистки събор в Патлапутра в 250 г. пр. Хр. Този събор бил свикан от императора, с цел да премахне присъствието в Сангхата на хора, изповядващи еретични възгледи и да прекрати корупцията в нея.
След идването си на власт и срещата си с монаха Нигродха, Ашока използвал голямото си богатство, за да построи 84 хиляди будистки паметници: пагоди, вихри и ступи и за поддържането на будистките монаси. Дъщеря му - Сангхамита и синът му Махинда също приели духовния сан. Наред с другите монаси, неговата щедрост привлякла и много недостойни хора, притежаващи еретични възгледи, които се присъединявали към Сангхата, за да получат безплатна храна, дрехи и лекарства. В знак на протест, останалите монаси от Сангхата отказали да извършат пречистващата церемония Упосатха в присъствието на корумпираните еретици. Като научил за това, императорът изпратил своя министър, за да накара братята от Сангхата да проведат ритуала, но не му дал определени препоръки как да направи това. Въпреки увещанията на министъра, монасите твърдо отказвали да изпълнят заповедта на владетеля и да извършат свещенодействието в присъствието на еретиците. Разяреният министър извадил своя меч и започнал да обезглавява седящите на земята монаси, докато не стигнал до брата на Ашока - Тиса. Тогава той спрял ръката си и излязъл от залата. Научавайки за страшното събитие, императорът изпаднал в дълбока тъга и обвинил себе си за случилото се и свикал третия будистки събор - Thera Moggaliputta Tissa. На него било взето решение да се прогонят от Сангхата всички еретици и бил съставен трактата „Kathāvatthu”, който разяснявал основните будистки възгледи и опровергавал еретичните схващания.
На този събор към двата сборника от текстове - „Виная-питака” („Сборник на устава и Закона”) и „Сутра-питака”(„Сборник на религията”) се прибавил и трети сборник - „Абхидхарма-питака” („Сборник с тълкувания”), който включвал трактати, засягащи философски размисли, въпроси, отнасящи се до външния свят и човешката душа, разпределени в седем книги. Трите канонични произведения бил обединени в един цялостен сборник - „Трипитака”.
Четвъртият събор бил проведен на две различни места, в два различни периода. Той бил организиран от двама владетели - император Канишка и цар Ватагамани.
Повод за събора на Ватагамани бил, че реколтата в Шри Ланка по негово време не била добра и хората страдали от недохранване. Заради схващането, че трите основни книги на будизма - „Трипитака” трябва да бъдат помнени наизуст, се създала опасността със смъртта на монасите или при забравяне на наученото, това знание да изчезне. Поради тази причина, на събора било взето решение сборника да бъде записан върху палмови листа. Записването станало в пещерата Алока лена, където петстотин монаси рецитирали думите, казани от Буда, а останалите ги пишели и така сборникът бил съхранен.
След неговото написване, той бил преписан и разпространен в други страни като Бирма, Тайланд, Лаос и Камбоджа.
Съборът в Кашмир бил организиран от император Канишка. Този събор бил ръководен от видния духовен учител Васумитра и било взето решение за съставянето на коментари - „Mahā-Vibhāshā” към сборниците на будисткото направление Sarvastivadin - „Abhidhamma Pitaka” - сборник с философия и психология. След тяхното създаване, те били гравирани върху медни плочи, поставени в каменен саркофаг, за да бъдат съхранени за поколенията. Направени били и някой промени в езика, като някои от текстовете били преведени от пракрит на санскрит.
С времето будизмът се разпространил не само в Индия, но и в много други страни.
В Индия той съжителствал мирно със старата ведическа религия, но за разлика от нея, стои настрана от сложните религиозни ритуали, магически заклинания и жертвоприношения. Според Буда, хората и боговете са еднакво подчинени на вечните промени и превратности в живота. Човек сам е отговорен за своята съдба и може да се спаси от страданията като разчита за това не на боговете, а на самия себе си и полага достатъчно усилия за това. Будизмът учи, че пред победилия себе си човек се прекланят дори безсмъртните, защото той е достигнал до най-високо ниво на своето духовно развитие, като е отхвърлил желанията, привързаността, омразата, чувството за притежание, материалната обвързаност, преходността и суетата и върви по правия път към истината.
Жертвоприношенията се приемат за ненужни, защото щом всичко зависи от хората, единствената жертва се прави за постигане на духовното извисяване, самоконтрол и постигане на спасението от колелото на прераждането, чрез отхвърляне на материалното, привързаността, чувството за притежание, гнева и оформяне на съвършеното „Аз”.
Будизмът намерил широк отзвук в Индия и поради обяснението на сложните философски въпроси, свързани с живота, произхода на Вселената и човека, същността на душата, пътя на истината, кармата, самсарата и нирваната на обикновен, разбираем за всички език. Будистките монаси и монахини водели скромен живот, изпълнен с добродетелност, състрадание към другите, дисциплина, скромност, милосърдие и непрекъснато самоусъвършенстване, който напълно съвпадал с идеите, проповядвани от Буда. Въпреки някои различия във възгледите и религиозните практики, между будизма и ведическата религия имало много общи черти, което правело новото религиозно учение лесно усвоимо от народа.
Разликите между двете учения се състояли в това, че докато:
1. Хиндуизмът не бил създаден от някоя конкретна личност, то будизмът бил плод от философските търсения на Сидхарта.
2. Хиндуистите, а преди тях представителите на ведическата религия вярват в свещените писания - Ведите, докато будистите не ги приемат и оформят своя собствена книжнина.
3. Будистите проповядват, че светът е изпълнен с мъка и страдание и тяхна главна цел е избавянето на хората от това, посредством духовното извисяване и нирвана, докато за хиндуистите съществуват четири цели:
„Дхарма” - правилни действия в съгласие със свещените текстове;
„Артха” - материално благосъстояние и успех;
„Кама” - блаженството;
„Мокша” - просветлението и духовното усъвършенстване и освобождаване от колелото на прераждането самсара.
Санскарите - система от ритуали и тайнства, свързани с определени етапи от човешкия живот и четирите житейски стадия - ашрамите:
„Brahmacharya" - период на обучение;
„Grihastha" - периодът, през който младият човек създава семейство, подпомага родителите си, натрупва състояние и извоюва своето място в обществото;
„Vanaprastha” - периодът на отшелническия живот започва с оттеглянето от семейните задължения, обществото „Sannyasa” е времето на пълно съединяване с бога;
4. Хиндуистите развиват схващането за индивидуалната душа - Атман и Вселенския разум - Брахман, докато будистите твърдят, че индивидуална душа не съществува. Според будизма душата или Atman е сбор от пет основни елемента - skandhas: форма (rūpa-kkhandha), възприятия (saññā-kkhandha), чувства (vedanā-kkhandha), духовни склонности, воля и опит (sankhāra-kkhandha), съзнание и разум (viññāṇa-kkhandha), комбинирани с житейските превратности. Той е свързан с личността, но не е личност, а Atman - илюзия, продукт на петте skandhas;
5. Хиндуистите се опират на своите свещени книги, считани за неръкотворни, докато будистките текстове са сборници от проверени и прилагани истини и философски разсъждения, напътствия как да се работи с ума и какви практики да се прилагат, така че личността да достигне до духовно съвършенство;
6. Докато в будизма монасите са обединени в монашески ордени и до тях се допускат и мъже и жени, то хиндуизмът е индивидуална религия;
7. Будизмът отхвърля кастовата система и твърди, че всички хора са способни да постигнат просветление, ако положат необходимите усилия и имат желание за това;
8. За хиндуистите съществуват много богове, както и за будистите, но хиндуистите приемат Буда като един от аватарите на Вишну, докато при будизма той е централна фигура на религията.
Общото при двете религии се изразява в:
1. Приемането на илюзорността на света;
2. Вярването в Дхарма, Карма, самсара, Мокша и Нирвана и трансформацията на душата;
3. Проповядването на състрадание, милосърдие и ненасилие над живите същества;
4. Вярата в няколкото рая и ада, където пребивава душата преди нейното повторно раждане;
5. И двете религии възникват на една и съща територия;
6. И будизмът и хиндуизмът имат пантеон от божества;
7. Практикуването на медитация, концентрация и култивиране на извисяване на съзнанието, ума и душата;
8. Използването на мантри.
Брахманите и аристокрацията, виждайки колко много последователи и привърженици печелят будистите, дори от средите на хиндуистите, решили да реформират старата ведическа религия, така че тя да стане по-привлекателна за хората.
Така се поставил акцента върху аватарите на Шива и Вишну, като те придобили по-земен, човешки характер, а един от тях е самият Буда. По-човешки измерения добил и образът на бог Кришна. Увеличила се и ролята на съветниците на боговете, мъдреците - аскети Риши, които понякога били с по-голямо влияние дори от безсмъртните обитатели на небето. Важно място в обществото било отредено и на учителите - гуру, които предавали знанията си на хората и се грижели за духовното им извисяване. Намалена била и дистанцията между брахманите и жреците и народа.
Сходни били и възгледите на будизма с тези на джайнизма, който възниква през VI в. пр. Хр. в района на северозападна Индия. Неговото име идва от титлата „джина” - победител, която прикачвали към титлата на всеки почитан духовен учител.
Джайнизмът бил основан от Джина Махавира, който бил кшатрия и произлизал от царско семейство - баща му, Сидхарта, бил владетел на Кундаграма. Още от малък той проявявал изключителни качества - бил много умен и смел. Въпреки че живеел в охолство, на тридесетгодишна възраст напуснал двореца, отхвърлил всички земни притежания и се превърнал в отшелник. Махавира медитирал дълги години, като понякога не приемал храна с дни, не носел дрехи и се стараел да не наранява никое живо същество: човек, животно, насекомо, птица или растение. Когато постигнал духовното си извисяване и достигнал до истината за живота и света, започнал да обикаля Индия, като проповядвал своите възгледи и философски идеи на хората, независимо какви били те: бедни или богати, мъже или жени, царе или обикновени селяни, мъже или жени. Скромният му начин на живот, добронамереността му, състраданието, което проявявал към другите и ясното обяснение на учението му, привлекли към него голям брой последователи.
Махавира учел, че Вселената и Дхармата са безгранични и безкрайни. Те са съставени от Джива - индивидуалната вечна душа, живееща в живите същества и преминаваща от една форма в друга и Аджива - неживата субстанция, съдържаща се в Космоса, неживата природа и времето. Джива могат да имат, както живите същества, така и материята: огъня, водата, въздуха, но тази душа е различна при всички тях. Съществува йерархия, в която човекът играе първостепенна роля, защото само той може да достигне до просветлението, да промени своята карма и да спре колелото на прераждането. Въпреки всичко, заради самото прераждане всички живи същества са равни.
„Човешкото тяло не е само сбор от плът и крайници, то е обиталище на душата, която притежава възприятия и усещания (Anant-darshana), познание (Anant-jnana), сила (Anant-virya) и блаженство (Anant-sukha).” - казвал създателят на джайнизма.
Той оформил правилата на джайнистката религия:
Ahimsa - ненасилие: непричиняване на вреда, болка или страдание, на което и да е живо същество с думи, мисли или дела и неотнемане на неговия живот. Джайнистите спазват строга диета, като не ядат месо от животни, които са специално убити заради тях, отхвърлят лова и дори земеделието, защото то унищожава дребните насекоми и животинки, обитаващи почвата. Представителите на тази религия са вегетарианци и заради възгледите си да опазват растенията от унищожение, откъсват и използват само тези, които са най-необходими за тяхното оцеляване. Те носят маски на лицето си, като смятат, че по този начин предпазват живота на насекомите, които могат да бъдат погълнати или вдишани и замитат пътя пред себе си със специални метлички, за да не настъпят някое насекомо. Някои от тях не носят дрехи, не само, за да покажат откъснатостта си от материалното, но и да запазят живота на животинките, които могат да се оплетат в дрехата. Поради същите причини питейната вода се прецежда, а ходенето нощем е забранено. По отношение на хората, поради факта, че нараняването е не само с дела, но и с думи, строго се забранява изричането на обиди, уважават се възгледите на другите и ако истината може да предизвика страдание, се премълчава. Допуска се причиняването на вреда единствено при самозащита при воденето на война.
Satya означава говореното на истината, правдивост в думи, мисли и дела и нелъжесвидетелстване.
Asteya - непритежавана не нищо, което не е доброволно предложено, въздържане от кражба. Липса на алчност и желание да се придобие чужда собственост. Омаловажаване на физическите потребности и стремеж към духовно извисяване. Липса на презапасяване с вещи или продукти. При Asteya съществуват следните правила:
справедливо награждаване на хората за техния труд и резултатите от него;
чужди вещи не се взимат, ако не бъдат предложени;
не се взимат забравени или изоставени вещи;
не се купуват скъпи вещи и такива, чиято цена е намалена чрез измама или с користна цел;
Brahmacharya - контрол на желанията и чувствата, аскетизъм и обет за безбрачие;
Aparigraha - непривързаност към хора, места и материалното, отричане от имущество и социални контакти. При превръщането си в монах, джайнистът трябва да напусне дома и семейството си и да се отдели от притежаваните вещи, защото тяхното притежание е илюзорно. Духовното просветление може да бъде постигнато единствено чрез аскетичен живот, далеч от обществото, защото преследването на материалното разхищава енергията, необходима за духовното развитие;
Джайнизмът проповядва, че:
всяка вещ и живо същество притежава душа;
всяка душа е свещена и притежава безгранично познание, сила, възприятия и стремеж към щастие, ето защо отношението спрямо другите и заобикалящата среда трябва да бъде като към самия себе си и да е изпълнено с уважение, да не вреди на никому, да не се отнема живота и да се прави добро;
всяка душа е отговорна за живота си в настоящето и бъдещето;
когато душата се отърси от кармата, тя става свободна, придобива божествено съзнание, безгранично познание и щастие;
В джайнизма не съществува понятие за божествен създател, разрушител или спасител и заради това всяка душа може да се саморегулира и така да достигне до божественото съзнание със свои собствени сили.
Основната молитва в джайнизма е „Navkar-mantra”:
Namo Arihantanam: Прекланям се пред просветлените души;
Namo Siddhanam: Прекланям се пред душите, постигнали свобода;
Namo Ayariyanam: Прекланям се пред религиозните ръководители;
Namo Uvajjayanam: Прекланям се пред духовните учители;
Namo Loe Savva Sahunam: Прекланям се пред всички монаси по света;
Eso Panch Namukkaro: Тези пет преклонения правят възможно Savva Pava; Panasano: разрушаването на всички грехове и това е Mangalancha Savvesin - най-голямата радост от всички форми Padhamam Havai Mangalam, на радост.
Както будистите, така и джайнистите вярват в избавлението от негативната карма, посредством духовното и физическо пречистване и достигането до просветлението. Подобно на будистките Бодхисатви, съществуват джайнистки Тиртханкара - хора постигнали духовно просветление, посредством аскетизъм и търсене на истината, които са се превърнали в уважавани учители на онези, които се стремят към нирвана. Преодолявайки чувството на привързаност, гняв, желание, възгордяване и притежавайки добронамереност, милосърдие и състрадание, Тиртханкара води онези, които желаят да го следват по пътя към просветлението. В джайнистките храмове често се срещат статуи на Тиртханкари, пред които вярващите се прекланят.
Еднаквостта в двете религии се наблюдава и в разбирането за мантрите и йогистките практики, отношението към боговете, пътя за освобождаване от колелото на прераждането, нирваната и приобщаването на жените към монашеския живот.
В първите няколко века след смъртта на Буда се създали първите будистки школи. Една от тях е Тхеравада, която се придържа към оригиналното будистко учение и е консервативна по своя характер. Школата се ръководи от предписанията на сборника „Трипитака”, а нейната книжнина е написана на езика пали. Ритуалите й са опростени, а основната й цел е изчистване на учението от ереси и заблуди. Тази школа приема Четирите Благородни истини, Осморния път, теорията за Anātman, непостоянството и постоянната промяна в света и човека - Anicca, страданието - Dukkha и спасението на отделната личност от колелото на прераждането чрез духовна практика, медитация и спазване на будистките принципи на живот. Идеалът на школата е Архат - човекът, постигнал духовно просветление, който обаче не притежава всеобхватните знания на Буда.
Школата Сарвастивада се занимавала предимно с описание на Дхарма и приемали реалното съществуване на действителността извън възприемащото я съзнание като част от човешкия опит. Подобни школи били Вайбхашика, Саунтрантика и Йогачакра.
Според будистите от школата Вайбхашика, в основата на съществуването стоят 75 неизменни елемента - дхарми, които оформят постоянството и устойчивостта в потока на вечните изменения в живота и света. Те са и причините за самото изменение, защото промяната не би се осъществила, ако не съществува една неизменна и неразрушима основа, която да поражда всичко и, до която всичко да достига при своето унищожение. Представителите на тази школа отричали съществуването на свръхестествени същности и ги приемали като плод на въображението и заблудите на хората, ето защо те отричали обожествяването на Буда. Смятали, че нирвана може да се достигне посредством отърсването от невежеството и усвояване на знанието, което от своя страна премахва илюзиите и води до духовно просветление, което спира колелото на прераждането.
За школата Саунтрантика битието е непознаваемо, защото всичко в живота и света се променя. Всичко е неустойчиво и преходно. Миналото не съществува, поради неговата преминалост, бъдещето е нереално и следователно несъществуващо, реален е само настоящия момент. Последователите на школата вярват, че нирвана се постига чрез освобождаване от невежеството и илюзиите и чрез изучаване на истинското познание за света и живота.
Будистката школа Йогачакра била основана от големия будистки философ Асанга. Той твърдял, че мисълта определя началото и края на всичко съществуващо, защото реалният видим свят, материалното в него е плод на съзнанието и мислите, то е комбинация от идеи и не може да съществува извън ума. Ако мисленето изчезне, ще изчезне и заобикалящият ни свят. Спасението от колелото на прераждането, незнанието и страданието, се корени в мъдростта и постигането на духовното съвършенство. Един от начините за достигане на това съвършенство, според Асанга, е практикуването на йога, откъдето идва и името на неговата школа.
Всички тези школи се обединяват в две големи направления - Хинаяна или „Малката колесница”, разпространена в Лаос, Камбоджа, Шри Ланка, Тайланд, Бирма, което проповядва личното спасение на човека чрез отдалечаване от социалния живот, посвещаване в монашество и отдаване на духовното усъвършенстване и Махаяна „Голямата колесница” - проповядващо спасението не само на монасите, а и на всички хора. Според това учение, в Бодхисатва може да се превърне всеки, който е тръгнал по истинския път, заел се е със своето самоусъвършенстване и е посветил живота си на това, да бъде полезен на всички живи, в стремежа им към нирвана. Махаяна будизмът развива и идеята за интуитивността мъдрост, състраданието и ролята на бъдещия Буда - Майтрея. Това направление се разпространява в Китай, Япония, Виетнам, Корея, Тибет, Непал, Бутан, Монголия, Калмикия.
Заедно с тези две школи, се заражда и школата Ваджраяна или Татрическата будистка школа, наричана „Диамантената колесница”. Този вид будизъм е в по-голямата си степен езотеричен, защото знанията се предават от учител на ученик чрез специални посвещения и не могат да бъдат почерпени от книга.
От Индия будизмът се разпространява в Тибет през 7 в., по време на царуването на Сонгцен Гампо (609-649). Неговият потомък - Трисонг Децен (756-797) поканил в Тибет учителите Падмасамбхава и Шантаракшита, които разпространили сред местното население идеите на будизма. За кратко време били построени множество манастири и ръкоположени първите будистки монаси.
Будисткото учение обхванало северната част на Непал, Бутан и Индия, Аруначал Прадеш, Ладак, Дарамсала, Лахаул и Спити в Химачал Прадеш и Сиким. То намерило благоприятна почва за развитие и в Калмикия, Бурятия, и Тува.
Един от символите на будизма е мандалата. Тя представлява вписан в два кръга квадрат и символизира Вселената, нейното съвършенство и завършеност. Мандалата е символ на преходността, вечната промяна, енергията на петте Велики Буди и мъдростта.
Буда Акшобхя - владее източната част на Вселената, изобразява се в син цвят, символизира водата и изразява мощта на Будите, тяхната невъзмутимост и свобода. Този Буда обитава света Абхирати - мястото на вечна радост и блаженство, където живеят съвършените същества.
Буда Амитабха - „Будата на Безграничната светлина” - владее западната част от Вселената, изобразява се в червен цвят, негов елемент е огънят. Този Буда символизира стремежа към съвършенство и обитава света „Буддха-кшатра”, където живеят светите и съвършени хора, които ще се преродят още веднъж като човешки същества, преди да достигнат състоянието на нирвана и Буда. Той държи в ръката си лотос.
Буда Вайрочана се изобразява, държащ колелото на учението, защото символизира телесната, духовна и нравствена чистота, абсолютното знание и мъдрост. Неговият цвят е бял. Вайрочана владее центъра на Вселената и излъчва ослепителна светлина.
Буда Ратнасамбхава владее южната част на Вселената, неговият цвят е жълт, а елементът му е земята. Този Буда олицетворява самоотричането, изчистването на гордостта и егоизма, щедростта, добродетелността и покоя. Той покровителства онези, които търсят убежище в трите съкровища на будизма: Буда, Дхарма и Сагха.
Буда Амогхасидхи има за свой елемент вятъра. Той се изобразява в зелен цвят и владее северната част на Вселената. Този Буда олицетворява смелостта и безстрашието, породени от мъдростта и знанието, а също така състраданието и милосърдието. Той държи в ръката си меч.
Всички Буди са подредени в четирите краища на квадрата на мандалата, а в средата е Буда Вайрочана. По този начин мандалата, освен модел на Вселената, е и олицетворение на съвършенствата на Буда: думи, ум, добродетелност и творческа енергия. Тя представлява колелото на битието, колелото на живота, колелото на учението и колелото на времето. Мандалата се приема и като магически свещен знак, съдържащ духовната и вселенска енергия в себе си.
Нейното изграждане е сложен и дълъг процес, свързан с множество религиозни ритуали, а разрушението й символизира непривързаността, вечното изменение и жертвата, която се прави от онези, които вървят по пътя към просветлението, истината и познанието.
Прахта от разрушената мандала се занася до определен водоизточник и се разпръсква над него. Вярва се, че по този начин, чрез изпарението на водата, прахта ще достигне до небето, а от там под формата на дъжд ще посипе земята, като я освети с благодатта, акумулирана по време на изграждането на мандалата и я дари с плодородие и благоденствие.
Медитацията (Vipassanā) е широко разпространена практика в будизма и тибетския будизъм. Тя предоставя възможност да бъде видяна истинската същност на съществуването и неговите три признака:
Anicca - променливост и непостоянство - признакът изразява схващането, че всичко в света се променя и се намира в непрекъснато движение. От това се поражда страданието на привързаността;
Dukkha - неудовлетвореност, страдание, което може да бъде физическо, душевно, страдание, породено от промените в света и привързаността, незнанието, илюзиите, неправилното възприемане на действителността;
Anatta - „не Аз” - Atman или душата е сбор от пет основни елемента - skandhas: форма (rūpa-kkhandha), възприятия (saññā-kkhandha), чувства (vedanā-kkhandha), духовни склонности, воля и опит (sankhāra-kkhandha), съзнание и разум (viññāṇa-kkhandha), комбинирани с житейските превратности. Тя е свързана с личността, но не е личност, а Atman - илюзия, продукт на петте skandhas;
Чрез специални начини на дишане, съсредоточаване, самонаблюдение и самоанализ, може да бъде постигнато успокоение на съзнанието и формиране на качества като нравственост, търпение, щедрост, правдивост, уравновесяване.
Неразделна част от тибетския будизъм и хиндуизмът е мантрата.
Името означава „инструменти на съзнанието” и те се използват като вид магически заклинания, които могат да влияят върху заобикалящите хората неща, физическото здраве, ума, чувствата и съзнанието на личността. Обикновено мантрите са съставени от няколко стиха, срички или думи, написани на санскрит и се произнасят бавно, монотонно и отчетливо. Вярното им изговаряне допринася за благоприятния ефект от тях, както при хората, така и при религиозните ритуали, за които се използват. Всяка една мантра носи дълбок религиозен смисъл, свой собствен символизъм, представлява олицетворение на дадено божество или неговите думи и предпазва съзнанието и човека от влиянието на злите сили.
Най-известната мантра в будизма е „Oṃ maṇi padme hūṃ”, която означава „скъпоценност в лотоса” и се отнася до присъствието на божественото в човешката душа. Сричката „Ом” говори, че всяко нечисто тяло, мисъл или съзнание може да бъде трансформирано в пречистено тяло, съзнание и ум и мисъл посредством пътя, водещ към просветлението. Тя пречиства егоизма и гордостта.
Сричката „Мани” означава скъпоценност и символизира състраданието, милосърдието, любовта, желанието за духовно извисяване. Тя пречиства ревността и завистта. Сричката „Ни” пречиства привързаността и желанията.
Сричката „Падме” означава лотос и символизира мъдростта и духовната чистота. „Пад” пречиства невежеството и объркаността, а „Ме” - алчността и скъперничеството.
Сричката „Хум” означава неделимост и символизира връзката между духовната чистота и мъдростта. Тя пречиства омразата и гнева.
С понятието Лама в тибетския будизъм се обозначава човек, достигнал висока степен на духовно познание, който преподава ученията на Буда, на тантрическата школа Ваджраяна, а също и на местната будистка традиция Бон (смес от анимизма и шаманизъм). В определени случаи това название се използва като учтиво обръщение към монаси, които притежават по-голям авторитет, знания и заемат по-високо място в йерархията на монашеската общност. Лама е наричан и духовния водач на будистите, какъвто е Далай Лама, титлата, на който означава "Море на висшата мъдрост”. Той е наричан и Tulku, което означава преродил се Бодхисатва, който може да избира времето, мястото на своето раждане и своите родители. Въпреки, че е достигнал до просветлението, Тулку се преражда отново от състрадание към хората, за да ги поведе по пътя на истинското познание и да им помогне да достигнат нирвана.
Далай Лама се смята за превъплъщение на Бодхисатвата на състраданието - Авалокитешвара, а негова резиденция е манастирът Потала в Лхаса. Вярва се, че всеки Далай Лама се преражда в неговия наследник, за откриването, на който се прилага определен ритуал.
Следващият в йерархичния ред е Панчен Лама („велик учен”), който е превъплъщение на Буда Амитабха. Той отговаря за избора на новия лама и неговото търсене.
Титлата Rinpoche означава „Драгоценен” и се поставя към имената на изтъкнати будистки учители или висши лами, които са предпочели прераждането, заради доброто на хората.
От Индия, будизмът достигнал до Китай по Великия път на коприната. Това се случило във II в. н. е. През 148 г. н.е. започват първите преводи на будистката книжнина в Китай. Те са направени от Ан Шигао, който принадлежал към партската царска фамилия. В 495 г., индийският монах Бодхидхарма основава манастира Шаолин, който се превърнал в център на чан-будизма. Тук монасите се обучавали на калиграфия, бойни изкуства, медитация, литература и философия. Според този вид будизъм, истината е навсякъде: в природата, заобикалящите хората предмети, в „Аз”-а на личността, в умението да се живее хармонично, в изживяването на настоящия миг, в търсенето на знанието. Развива се идеята за внезапното просветление, което може да бъде следствие от съзерцаването на света или природата, медитацията или развиването на ума посредством разрешаването на загадки, разгадаването, на които се крие извън обикновената логика.
Набляга се и на интуитивното познание, според което висшата истина не може да се достигне посредством усвояването на текстове, посредством думите или определени мисловни структури. Тя се разкрива само тогава, когато умът се пречисти от предметната реалност. Светът и човекът са едно цяло и само чрез надникването в човешката душа може да се открие божествената тайна на битието. Мъдростта и богът не се намират извън личността, а в самата нея. По същата логика, истинската същност на всичко съществуващо, смисълът на човешкия живот, пораждащите се събития, изменчивостта в света трябва да се търсят в духовната природа на хората.
Друга известна китайска будистка школа е тази на Конфуций.
В основата на неговото учение седи хуманността, човеколюбието и състраданието. Правилното отношение между хората се състои във взаимността между тях или в спазването на максимите: „мъдрият човек не прави на друг това, което не желае да му бъде сторено на него” и „вие трябва да обичате другите като себе си… да им желаете това, което желаете за себе си”. Това схващане на обществените и лични отношения включва: любов към хората, достойнство, честност, безкористност, справедливост, вярност, толерантност и мъжество.
Голямо място в конфуцианската философия заема култа към предците, уважението на родителите и възрастните, спазването на реда и законите и справедливостта.
„В древни времена се въздържали от думи, страхували се от позора, който бил неизбежен, ако делата не отговарят на думите.”
„Управлението означава почтеност. Ако ръководиш правилно, кой ще дръзне да престъпи правилата?!”
„Ако не бъдем старателни в изпълнението на дълга си към предците, нравствеността на народа няма да се подобрява.”
Трето конфуцианско правило препоръчвало спазването на традициите и ритуалите, както и уважението към религията, неща, които създават чувство на обединение на хората в обществото и семейството, премахват свързани с възрастта и социалното положение бариери, изграждане на хармонично общуване и се явяват градивни елементи на нравствеността.
Четвъртото правило е свързано с благоразумието, мъдростта и разсъдливостта, умението на личността да се погледне отстрани, да премисли своите действия и да прецени техния бъдещ ефект.
Петото правило изисква идеалният човек да бъде смел, добросъвестен, непринуден, добронамерен, искрен и мъдър.
„Благородният мъж притежава човеколюбие, дори когато се храни. Той е длъжен да бъде човеколюбив, дори когато търпи неуспехи”.
„Най-великата доблест не е в това никога да не паднеш, а да се изправиш всеки път, когато паднеш.”
„Най-високо стоят тези, които по рождение са мъдри. Най-близо до тях са тези, които чрез учене стават мъдри, след тях са онези, които трудно се учат; към най-низшата класа спадат тези, които трудно се учат....без никога да се научат.”
Една друга не по-малко известна будистка школа е тази на Лао Дзъ, наречена Даоистка (Taoism). В основния за това течение философски трактат „Дао Дъ Дзин” се развива идеята за постигането на хармонията на човека със света, самия себе си, природата и живота.
Дао означава „път”, то е нещо, от което се пораждат всички останали неща, вечно, невидимо, недостъпно за сетивата, безгранично, неизменно. Дао не може да бъде създадено или унищожено, няма цвят, мирис, вкус и е движещата сила на Вселената.
Дао символизира порядъка, естественото развитие на нещата, духовната извисеност, непривързаността и свободата на ума и съзнанието. То е вечно творящата празнота, началото на противоположностите Ин и Ян и обединяването на всичко съществуващо в едно. Дао е великият закон на Вселената.
„Пътят Дао е велик. Небето е велико,
Дао, което може да се назове,
не е постоянно Дао.
Име, което може да се именува,
не е постоянно име.
Безименното е начало на Небето и Земята.
Притежаващото име е майка на всички неща.
Ето защо, който няма страсти, вижда безпределното;
който има страсти, вижда пределното.”
„Земята е велика и Човекът също е велик.
Във Вселената има четири велики и Човекът е едно от тях.
И така, за да опознаеш Човека, разбери Земята.
За да опознаеш Земята, разбери Небето.
За да опознаеш Небето, разбери Пътя.
За да опознаеш Пътя, разбери великото в себе си.”
Будизмът се разпространява в Япония през VI в. н. е.
Той се сблъсква с местната религия Шинто, обожествяваща природата. Според тази религия, всички неща в света имат свои божества - Ками. Те живеят във водата, растенията, скалите, огъня, цветята, дърветата, тревите, животните, птиците, камъните, свещените места и природните явления. Наред с камите, съществуват и духовете на предците. За шинтоистите, хората, боговете и природата живеят в хармония помежду си. Душата на човека, както и света са изначално добри, но злото прониква в тях, посредством човешките слабости, злите духове и злите помисли. Злото не е характерно за човека, но то се поражда в него, ако животът му не е щастлив, ако с него са постъпили зле, ако е обиден, наранен и отблъснат от обществото. Като добродетели, Шинто утвърждава: уважението към възрастните, искреното, дружелюбно отношение, зачитане на традициите, достойнството, състрадание към околните. Тази религия приема за прародителка на японците върховната богиня на слънцето - Аматерасу. Японските острови пък са създадени от боговете Изанаги и Изанами.
Специфичната за Япония религия Дзен е основана от индийския монах Бодхидхарма. Наименованието означава медитация, вглъбяване, съзерцание.
В дзенбудизма съществуват няколко основни правила:
1. Знанието не се предава чрез книгите, а от „сърце до сърце”. Това ще рече, че познанието се предава от учител на ученик, а от своя страна ученикът запаметява това знание и го усъвършенства;
2. Истината не може да бъде изразена с думи - по този начин тя губи своята същност и се превръща в „намек за истина”. Истината трябва да се търси интуитивно, защото тя е навсякъде. И тук, както и в направлението на китайския будизъм Чан, се развива идеята за внезапното просветление Satori, което може да бъде следствие от съзерцаването на света или природата, медитацията или развиването на ума посредством разрешаването на загадки, разгадаването, на които се крие извън обикновената логика - Kōan. Истината се разкрива само тогава, когато умът се пречисти от предметната реалност. Повтаря се схващането, че светът и човекът са едно цяло и само чрез надникването в човешката душа може да се открие божествената тайна на битието. Мъдростта и богът не се намират извън личността, а в самата нея;
3. Заради това, третото правило на дзенбудизма гласи, че истината се корени в съзнанието на човека;
4. Четвъртото правило е, че Буда се намира във всеки и чрез определени духовни практики и медитация той може да се пробуди;
За дзенбудизма е характерна медитативната практика, която се изразява в практикуването на дейности в различни области, които са способни да доведат до духовно усъвършенстване и хармония и да поддържат физическото здраве.
Монасите от тази школа практикуват калиграфия, живопис, изграждане на градини, аранжиране на цветя, архитектура, театър с маски, поезия и вярват, че във всеки човек е скрит човек на изкуството. За поддържане на здравето се практикуват бойни изкуства, обработка и почистване на градините. През цялото това време, монасите трябва да останат в съзерцателно състояние. Най-интересната техника за стимулиране на ума и постигане на внезапно просветление в дзенбудизма и направлението Риндзай е Kōan. Тя се изразява в размишление или водене на диалог, свързан с будистки истории, случаи от живота на известни будистки учители или парадоксални въпроси, изискващи изключването на логическото мислене. Kōan се практикува по време на седяща медитация, извършване на дейности от ежедневния живот, вървяща медитация или при съзерцателно състояние. Този метод показва мъдростта на учителите и способността на учениците за достигане на познанието по интуитивен път, невъзпрепятстван от преградите на съзнанието.
Характерна за дзенбудизма е и медитацията за регулиране на ума чрез наблюдение на дишането и разпространението на енергията в тялото. При този вид медитация, практикуващите застават в седяща позиция върху кръгли или квадратни възглавнички с лице към стената или центъра на стаята, без съсредоточаване към даден предмет или обект. Целта е да се даде възможност на мислите да преминават свободно през съзнанието, като медитиращият се превръща в техен страничен наблюдател, стремящ се към интуитивно познание и внезапно просветление.
Риндзай е първата дзенбудистка школа в Япония, създадена от монаха Ейсай. Тя проповядвала постигането на абсолютното спокойствие и духовно равновесие, чрез потъването в собствената същност на практикуващия и разбуждане на „разума на Буда”, който, според школата, живее във всеки един човек. Това се постига чрез обръщане към духовния мир на личността, която по такъв начин преоценява не само света, който я заобикаля, но и самата себе си. Тук човек не се стреми към абсолютното, истинско познание, а към превръщането на своята същност в негово олицетворение. В състояние на уравновесяване на ума и на душевен покой, съществуването на „Аз”, „не- Аз”, битието, небитието, желанията, чувствата, привързаността, външния свят се прекратява и остава единствено пречистения разум, който приближава човека до „разума на Буда”.
Освен в Китай, Тибет и Япония, будизмът се разпространил в Таримската област, Сиам, Шри Ланка, Камбоджа, Виетнам, Корея, Монголия, Лаос, Бутан, Сингапур, Непал, Тайланд, Малайзия, Хонконг, Бруней, Бурятия, Калмикия и Тува.
Със своята дълбока философия, хуманизъм и проповядване на духовно усъвършенстване, ненасилие и състрадание, будизмът се превръща в привлекателна религия и философско направление за голям брой хора по целия свят. Според статистиката, 400 милиона души по света практикуват будизъм. Будизмът е и четвъртата голяма световна религия след християнството, исляма и хиндуизма.
