Mahabodhi Temple - храмът на просветлението на Буда

Mahabodhi Temple e построен на свещененото за всички будисти място Bodh Gaya, на което Сидхарата в 531 пр. н. е. получил своето просветление, медитирайки три дни и три нощи под дървото Бодхи -индийска смокиня. Легендата гласи , че тук се намира центъра на земята. Вярва се също, че когато светът изчезне в края на последната калпа (период от време, според будизма и хиндуизма, равен на 4.32 милиарда години), мястото на просветлението на Буда - Bodh Gaya ще изчезне последно, а когато светът отново се възстанови, то ще се появи първо от всички други неща.
Будистите са убедени , че ако нов Буда се роди, то на мястото на просветлението на Сидхарта ще израстнат лотоси, така, както са израсли под краката на прохождащия Гаутама.

Животът на Буда прилича на красива приказка. Преданието разказва, че той бил роден в семейството на крал Судходана от клана Шакия, чиято столица била Капилавасту. Майка му - кралица Маха Мая, била колиянска принцеса. По време на летния фестивал, кралица Мая се оттеглила в покоите си, за да си почине. Тя заспала и сънувала странен сън, в който била отнесена на една висока планина и поставена в легло, покрито с лотоси. От небето към нея се спуснал бял слон, носещ лотосов цвят в хобота си. Той обиколил три пъти около кралицата и изчезнал, сякаш потънал в нея. Скоро Мая забременяла и щом времето за раждане на детето й наближило, съгласно обичаите, които съществували тогава, тя се отправила към родното си място Девадаха, за да го роди там.
По пътя за Девадаха, процесията преминала през гора, изпълнена с красиви цъфтящи дървета. Тази гора била близо до градчето Лумбини. Изморена от дългото пътуване, Мая спряла да си почине и точно тогава се родил Буда. Щом се появил на бял свят, от небето се изсипали ароматни листенца от цветя и дъжд, който освежил майката и нейния син. Със своето раждане, детето можело да говори и ходи и там, където стъпело, израствали лотоси. То обяснило на съпругата на Судходана, че ще освободи цялото човечество от неговото страдание. Нарекли момчето Сидхарта - „Този, който постига своята цел”.
Седем дни след своето завръщане в Капилавасту, царица Мая умряла и нейния син бил отгледан от сестра й Махапраджапати. Любопитен за бъдещата съдба на младия принц, баща му Судходана се допитал до мъдреца Асита, който предрекъл, че пред Сидхарта стоят две възможности: да стане велик владетел или да стане велик мъдрец и спасител на човешкия род. На краля му се искало момчето да наследи неговия трон и да управлява земите на клана Шакия, ето защо решил да предпази Сидхарта от всичко, което може да го подтикне към пътя на религията и отшелничеството. Судходана дал на принца един от трите си палата и го държал далече от живота на обикновените хора. Не позволявал да вижда старци, болни, мъртви или свещеници, които да го поведат по религиозния път. Красота , младост и здраве заобикаляли момъка. Той растял силен и смел и, като всеки престолонаследник и войн, бил обучаван в изкуството на управлението и воденето на война. На шестнадесет години, Сидхарта се оженил за прекрасната принцеса Яшодара, като победил всички претенденти за ръката й на турнир, но разкошния живот сред стените на палата не радвал младия момък. От всичко най-много той искал да излезе навън, да разгледа града и да се срещне със своите поданици.

Дошло време, когато желанието му се сбъднало, високите врати на палата се отворили и той за първи път можел да види света извън тях. За да предпази сина си от неговата съдба, кралят заповядал само млади и силни хора да го поздравяват и да изказват радостта си от неговото появяване. Но станало така, че покрай процесията преминали двама старци - побелели, съсухрени, които едва се държали на краката си. Изумен от гледката, младият човек се обърнал към своя слуга Чана с думите:
„Тези хора едва вървят, косите им са бели, а не като моята и твоята - черни. Всички в двореца имат черни коси и не изглеждат толкова немощни, какво им се е случило?”.
„Принце, белотата на косите им се дължи на тяхната старост. Един ден и ти ще остарееш...” - отвърнал Чана.
„Струва ми се невъзможно да се случи на мен, само мисълта за това ме натъжава...” - промълвил Буда.
Не след дълго, принцът и неговият придружител се сблъскали с болен, легнал на сламена рогозка пред бедния си дом. Очите му били хлътнали и полузатворени, с една ръка притискал главата си, а с другата стомаха. Той пъшкал и проливал горчиви сълзи.
„ Човекът едва диша, защо се мъчи толкова? Мога ли някак да му помогна?” - запитал Сидхарта.
„Мъжът е много болен, всеки все някога се разболява и само лекарят може да му помогне. Светът е пълен със страдание.” - обяснил на господаря си неговия слуга.
Като достигнали до реката, където брамините изпълнявали своите религиозни ритуали, Чана и принцът видяли мъртвец, около който се били събрали неговите роднини, за да го изпратят в последния му път. Видът на безжизненото тяло потресло Гаутама и той неразбиращо и ужасено се взирал в плачещите хора, наобиколили окичената с цветя дървена носилка, върху която бил поставен трупа.
„Животът го е напуснал завинаги, господарю. Всеки от нас ще напусне този свят, щом времето му настъпи...Смъртта причинява страдание на онези, които са загубили своите близки...” - шепнел придружителят на Буда.
„Не искам да умирам, нито аз, нито моята съпруга, нито сина ми...Трябва да победя смъртта, не само заради себе си, но и заради другите хора. Кажи ми, има ли друго нещо по-могъщо от нея?”- възкликнал Сидхарта.
„Няма по-голяма сила от смъртта, ние сме нейни роби, всички зависим от милостта й...” - рекъл Чана.
„Днес видях всичко лошо, което може да съществува. Вярвам обаче, че има нещо, което все още ми убягва и което ще даде възможност на човешките същества да осмислят живота си и ще прекъсне тяхната мъка...” - замислено разсъждавал принцът.
Докато вървял и мислите се блъскали в главата му, Гаутама достигнал до дърво, под което седял стар отшелник. Светият човек медитирал със затворени очи, на врата му висял гирлянд от цветя, а в ръцете си държал броеница. Сидхарата дълго наблюдавал отшелника и накрая поискал да наруши неговия покой, за да задоволи любопитството си, като го засипе с въпроси за онова, което прави. Съобразителният слуга спрял своя господар и заразказвал:
„Това е човек на духа, който се моли и медитира. Никой не знае какво се случва в душата му, може би той и бог си говорят, скрити зад затворените очи на отшелника. Отброявайки топчиците на броеницата, светият човек повтаря божието име, като се надява да получи прозрение за постигането на безкрайния покой и блаженство...”.
Синът на Судходана не можел да се помири с по-нататъшното си безметежно съществуване сред разкоша на бащиния си палат. Той решил да разбере как страданието, което видял, може да бъде преодоляно.
„От сега нататък за мен започва нов живот, ще се моля и медитирам ден и нощ, за да сложа край на страданието на хората. Знам, че незнанието е това, което убива душата - ще изкореня неговото дърво и ще достигна до вечното блаженство и покой.” - зарекъл се Буда.
Скоро след като се завърнал от обиколката си в града, през една тъмна нощ, когато всички спели, принцът целунал своята жена и сина си и напуснал двореца. Той остригал косата си, облякъл груби дрехи и се присъединил към група от няколко аскети, като скоро ги надминал по познание и станал техен учител.
Сидхарта медитирал и постел, докато не отслабнал толкова много, че почти се доближил до смъртта. Веднъж, когато влязъл в реката да се изкъпе, той чул как музикант, плуващ с ладия по течението, говори на своя ученик:
„Ако натегнеш струните твърде много, те ще се скъсат, ако ги оставиш твърде отпуснати, инструментът няма да засвири...”.
Замисляйки се над думите на учителя по музика, принцът достигнал до извода, че трябва да съществува среден път между суровото отшелничество и светския живот.
Докато размишлявал, покрай него преминала девойка, която го съжалила заради слабостта му и му дала купичка ориз. Той приел храната с благодарност и когато я изял, разхладил тялото си в студените води на реката. Започнал да постъпва така всеки ден и аскетите, които го заобикаляли, си помислили, че се е отказал от отшелничеството и го напуснали.
За да намери отговор на въпросите, които го измъчвали, Сидхарта седнал под разклонените клони на дървото Бодхи и започнал да медитира. Умът и духът му пътували през предишните му животи, неговото детство и тайните на Вселената, докато накрая младежът не достигнал до истината, която търсел и не станал Буда - просветленият.
Легендата разказва, че през цялото това време, той бил изкушаван от демона на смъртта и разрушението Мара.
Демонът създал страшна буря, която затъмнила небето, проливен дъжд се изливал от облаците в продължение на седем дни, реките излезли от коритата си и потекли с рев към медитиращия Сидхарта, но той останал спокоен и дори не отворил очи, сигурен, че скоро всичко лошо ще свърши. Царят на змиите Мучалинда изпълзялот недрата на земята, обвил се около тялото на медитиращият Буда и го запазил от пороя със своята змийска качулка. Когато бурята свършила, Мучалинда се превърнал в човек, поклонил се пред Сидхарта и се оттеглил.
Като видял, че няма да изплаши младежа по този начин, Мара изпратил срещу него армията си от страховите създания, която започнала да го обсипва с множество стрели. Буда отново останал спокоен, превръщайки стрелите в розови листенца, които се сипели над главата му.
Вбесен, демонът призовал вечния мрак, който се спуснал около смокиновото дърво, но светлината на медитацята, излъчваща се от Сидхарта, го прогонила.
Разбрал, че не можел да отклони младия Буда от пътя на просветлението със сила, Мара прибягнал до хитрост. Той изпратил при принца своите дъщери - Привързаността, Насладата и Похотта, които приели образа на красиви девойки, затанцували около младежа и започнали да го съблазняват - всяка със своите качества. Сидхарта дори не ги погледнал, а силата на мисълта му ги превърнала в грозни старици, които с писък изчезнали.
Въпреки провалите си, демонът не се отказвал, той показал на Буда собствения му образ и образа на бъдещия Буда, който щял да остане в историята на човечеството като велик учител, желаейки да предизвика самолюбието на принца, но и този път не успял. Тогава не му останало нищо друго, освен да се оттегли ядосан и да остави Сидхарта да приеме просветлението.
Побеждавайки със силата на духа своя противник, принцът възкликнал:
„Най-после научих истината, намерих верния път. Открих начин да прекратя човешкото страдание. От сега нататък ще служа на хората с вътрешната си светлина. Моята любов е за всички, моето просветление е за всички, моята истина може да бъде постигната от всички.”.
Първоначално Буда не искал да проповядва своето учение, защото се съмнявал, че то ще бъде достъпно за всички, но по-късно по молба на бога на сътворението Брахма, той склонил да обучава онези, които желаят да го последват.

Не по- малко интересна е историята за живота на император Ашока, раждането на който било предречено от самият Буда: „Стотици години след моята смърт, в Палапутра ще се роди император, който ще нарекът Ашока. Той ще царува над един от четирите континента и ще почита моите мощи. Ще построи 84 хиляди ступи за благоденствието на хората. Ще бъде благословен от боговете и поданиците си и славата му ще се носи по света.”
Император Ашока бил внук на създателя на Мурайската империя - великият Чандрагупта. Майка му Субхадранджи била дъщеря на брамин. Заради интригите в двор, тя живяла дълго далеч от мъжа си, императорът Биндусара. Когато всичко приключило, тя се върнала в двореца и родила син, името на който означавало „без съжаление”. Това име дошло от възклицанието на кралицата при нейното завръщане: „Сега не съжалявам за нищо...”.
Още от ранно детство, Ашока получил военно възпитание и солидни Ведически познания. По характер бил безстрашен в и безмилостен войн с авантюристичен дух, който обожавал лова. Никой не можел да се мери с него по боравенето със сабя.
Наследявайки трона, през последвалите 11 години от царуването си, той започнал да разширява империята си. Границите на тази империя се простирали от Бирма и Бангладеш до Ассам на изток, от Иран на запад до Памир на север.
Най-важната битка, която водил и която променила живота му, била битката за завладяването на Калинга - малка провинция, останала независима в границите на кралството на Ашока. Тази провинция била богата и плодородна. Жителите й били патриоти, обичали свободата и били готови с цената на живота си да защитават своята родна земя. Войната с Калинга започнала някъде към 261 г. пр. Хр. Много преди това дядото на Ашока - Чандрагупта също се стремял да завладее тези земи, но не успял. Младият император успял да завладее кралство Калинга, но това била пирова победа. Ашока, който предвождал армията, видял ужаса на бойното поле през своите очи. Там, до където погледът му стигал, той виждал само труповете на слонове, коне, обезобразени войници и реки от кръв. Онези войници, които останали живи, се гърчели по земята в неописуема болка. Покрай тях седяли малки деца - сирачета, а орлите пирували с жертвите. Загинали 200 000 човека. При тази гледка, Ашока бил сразен от срам и мъка и възкликнал:

„Господи, какво направих? Ако това е победата, какво тогава е поражението? Това победа ли е или поражение? Това справедливост ли е или несправедливост? Това достойнство ли е или разгром? Геройство ли е да убиваш невинни деца и жени? Дали направих това за успеха на моята империя или го направих, за да разруша щастието на едно кралство? Някоя е загубила съпруга си, друга своето дете, дори неродените деца! Какви са тези отломки от трупове? Това знаци за победа ли са или за поражение? Дали тези орли и лешояди са знаци за смърт и зло?”.

Ашока станал господар на Калинга, но това не му донесло радост, а мъка. Ужасът на кланетата помрачил гордостта от победата. Дори когато Ашока спял или бил буден, ужасяващите картини от бойното поле го преследвали и той нямал покой.
Младият император разбрал, че пламъците на войната не изпепеляват само мястото на битката, но разрушават живота на хиляди невинни хора. Тези пламъци продължавали да изпепеляват съзнанието на оцелелите, а омразата оставала и тровела душите и умовете на хората. Битката при Калинга станала неговата първа и последна битка. След нея Ашока се заклел никога повече да не поведе армия и да не извършва таково престъпление спрямо хората.
В историята на света е имало много крале, които след като са били победени, са се заклевали никога повече да не използавт оръжие.
След битката в Калинга мъдрият Ашока се обрънал към Будизма, в който намерил покой за душата си. Будистките идеи за любов към хората, доброта и ненасилие се загнездили дълбоко в сърцето на владетеля, което се превърнало в хранилище на състраданието, любовта и правилните мисли. Той престанал да воюва, да ходи на лов и забранил приготвянето на храни, включващи месо в кралската кухня. Императорът построил множество ступи, болници за животни, подновил пътищата, издал закони за хуманно отношение спрямо слугите и великодушие към всички живи същества. Всичко това станало, защото младият Ашока осъзнал една голяма истина, проповядвана от Буда: „ От всички победи, победата на универсален закон за живота (Дхарма ) - правелния път е най-благородна. Човекът може да завоюва парче земя с оръжие, но с любов, доброта и състрадание, той може да завладее сърцата на хората. Острието пролива кръв, а Дхармата печели неизчерпаемо щастие.”.
Тази философия била един голям урок за владетеля, който вдъхновен от нея проповядвал на поданиците си : „Всички хора трябва да живеят праведен живот, изпълнен със справедливост и любов. Уважавайте родителите си и се отнасяйте с почит към своите учители, като проявявате смиреност в тяхно присъствие. Вършете благотворителни дела и не извършвайте насилие спрямо животните.
Никой не трябва да мисли, че неговата религия е по-важна от другите. Всички религии проповядват едни и същи добродетели. Така, както е лошо да се възгордеете и да осъждате другите, е и лошо да отхвърляте другите религии. Почитането на другите религии ще донесе слава на вашата религия....”.
Ашока не се стремял само към добруването на своите поданици, а и на всички хора. Искал да спечели човешките сърца, да управлява справедливо посредством добра воля и добри дела и решил да посвети цялата си енергия и богатство на тази цел.
В 250 г. пр. Хр. той превърнал будизма в държавна религия. Издал едикт за ненасилие и променил всички закони. Ловуването било разрешено само, ако се налага поради гладуване, но в останалото време трябвалодасе спазва вегетарианството.
Създали се университети, безплатни кухни за бедните, болници, напоителни канали. Полагали се големи усилия за духовната промяна на хората. Всеки един в държавата бил защитен от несправедливост и насилие посредством новоиздадените закони. Царските едикти били написани на няколко езика, за да могат да бъдат разбрани от всички поданици в рамките на империята. В свободното си време Ашока предпочитал да се среща с обикновените хора и да раздава подаръци на нуждаещите се.
За далновидността му като владетел свидетелствува един скален надпис от 256 г. пр. Хр.: „ Всички хора са мои деца, аз съм като баща за тях и така, както бащата желае щастието и доброто на децата си, така и аз желая всички хора да са щастливи винаги. Моето единствено намерение е да живеят без страх от мене, да ми се доверяват и да повярват, че мога да им дам щастие, а не мъка. Освен това трябва да разберат, че царят ще прости на тези, на които може да бъде простено. Те трябва да знаят това: царят ни е като баща и чувства към нас същото, каквото към себе си. За него ние сме като негови собствени деца...”.
Политиката на религиозна търпимост и умело управление на държавата, позволило на императора да избегне множество конфликти. Воените сили на мурайската империя били толкова големи, че можели да пометат всяка една армия, изправила се срещу тях. Вместо това Ашока поддържал добросъседски отношения със съседните кралства. Когато било нужно,той изпращал за тях помощи: лекари, лековити билки, инженери, строители, които строяли болници, напоителни канали, кладенци.
Владетелят на мурайската империя бил единственият владел в цялата човешка история, който забранил робството, лова, изсичането на горите. Той забранил смъртното наказание и изисквал това и от съседните страни. Поданиците му били съветвани да се образоват и да не причиняват вреда на другите религии, защото това се смятало за вреда спрямо собствената им религия. Ашока бил и първият император в историята, който проповядвал единство, мир, равенство и любов. През цялото си царуване мъдрият владетел помагал на учениците, бедните, сираците и възрастните като им предлагал икономическа и политическа подкрепа. Разрешил образованието и посещаването на религиозните институции за жените, отнасял се с разбиране към затворниците и тяхните близки. Императорът успял да обедини в себе си качествата на владетел и скромността на будистки монах. Поради всички тези причини, неговите убеждения залегнали в основите на световната история.
По време на управлението на Ашока започнало и разпространяванетона будизма в централна и южна Азия. Той построил 84 000 ступи, изпратил будистки монаси до различни области в Азия, за да проповядват будисткото учение. Със същата мисия в Тайланд били изпратени собствените му деца - Снгхамита и Махиндра. Образовани будистки монаси заминали за Кашмир, Афганистан, Виетнам, Монголия, Китай, Япония, Непал, Лаос и Камбоджа, за да разпространят там думите на Буда,за да проповядват своето учение.

През 260 г. пр. н. е., Ашока дошъл на поклонение в Bodh Gaya и построил там първия храм като поставил в него Vajrasana (Диамантеният трон) -трон от полиран камък, обозначаващ точното място на медитацията на Буда.
По пътя за централния храм се издига друг, по-малък храм със статуя на Сидхарта и отпечатъци от неговите стъпки - (Padas ), издълбани върху черен камък, които датират от 3 в. пр.н.е. - времето на превръщането на будизма в официална религия от Ашока.
В близост до централния храм се намира и сграда, приютяваща скулптури на Буда и учителите, получили просветление и водещи хората към него - Бодхисатви. На юг от пътя са разположени ступи, построени от владетели, принцове, благородници и поклоници.

Главният храм е построен в типичен индийски стил. Той е стъпил върху каменна основа като най-долната част на сградата е покрита с красива каменна резба и ниши със скулптурни изображения на Буда, поставени в тях. Над тях е поставена висока кула - latina shikara, завършваща с amalaka (подобна на възглавничка най-горна част на кулата, поставяна под заострения връх) и връх - kalash, който символично напомня за съда, съхраняващ свещената напитка Сома.
На четирите ъгъла на храма има четири по-малки храмчета, над всяко едно от които се издига кула, подобна на тази на голямия храм.
Дървото Бодхи, растящо в двора на храмовия комплекс, е наследник на
дървото, под което Буда получил своето просветление.
На североизток от него се намира храм - Animeshlochan Chaitya (Animeshlocha Stupa), за който се предполага, че стои на мястото, където Сидхарта медитирал през втората си седмица от престоя му в Bodh Gaya. Тук е поставена негова статуя, очите на която се взират в дървото Бодхи.
Пътят, който Буда изминавал между дървото Бодхи и Animeshlochan Chaitya, се изпълвал с разцъфнали лотоси под нозете му. Днес този път носи името Ratnachakarma -„Златният път“.
Четвъртата седмица от пребиваването си в Bodh Gaya, Гаутама прекарал пред храма Ratnagar Chaitya, а петата - под дървото Ajapala Nigodh. Там той отговарял на въпросите на брахманите. На това място днес е поставена колона.
Извън пределите на храмовия комплекс е езерото с лилиите, покрай което Буда седял през шестата седмица. Недалеч се намира и едно дърво, посадено на мястото на дървото Rajyatana - друго любимо място за медитация на Сидхарта.
Целият религиозен комплекс Bodh Gaya е част от световното културно наследство на UNESKO. Той е разказ за създаването и развитието на будизма - четвъртата голяма световна религия след християнството, исляма и хиндуизма.